Мери Хигинс Кларк
Под кожата ми (57)

55.

След интервюто с Алекс Бъкли Клеър хукна напълно инстинктивно по стълбата към старата си спалня.

Беше наясно, че не мина добре. Репетира какво ще отговори за случилото се след галавечерта — откакто приятелките седнаха в кабинета до нахълтването в стаята на майка й рано на следващото утро.

Лесно й се удаде да пресъздаде онази ужасна картина: Роб се превиваше на пода от болки, кафето е разсипано по ръцете му, появяват се мехури от изгорено… Джейн пищи: „Бетси, Бетси!“ и държи възглавницата, задушила майка й до смърт. Косата, така лъскава, когато майка й им пожела лека нощ, е безжизнена, тенът на лицето й е пепеляв.

„А аз бях доволна — спомни си Клеър, — изплашена, но доволна.

Мислех единствено за своята свобода; вече нищо не ме спираше да напусна тази къща.

Направих го още в деня на погребението. Преместих се при Реджина и майка й в малкия им апартамент. Спях на дивана във всекидневната.

Навсякъде имаше снимки на бащата на Реджина. Майка й бе мила и грижовна към мен, макар да бяха загубили всичко, защото той бе инвестирал в начинание на Робърт Пауъл.“

Клеър си спомни как чу Бетси и Робърт да се шегуват, че Грик — бащата на Реджина — е голям наивник. Не забравяй, Бетси: не ми е приятно да го правиш, но е необходимо. Въпросът е или те, или ние.

А майка й отговори: „По-добре той да се разори, а не ние“, и се засмя.

„Колко нощи лежах на онзи диван и си мислех, че ако не бяха майка ми и пастрокът ми, той щеше да е още жив и всички да живеят в красивата къща в залива.

Ами Алисън? Толкова се труди, за да получи стипендията, а я загуби само защото майка ми държеше на всяка цена да влезе в някакъв си клуб!“

Клеър разтърси глава. Стоеше до прозореца с изглед към огромния заден двор. Дори с микробусите, паркирани отстрани, и Алисън и Род на пейката до басейна, гледката бе неподвижна като на пощенска картичка.

Именно тогава зърна някакво движение. Вратата на павилиона към басейна се отвори и набитият мъж, който се навърташе из градината напоследък, излезе.

Неговото присъствие наруши неподвижността на гледката и Клеър неволно потрепери. В следващия миг чу вратата на спалнята й да се отваря.

Робърт Пауъл стоеше на прага усмихнат.

— Нещо да направя за теб, Клеър? — попита той.