Мери Хигинс Кларк
Под кожата ми (99)

97.

— Време е — побутна го Бруно. — Време е да се обадим на майка ти.

Беше сложил яркосините контакти лещи. Тими погледна очите, които го преследваха от пет години.

— Ти застреля татко — промълви той.

— Да, правилно, Тими. И ще ти кажа защо. Не исках да съм престъпник. Търсех начин да скъсам с бандата. Бях само на деветнайсет. Животът ми можеше да протече по съвършено различен начин. Но принципният ти дядо ме залови да шофирам пиян. Умолявах го да ме пусне — още на следващия ден се готвех да се запиша в армията. Но той ме арестува. После вече отказаха да ме приемат в армията и аз се върнах в бандата. Нахлух с взлом в къща и когато старицата ме видя, получи инфаркт. Почина, а мен ме осъдиха на трийсет години зад решетките. — Лицето на Бруно се изкриви от гняв. — Можех да се занимавам с какво ли не! Да правя компютри. Знам как да проникна във всеки компютър или телефон. Измислих как да си отмъстя на Лио Фарли. Щях да убия любимите му хора — зет му, дъщеря му и теб. Очистих баща ти, но се върнах в затвора по глупаво обвинение за нарушаване на пускане под гаранция. Останах там нови пет години. Сега знаеш всичко, Тими. Време е да звъннем на мама.

 

 

Лори и Алекс проследиха с поглед как абсолвентките излизат от кабинета. Робърт Пауъл остана сам. Лори мълчаливо кимна на екипа да събере техниката. Нямаше какво повече да се казва или снима.

Алекс усети телефона в джоба си да вибрира. Обаждаше се асистентът му, на когото бе възложил да разпита за градинаря.

— Алекс? — Гласът прозвуча тревожно. — Градинарят, от когото се интересуваше, не е Бруно Хофа. Казва се Ръсти Тилман, трийсет години е лежал в затвора. Излязъл преди пет години и половина, една седмица преди лекарят да бъде застрелян. Върнали го в затвора за нарушение при пускане под гаранция и го освободили преди пет месеца. Снимката му…

Алекс изпусна телефона. Вторачи се в Лори. Тя се канеше да излезе на верандата. Чу как звъни нейният телефон.

— Лори, чакай! — извика той.

Тя вече бе на верандата с прилепен към ухото телефон.

— Тими, не ти е позволено да ми звъниш през деня. Какво има, скъпи?

В следващия момент вдигна поглед.

Вратата на павилиона се отвори и Тими, по пижама и халат, излезе, хванал за ръка градинаря. Той държеше пушка насочена към главата на детето.

Лори изпищя и хукна по моравата.

 

 

Комисар Ед Пен се придвижваше с бясна скорост към имението на Пауъл.

— Не включвай сирените — нареди той на шофьора. — Не искам да ни усети. Кажи на всички да се отправят към имението.

Полицаят в патрулната кола на задния път получи съобщението. Прекоси бързо горичката и тръгна да преодолява оградата. Макар и добър стрелец, Рон Тески никога не бе стрелял по време на акция. Докато спринтираше към задния двор, си даде сметка, че вероятно е тренирал за ден като днешния.

Синеокия пусна ръката на Тими, засмя се и го остави да се затича към Лори на около двайсет и пет метра от тях.

Колата с Ед Пен се появи на алеята. Пен, с пистолет в ръка, се прицели в Синеокия. Пропусна целта.

Лори, вече стигнала до Тими, се навеждаше, за да го вземе на ръце. В желанието си да приключи съгласно намеренията си, убиецът се прицели в главата й. Канеше се да натисне спусъка, когато куршумът на Рон Тески го прониза през рамото. Синеокия се завъртя и отново се опита да се прицели в Лори. Пръстът му пак лежеше върху спусъка, когато експлозия раздра гърдите му.

Тялото му се строполи на земята. В този миг се чу звън на счупено стъкло. Куршумът на убиеца бе пробил прозореца на кабинета, където още седеше Робърт Пауъл. С озадачено изражение Пауъл вдигна ръка към онова, което беше останало от челото му, и се срина.

Секунди по-късно Алекс Бъкли бе притиснал Лори и Тими към гърдите си.