Мери Хигинс Кларк
Под кожата ми (5)

3.

Робърт Никълъс Пауъл, вече на седемдесет и осем, изглеждаше и се движеше като мъж поне с десетина години по-млад. Гъста бяла коса обрамчваше привлекателното му лице. Стойката му продължаваше да е изправена, макар да не беше по-висок от метър и осемдесет. Имаше авторитетен вид — присъстващите веднага го забелязваха. Продължаваше да прекарва по цял работен ден — без петък — в офиса си на Уолстрийт, докъдето го караше отдавнашният му шофьор Джош Дамяно.

Днес, вторник, 16 март, Роб реши да се срещне с телевизионния продуцент Лори Моран в дома си в Сейлъм Ридж, а не в офиса си. Към съобщението за причината да го посети тя бе прибавила интригуващо предложение.

— Господин Пауъл, според мен, ако вие, доведената ви дъщеря и приятелките й приемете да се направи възстановка на абсолвентската галавечер, широката публика ще разбере, че е невъзможно някой от вас да е виновен за смъртта на съпругата ви. Бракът ви е бил щастлив. Всичките ви познати го знаят. Доведената ви дъщеря и съпругата ви са били изключително близки. Другите абсолвентки са влизали и излизали от дома на Бетси още от гимназията, а после — след брака ви с нея — винаги сте ги предразполагали да се чувстват добре дошли. Къщата ви е огромна и при толкова гости на събирането е напълно възможно някой натрапник да е останал незабелязан. За никого не са били тайна красивите и скъпи бижута на съпругата ви. Във въпросната вечер е била с изумрудени обици, огърлица и пръстен.

— Таблоидите превърнаха трагедията в скандал — бе отвърнал с горчивина Робърт Пауъл на Лори Моран.

„Е, тя скоро ще пристигне — каза си той. — Така да бъде.“

Седеше зад бюрото в обширния си кабинет на първия етаж. Големи прозорци гледаха към задните градини на имението. Красиви са през пролетта, лятото и началото на есента, помисли си Роб. Когато валеше сняг, голата пуста гледка донякъде се смекчаваше и дори понякога изглеждаше вълшебна, но в мрачен мартенски ден, когато короните на дърветата са оголени, басейнът е покрит, а павилионът в съседство е със спуснати кепенци, дори старателно обгрижваната скъпа екзотична растителност не смекчаваше пустеещия зимен пейзаж.

Роб, потънал в изключително удобния си тапициран стол, се усмихна на себе си — припомни си своя ревниво пазена тайна: беше убеден, че столът и това внушително антично махагоново писалище, покрито от всички страни със сложна дърворезба, придават още по-голям престиж на старателно култивирания от него образ. Започна в деня, когато седемнайсетгодишен напусна Детройт и отиде да следва в „Харвард“ със стипендия. Там разправяше, че майка му е колежански професор, а баща му — инженер. В действителност тя беше кухненска работничка в Мичиганския университет, а той — механик в заводите „Форд“.

Роб пак се усмихна. Този път си припомни как в последния курс си купи книга за маниерите на масата и кутия поизкривени посребрени прибори. Постави си за задача да се научи да използва непознати за него прибори — например ножа за риба — и не миряса, докато не овладя напълно употребата им. Кариерата му в света на финансите започна в „Мерил Линч“ по време на стажа след завършването му. Сега, независимо от някои по-тежки години по пътя, на фондация „Р. Н. Пауъл“ се гледаше като на една от най-добрите и безопасни за инвестиции на Уолстрийт.

Точно в единайсет часа позвъняване на входната врата оповести пристигането на Лори Моран. Роб изправи рамене. Щеше да стане, естествено, когато я въведат в кабинета му, но преди това тя щеше да го види седнал зад писалището. Даде си сметка, че е доста любопитен да се запознаят. Докато говореха по телефона, се затрудни да определи по гласа възрастта й. Тонът й — стегнат и делови при представянето — стана съчувствен, щом заговори за смъртта на Бетси.

След разговора той направи справка за нея в Гугъл. Оказа се вдовица на лекар, застрелян на детска площадка; имаше впечатляваща биография като продуцент. От снимките го гледаше много, много привлекателна жена. Не съм прекалено стар, за да не мога да го оценя, помисли си той заинтригуван.

На вратата се почука и Джейн — неговата икономка от времето, когато се ожени за Бетси — отвори и пристъпи вътре, следвана от Лори Моран.

— Благодаря, Джейн — обади се Роб и преди да се надигне, изчака прислужничката да излезе и да затвори вратата след себе си. — Госпожо Моран — поздрави той.

Протегна ръка към Лори, а после й посочи стол от другата страна на писалището.

 

 

Робърт Пауъл нямаше откъде да знае, че Лори си мисли: „Е, стигнах дотук“. По устните й играеше топла усмивка, докато се настаняваше на стола. При влизането й икономката взе палтото й. Лори носеше тъмносин костюм с панталон с деликатни райета, перленобяла блуза и тъмносини кожени ботуши. Единствените й бижута бяха чифт малки перлени обици и златната й сватбена халка. С прическата си — прибрана във френски кок коса — се чувстваше уверено.

След пет минути беше сигурна, че Робърт Пауъл е готов да даде съгласието си предаването да се осъществи, но трябваше да мине поне четвърт час, преди той да го потвърди.

— Господин Пауъл, очарована съм от позволението ви да пресъздадем абсолвентската галавечер. От тук нататък, разбира се, ни е необходима готовността за сътрудничество на доведената ви дъщеря и нейните приятелки. Ще ми помогнете ли да ги убедя да участват?

— С удоволствие, но не мога да говоря от тяхно име.

— Останахте ли близки с доведената си дъщеря след смъртта на вашата съпруга?

— Не, независимо от желанието ми. Бях и още съм силно привързан към Клеър. Живя тук от тринайсетата до двайсет и първата си година. Смъртта на майка й беше ужасен шок за нея. Не знам доколко сте я проучвали, но майка й и баща й така и никога не са сключили брак. Изоставил ги, когато Бетси забременяла с Клеър. Бетси изпълнявала малки роли на Бродуей, а когато не била ангажирана със спектакъл, работела като разпоредителка по театрите там. До моята поява са живели бедно. — И добави: — Бетси беше красива. Едва ли е било трудно да се омъжи за някого, но след преживяното с бащата на Клеър съзнавам, че се е страхувала.

— Разбирам я — кимна Лори.

— И аз. Понеже нямах деца, винаги съм гледал на Клеър като на собствена дъщеря. Огорчих се, когато се изнесе толкова скоро след смъртта на Бетси. Но у нас двамата се натрупа прекалено много тъга, за да я държим под един покрив, и тя го долавяше. Сигурно знаете, че живее в Чикаго и е социален работник там. Така и не се омъжи.

— А никога ли не е идвала отново тук?

— Не. Нещо повече — не приемаше предложенията ми за щедра финансова помощ. Връщаше писмата ми разкъсани.

— Защо, мислите, го е правила? — поинтересува се Лори.

— Силно ревнуваше заради взаимоотношенията ми с майка й. Не забравяйте — в продължение на тринайсет години са живели сами.

— Как мислите: ще откаже ли да участва в предаването?

— Не, няма. Доста често ентусиазирани репортери пишат за случая. Някои цитират Клеър или момичетата. Звучат, сякаш са се наговорили: и четирите изпитват чувството, че хората ги гледат с любопитство и имат куп въпроси към тях. Ще искат да сложат край на това.

— Възнамеряваме да предложим на всяка по петдесет хиляди долара за участие в предаването — сподели Лори.

— Наясно съм с положението им. Всичките се нуждаят от пари. За да сте сигурна, че ще приемат, ви упълномощавам да им съобщите готовността ми да им дам по четвърт милион долара, за да ви сътрудничат.

— Наистина ли бихте го направили?! — смая се Лори.

— Да, и ми кажете кого другиго бихте искали да интервюирате за предаването си.

— Вашата икономка, естествено — добави Лори веднага.

— Дайте й петдесет хиляди, както и на останалите, а аз ще добавя още толкова. Непременно ще я убедя да участва. Не е необходимо да й се плаща колкото на другите. На седемдесет и осем съм, имам три байпаса. Съзнавам, че подобно на момичетата, съм заподозрян, или казано с други думи — „заинтересовано лице“. Преди да умра, искам да седна в съдебна зала и да чуя, че убиецът на Бетси ще лежи в затвора.

— Никакъв ли шум не чухте откъм стаята й онази нощ?

— Не. Вероятно знаете, че използвахме отделни помещения. Общата ни всекидневна беше по средата, а спалните ни — от двете страни. Признавам: спя дълбоко и хъркам силно. След като си пожелахме лека нощ, се оттеглих в спалнята си.

 

 

Вечерта Лори изчака Тими да потъне дълбоко в книгата си за Хари Потър и едва тогава разказа на баща си за срещата с Пауъл.

— Рано е да се съди, но долових искрени нотки в тона на Пауъл — сподели Лори. — Предложението му да плати на момичетата по четвърт милион долара е чудесно.

— По четвърт милион долара плюс вашия хонорар — напомни Лио. — А Пауъл смята, че парите ще са добре дошли и на четирите жени, така ли?

— Да. — Лори долови отбранителните нотки в гласа си.

— Пауъл помагал ли е на някоя от тях през годините? Не изключвам доведената му дъщеря.

— Даде да се разбере, че не го е правил.

— Според мен трябва да проучиш нещата по-дълбоко. Кой знае какъв е истинският му мотив, за да предлага толкова много пари.

Неизменна черта на Лио бе да се интересува от мотивите на хората: у него говореше ченгето. И бащата и дядото.

След тези думи реши да допие кафето си и да се прибира. „Нервите ми са прекалено изопнати — помисли си той, — а това не е от полза нито за Лори, нито за Тими. И не се провикнах особено красиво след онзи с ролерите. Имах право: можеше да нарани някого, но всъщност ме изплаши начинът, по който мина край Тими. Ако държеше пистолет или нож, нямаше да съумея да защитя детето от атаката достатъчно бързо, независимо че ръката на Тими беше в моята.“

Лио беше наясно с мрачната действителност: щом убиец набележи някого, никаква закрила или бдителност не са в състояние да попречат на намерението му да се добере до мишената.