Мери Хигинс Кларк
Под кожата ми (3)

1.

Лори Моран погледна през прозореца на офиса си, разположен на двайсет и петия етаж на „Рокфелер Сентър“ номер 15. Оттам се откриваше изглед към ледената пързалка по средата на прочутия манхатънски комплекс. Този слънчев, макар и студен мартенски ден тя виждаше от „наблюдателницата“ си как начинаещи кънкьори се придвижват несигурно с кънките, а далеч по-уверените се плъзгат по леда с грацията на балетисти.

Осемгодишният й син Тими обожаваше хокея и възнамеряваше да стане достатъчно добър, за да играе в отбора на „Ню Йорк Рейнджърс“, навърши ли двайсет и една. Лори се усмихна, представяйки си лицето на Тими и искрящите му от удоволствие кафяви очи, докато се вижда като бъдещ вратар на „Рейнджърс“. Дотогава съвсем ще заприлича на Грег, помисли си тя, но бързо се отърси от тази мисъл и се съсредоточи върху материала на бюрото си.

На трийсет и шест години, с дълги до раменете меденозлатисти коси, по-скоро със зеленикави, отколкото кафяви лешникови очи, стройна и с класически черти, неподчертавани от грим, Лори бе от жените, след които хората се обръщат. „Стилна и привлекателна“ — обикновено така я описваха наум.

Носител на няколко награди и продуцент в студио „Фишър Блейк“, тя бе на път да осъществи нова поредица за кабелна телевизия. Обмисляше я още от времето преди да убият Грег, после я замрази, за да избегне подозрения, че идеята й е хрумнала заради неразгаданото убийство на съпруга й.

По замисъл щяха да правят възстановки на неразкрити престъпления, ала без участието на актьори. Щяха да събират роднини и приятели на жертвите, за да се чуе тяхната версия какво се е случило при престъплението. При възможност възнамеряваше да използва автентичното място на престъплението. Това определено представляваше рисковано начинание: носеше голям потенциал за успех, но същевременно и възможността да се стигне до хаос.

Току-що се бе върнала от съвещание при началника си Брет Йънг, който не пропусна да й напомни, че се е заклела никога вече да не прави риалити предавания.

— Последните две бяха не пълен, но скъп провал, Лори. Не можем да си позволим още един. — И добави натъртено: — Няма да е в твоя полза.

Сега тя отпиваше от кафето, донесено от съвещанието в два часа, и си припомни до какви страстни аргументи прибягна, за да го убеди.

— Брет, преди за пореден път да повториш колко са ти втръснали тези предавания, ти обещавам това да е различно. Ще го наречем „Под съмнение“. На втора страница в папката, която ти дадох, има дълъг списък на неразрешени случаи и други уж решени, но с голяма вероятност невинен човек да е попаднал в затвора.

Лори огледа офиса си. Интериорът само засили решимостта й да не се разделя с него. Достатъчно голямото помещение позволяваше да се сложи диван под прозорците и подходящ шкаф за книги, в който бе поставила разни предмети, спечелените досега награди и снимки, предимно на Тими и баща й. Отдавна бе преценила, че е редно снимките й заедно с Грег да са в спалнята в дома й, а не тук, където неизменно щяха да напомнят на всички не само за положението й на вдовица, но и за неразкритото убийство на съпруга й.

— Първи в списъка е случаят с отвличането на Линдберг. Станало е преди около осемдесет години. Не възнамеряваш да правиш възстановка и на него, нали? — попита Брет.

Лори му обясни, че то е пример за престъпление, предмет на коментари вече поколения наред не само заради съпътстващия го ужас, но и заради изобилието от въпроси без отговор. Човекът, сглобил стълбата, с която да се стигне до детската спалня, почти със сигурност е бил Бруно Хауптман, германски имигрант, екзекутиран за отвличането на бебето на семейство Линдберг. Но откъде е знаел, че всяка вечер бавачката слиза на вечеря в един и същи час и през това време оставя детето само за около четиресет и пет минути? Кой му го е казал?

После разказа на Брет за неразрешеното убийство на една от дъщерите близначки на сенатор Чарлс Х. Пърси. Случило се по време на първата му кампания за Сената през 1966 година. Избрали го, но престъплението така и никога не било разгадано. Въпросите продължават да стоят: убитата сестра ли е била наистина набелязаната жертва? Защо кучето не е лаело, ако непознат е проникнал в къщата?

Лори се облегна на стола. Беше обърнала внимание на Брет, че започнеш ли да споменаваш подобни случаи, всеки, оказва се, има своя теория.

— Ще направим риалити шоу за случаи отпреди двайсет-трийсет години, за да чуем мнението на хора, близки до жертвата. Разполагам с идеалния случай за първото шоу: „Абсолвентската галавечер“ — увери го тя.

Именно тогава Брет прояви истински интерес, припомни си Лори. Самият той живееше в окръг Уестчестър и знаеше случая: преди двайсет години четири момичета, израснали заедно в богаташкия Сейлъм Ридж, бяха завършили различни колежи. Пастрокът на едната — Робърт Никълъс Пауъл — дал тъй наречената абсолвентска галавечер в чест на четирите. Присъствали триста поканени в официално облекло, имало шампанско и хайвер, фойерверки и какво ли не. След събитието доведената му дъщеря и другите три момичета останали да преспят в имението. На сутринта съпругата на Пауъл — Бетси Бонър Пауъл — популярна и открояваща се четиресет и две годишна светска дама, била намерена удушена в леглото си. Убиецът така и не бил разкрит. Роб, както почти всички наричали Пауъл, вече навършил седемдесет и осем, продължаваше да е в отлична физическа и психическа форма и още живееше в същата къща.

Той така и не се оженил повече, отбеляза си мислено Лори. Наскоро в интервю за „Факторът О’Райли“ Пауъл обяви, че е готов да даде всичко, за да разгадае мистерията около смъртта на съпругата си. Споменаваше, че същото искат доведената му дъщеря и нейните приятелки. Всичките се опасявали, че докато истината не се разкрие, хората ще се питат дали някой от тях не е убиецът, отнел живота на Бетси.

„Именно тогава Брет ми даде «зелена улица» да се свържа с Пауъл и четирите абсолвентки, за да проверя дали са склонни да участват“, припомни си Лори в приповдигнато настроение.

Време беше да сподели добрата новина с Грейс и Джери. Вдигна телефона и извика двамата си асистенти. Само след минути вратата на офиса й се отвори със замах.

Грейс Гарсия, двайсет и пет годишната й административна помощничка, носеше къса червена вълнена туника над памучен клин и високи ботуши. Дългата й до кръста черна коса беше захваната на тила с шнола. Няколко измъкнали се кичура обрамчваха сърцевидното й лице. Тежък, но съвършено положен грим подчертаваше живите й тъмни очи.

Джери Клайн следваше Грейс по петите. Висок и слаб, той се настани на стол пред бюрото на Лори. Беше облечен в обичайното поло и лека вълнена жилетка. Твърдеше, че ще направи всичко по силите си, та единственият му официален тъмносин костюм и смокинг да му служат вярно поне двайсет години. Лори не се съмняваше в успеха му. Сега беше на двайсет и шест. Преди три години постъпи в студиото за летен стаж. Оказа се незаменим помощник-продуцент.

— Няма да ви държа в напрежение — обяви Лори. — Брет одобри проекта ни.

— Знаех си! — възкликна Грейс.

— Разбрах го по изражението на лицето ти, когато слезе от асансьора — не остана по-назад Джери.

— Изключено. Лицето ми беше непроницаемо — отсече Лори, преди да продължи: — За начало ще се свържа с Робърт Пауъл. Надявам се да приеме, а съдейки от интервюто, много е вероятно доведената му дъщеря и трите й приятелки също да се съгласят.

— Особено след като научат, че ще им платим добре, за да ни сътрудничат. Никоя от тях не разполага с пари — вметна Джери замислено, докато прехвърляше наум какви проучвания вече са направили за бъдещия сериал.

— Дъщерята на Бетси — Клеър Бонър — е социален работник в Чикаго. Никога не се е омъжвала. Нина Крейг, разведена, живее в Холивуд и си вади хляба като статист във филми. Алисън Шефър е фармацевт, държи малка аптека в Кливланд. Съпругът й се придвижва с патерици. Преди двайсет години станал жертва на автомобилна катастрофа. Виновникът е избягал. Реджина Калари се е преселила в Сейнт Огъстин, Флорида. Държи малка брокерска кантора. Разведена, с едно дете в колеж.

— Залогът е доста голям — предупреди ги Лори. — Брет не пропусна да ми напомни за провала на последните две шоута.

— А спомена ли, че първите две още се въртят? — попита Грейс възмутено.

— Не, и няма да го направи. Но усещам, че този път имаме потенциален трепач. Ако Робърт Пауъл се съгласи, готова съм да се обзаложа, че и другите ще го последват — заяви Лори и добави пламенно: — Или поне се надявам и моля да стане.