Мери Хигинс Кларк
Под кожата ми (29)

27.

Джош Дамяно живееше в друг край на града, само на петнайсет минути от имението на Пауъл, но в съвършено различен свят.

Сейлъм Ридж, в близост до богаташкото градче Рай, се насели в края на 60-те години от хора със средни доходи, които се настаняваха в дву- и триетажните къщи, построени от предприемачи.

Уникалното му разположение обаче — на трийсетина километра от Манхатън — бе привлякло вниманието на по-заможните. Цените започнаха да хвърчат нагоре. Скромните къщи бяха купени и съборени, а на тяхно място израснаха имения, подобни на това на Робърт Пауъл!

Някои от първоначалните обитатели не искаха да се преместят. Сред тях беше и Маргарет Гибни. Тя харесваше къщата си. На шейсет остана вдовица и преобразува горния етаж в самостоятелен апартамент.

Джош Дамяно беше първият и единственият й наемател. Сега, на осемдесет, Маргарет всеки ден благодареше на Бога за тихия приятен мъж, който изнасяше боклука, без да го моли, и дори ринеше снега вместо нея, ако беше вкъщи.

От своя страна Джош, след ранен брак с гимназиалната си любов, продължил четиринайсет неприятни години, остана очарован от начина, по който уреди жилищния си проблем и живота си.

Уважаваше и се възхищаваше от Робърт Пауъл. Допадаше му да го вози с колата. А към това се появи и нещо повече — обожаваше да записва разговорите на високопоставените клечки, когато господин Пауъл го пращаше с бентлито да вземе някои от тях за съвещание или обяд. Дори пътникът да бе сам, телефонните му разговори по мобилния често се оказваха полезни за господин Пауъл. Засечеше ли особено интересен разговор — например със замесена трета страна — Джош го пускаше на съответната важна клечка и предлагаше да му продаде записа. Не го правеше често, но се оказа доходоносно.

С времето, вместо да прослушва записите, господин Пауъл просто питаше Джош дали има нещо интересно в тях. Ако Джош отговореше „не“ — както направи със записите на абсолвентките — господин Пауъл му вярваше.

— Казаха само „здравей“ и „благодаря“, сър — увери Джош работодателя си, след като се върна от летището, откъдето прибра абсолвентките.

Леко разочарован, Робърт Пауъл само поклати глава.

В такива моменти Джош си спомняше как едва не изгуби работата си. Бе постъпил при господин Пауъл само няколко месеца преди Бетси Пауъл да почине. Впечатлението му от нея беше крайно неблагоприятно. Тя за коя се мисли? За кралицата на Англия ли, питаше се той, докато Бетси чакаше величествено той да й подаде ръка, за да й помогне да се настани в колата.

Седмица преди да почине, я дочу да казва на господин Пауъл, че според нея Джош хем е прекалено фамилиарен, хем му липсва необходимото достойнство за техен прислужник.

— Не си ли забелязал как се кланя, когато ни отваря вратата? Редно е да стои по-изправен.

Това разтърси Джош. Вече се бе приспособил към новата си работа, а и тя му допадаше. Престори се на шокиран и натъжен от кончината на Бетси, но всъщност изпита облекчение, защото нямаше да пълни повече главата на господин Пауъл с подобни глупости.

В деня на закуската господин Пауъл го изпрати да доведе Клеър Бонър. С малко повечко късмет има шанс тя да проведе телефонен разговор, помисли си той.

Нищо такова не се случи. Взе Клеър от хотела, тя се настани в колата, облегна се и затвори очи — знак, че отказва да бъде въвлечена в разговор.

Джош остана шокиран от забележителната прилика между нея и майка й. Помнеше едно момиче с миша физиономия, на което никой не би дал двайсет и две години, на колкото беше тогава.

През първия снимачен ден Джош остана в имението чак до вечерта. Помагаше на Джейн да приготви сандвичи и дребни сладки и ги подреждаше на верандата, където участниците се оттегляха през почивките между снимките.

Когато всички си тръгнаха, Пауъл му каза да се прибере, а на сутринта отново да вземе Клеър.

— Опитай се да я разприказваш, Джош — инструктира го господин Робърт. — Спомени колко много си харесвал майка й, макар да знам, че не беше така.

В шест часа Джош се прибра вкъщи със своята кола.

Беше една от вечерите, когато на госпожа Гибни й се приказваше. Покани го да хапнат заедно печено пиле.

Случваше се веднъж седмично и Джош обикновено с радост приемаше — госпожа Гибни готвеше добре. Тази вечер обаче имаше други планове. Благодари й с извинението, че е вечерял рано — откровена лъжа, но той искаше да помисли насаме.

В джоба си носеше копия от направените в колата записи на Нина Крейг и майка й, на Алисън Шефър и съпруга й, на телефонния разговор на Реджина Калари със сина й.

Очевидно никоя от тези жени не би искала записите да бъдат чути било от господин Робърт, било от полицията. Бяха се съгласили да дойдат, за да се опитат да изчистят имената си от подозрението, че някоя от тях е убийцата, но записите разкриваха друго — всяка е имала мотив да убие Бетси.

И трите щяха да получат пари за участието си, много пари. Ала и трите щяха да се ужасят, разберат ли, че мотивите им са записани. Ако не спазят своята част от уговорката, той има какво да им каже: „Оригиналният запис е у мен. Дори да унищожите копието, което ви давам, нали не искате господин Пауъл или полицията да чуят думите ви? И аз не бих искал. Платете ми и повече няма да повдигам въпроса“.

Беше преценил колко ще им поиска. Петдесет хиляди долара, едва една шеста от тристате хиляди, която всяка щеше да получи.

Ще успее. Всяка от тях се страхуваше. Усещаше го, докато им сервираше на верандата.

Джош искаше да се подсигури. Няколко пъти беше возил господин Пауъл до раковия доктор. Подозираше, че господинът е по-болен, отколкото изглежда. Ако нещо го сполети, Джош знаеше, че според завещанието ще се види със сто хиляди долара. Да добави още сто и петдесет хиляди към сумата нямаше да е лошо.

Ех, дано успее да се сдобие и с нещо, с което да впримчи и Клеър.