Мери Хигинс Кларк
Под кожата ми (92)

90.

Когато и последната светлина в къщата угасна, Бруно излезе от колата. Беше дал на Тими приспивателно и сега го носеше на рамото си. Бавно и внимателно мина през оградата, за да не го разбуди. Отнесе го до павилиона и отвори вратата на сервизното помещение. Положи го върху купчината одеяла, приготвена за него, и върза ръцете и краката му, макар и не твърде стегнато.

Тими се размърда и оказа лека съпротива, когато Бруно завърза кърпа през устата му, но после отново заспа дълбоко.

Бруно знаеше, че утре служебният микробус ще мине да го вземе. Няма да има правдоподобно обяснение, ако не се яви на уговореното място. „Хлапето ще е добре, докато се върна — помисли си той. — Дори да се събуди, няма да се освободи — ръцете му са вързани на гърба.“

Сега, когато краят наближаваше, преценяваше, че не само е адски спокоен, но и ще остане адски спокоен. Погледна заспалия Тими. Пълната луна осигуряваше достатъчно светлина, за да разгледа внимателно лицето му.

— Един ден съвсем щеше да заприличаш на баща си — промълви той. — А майка ти е в къщата ей там и не подозира, че ти си тук. Чакай само да разбере, че си изчезнал.

Редно беше да си тръгва, но не се въздържа да бръкне в джоба за малката кутия. Отвори я, извади яркосини лещи и ги постави на очите си. Не ги беше слагал досега, защото се открояваха и ако някой го забележеше, щеше да го опише. Сети се как чу преди пет години Тими да изхленчва: „Сини очи застреля татко!“.

Така е, помисли си той. Направих го.

Свали лещите, щяха да му трябват за следващия ден.