Метаданни
Данни
- Серия
- Джон Уелс (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Trapdoor, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Даниела Забунова, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2024 г.)
Издание:
Автор: Кийт Питърсън
Заглавие: Люк
Преводач: Даниела Забунова
Година на превод: 1999
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Атика
Град на издателя: София
Година на издаване: 1999
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (не е указано)
Печатница: „Атика“
ISBN: 954-729-039-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/19988
История
- —Добавяне
6.
Така за Нанси Скофийлд животът не е бил нито по-добър, нито по-лош от този в гимназията.
Изнизал се в сянката на стената на училищния коридор. Не се отделяла от тази сянка, когато преминавала от клас в клас. Придържала се близо до заключените врати, като че ли те ограждали зона на невидимост, в която тя можела да ходи незабелязана. Гледала в пода. Гласът й, когато се е налагало да поздрави, шепнел. В гимназията обкръжението й от приятели и съученици заради нейната стеснителност било скромно. Както се пее в една песен, никой не разбра, че тя бе там.
И така, един ден тя изчезва. Няма извън тленността съществуване. Така го беше написала. Един странен малък стих. Трябва да го покажа на Маккей, когато се върна. Веднъж той ми цитира Натаниъл Хоторн — нещо като: вие можете да се опитвате през целия си живот да разберете нещата, за които пишете, но ще успеете само когато сте млади. Стихът на Нанси ми напомни за него. Той беше изтръгнат от момиче, потънало в нерадостни мисли, но успяло да ги изтласка, преди да потъне в мрака.
Имала само две близки приятелки, защото винаги била саможива. Три момичета с общи интереси. С тях тя разговаряла за момчетата, за живота и както разбрах — за смъртта. Джоана беше дебела, грозна петнадесетгодишна девойка. Закръглените й бузи бяха осеяни с пъпки. Имаше къса рошава сиво-кафява коса, която стърчеше на всички страни. Майнди беше нейна противоположност — дребна, с хубаво развито тяло и неприлично държание. Носеше дънки, които се впиваха в бедрата й, и пуловер, който подчертаваше гърдите й. Закръгленото й лице не беше красиво, но имаше хубави големи светлокафяви очи и леко издадени предни зъби, които й придаваха мил вид на катеричка.
Срещнах ги зад сградата на училището, когато часовете им бяха свършили. Отпред деца се качваха в жълти автобуси или се влачеха на групи по отъпканите пътеки. Отстрани на червеното тухлено здание, на пистата, се бяха струпали отбори. Момчетата бяха с шорти и тениски, а момичетата със спортни блузки и къси панталонки. Децата правеха гимнастика на ливадата, заобиколена от асфалтовата писта. Гласовете на треньорите достигаха до мястото, където стояхме.
Беше се застудило. Зъзнех, независимо че бях облякъл дебелия си балтон и държах ръцете си пъхнати в джобовете. Стисках цигарата между зъбите си. Пушек и пара се виеха едновременно пред лицето ми, докато дишах. Пристъпвах между Майнди и Джоана.
Училищният двор представляваше заградена от всички страни тревна площ, която граничеше с хълмове. Тук-там се виждаха новозасадени малки брястове и букове. В най-отдалечения край на широкото открито пространство, което служеше за игрище, се забелязваше футболна врата.
В другия ъгъл на двора нямаше трева. Земята бе покрита с павета, заградена с по-ниска ограда и беше нещо като малък кът за отдих. Два огромни клена надвисваха над няколко маси и пейки. Върху асфалта имаше разчертано игрище за доджъбол, а от другата страна стърчеше тетрабол пилон. Сега малката площадка беше безлюдна. Жълтите листа на кленовете падаха върху настилката и студеният вятър ги понасяше във всички посоки.
Стояхме в редица, впили поглед над оградата.
— Тя винаги идваше тук — заговори Майнди. Веднага разбрах, че тя бе лидерката на групата. — Винаги излизаше тук да чете. — Гласът й прозвуча стегнат и прегракнал. Големите й кафяви очи се взираха безизразно. Дъвчеше дъвка.
Джоана кимна.
— Да — обади се приятелката й, която също преживяше.
— Четеше всичките тези болезнени неща — продължи тя. — Поезия. Разбирате ли какво искам да кажа? Винаги за смъртта.
— Така ли?
— Да, да. Можете да го напишете.
Продължих да стоя с ръце, мушнати в джобовете.
— Наистина така беше. Попитайте Джоана — увери ме Майнди.
— Така беше — потвърди Джоана.
— Нали сте чували за Едгар Алън По и Емили Дикинсън. Четеше и творби на някои други известни личности. След това пишеше своите истории, стихове и ни ги показваше. Тези, които сте видели. — Майнди трепереше. Беше увила шал около врата си, но яркорозовото й яке беше разкопчано и отдолу се подаваше пуловерът й. — Господи. Те винаги се отнасяха за някой, нали разбирате, който слагаше край на живота си и винаги завършваха… те се самоубиваха със свръхдоза хапчета, поставяха главите си във фурната, пръсваха мозъците си или нещо подобно. — Тя ме погледна умолително и само за миг скръб проблесна в очите й, зад твърдостта, която излъчваха. — Винаги си мислехме, че те са забавни — добави тя.
Кимнах и си дръпнах от цигарата. Тя се разпали и пушекът се издигна в студения свеж въздух. За миг си представих Нанси навън, на масата за отдих. Ръцете й прегърнали книгата, а главата й наведена над нея. Дългата й коса се развява от вятъра, захапала един кичур.
— Има ли нещо вярно? — попитах аз.
— Кое? — попита Майнди.
— Да, кое? — повтори Джоана.
— Имала ли е приятел? Някой, с когото да се е разделила.
— Нанси? — Майнди замислено поклати глава. — Шегувате се! Само в мечтите й. Искам да кажа, че тя винаги повтаряше: „Имам малки гърди, косата ми е много рядка, аз съм грозна, аз съм глупава, аз съм това-онова“.
— Тя ми се сърдеше, когато я убеждавах, че това няма значение — прошепна Джоана, сякаш на себе си.
— Да — обади се Майнди. — Непрекъснато повтаряше „Може би е по-добре да съм мъртва“. Опитвах се да я ядосвам. Имам предвид да се шегувам… Нали разбирате какво искам да кажа? Нищо сериозно. Само си правех майтап. Мисля, че обичаше да я дразня. Наистина — наблегна тя.
Накрая се обадих:
— Разбирам.
— Да — облекчено въздъхна Майнди. — Да — повтори тя, прехапа устна и се вгледа в земята.
— Но майка й ми каза, че е била по-весела това лято.
— Да — съгласи се Майнди, — така беше.
— Затова си помислих, че вие може би знаете дали се е срещала с някое момче.
Майнди се замисли. Вдигна очи към мен и поклати глава.
— Не. Ние щяхме да разберем. Щяхме да забележим. Искам да кажа, че ако прочетете внимателно стиховете й, ще доловите, че тя никога не е правила нищо, въпреки че пише за любовта, заради която се самоуби… — Гласът й заглъхна и отново се вторачи в земята.
— Как мислите, какво е станало? — попитах аз тихо. — Какво може да се е случило, та да изглежда по-щастлива преди края?
— Аз… аз не зная какво се е случило. Може би отдръпване в черупката й или нещо подобно? — Погледът й само за миг светна предизвикателно. — Искам да кажа, че беше лято — продължи тя. — Предполагам. Мисля, че това беше. Имам предвид, че тя бе далеч, навън от това отвратително място. Господи, подобно нещо би ободрило всеки.
Кимнах.
— Добре. После какво? Какво я принуди да стори това?
Майнди не откъсваше очи от земята и продължаваше да клати глава.
— Животът — рече тя. — Това е всичко. Просто животът. Той те поглъща.
— Да — потвърди Джоана. — Наистина е така.
Извадих цигарата от устата си и я хвърлих на тревата в краката си.
— Да, добре, предполагам, че е така — съгласих се аз.
Иронията беше слаба, но Майнди я разбра.
— Е, може би е било по-различно, когато вие сте били дете — каза тя. Сега гласът й бе мек. Устните й се свиха и тя се начумери. — Но според нас той вони. Имам предвид думите на всички възрастни, о, вие знаете: „Защо децата взимат наркотици; защо се шляят толкова; защо забременяват момичетата; защо се самоубиват?“. По телевизията и навсякъде показват само интервюта с родители, с учители, със специалисти и само с деца, които се придържат към правилата, добрите малки момчета и момичета, нали разбирате? Но огледайте се. Ние сме заобиколени от учители идиоти, които не могат и вероятно се страхуват да правят нещо друго и техният най-голям трепет, нали разбирате, е да ни поучават какво да не правим. Но ако вие ме попитате, бих ви отговорила, че всяко момиче, което има проклетото бебе, може само да прецени. А от друга страна, ние сме заобиколени от деца, които се опитват да изглеждат сериозни, на които родителите им избират професията, записват ги в колежи или ги правят членове на футболния отбор, нали разбирате? И те ще разрешат да изляза с вас, а не с него, и дали вие можете да дойдете на моето парти или не можете, защото не сте един от нас, нали разбирате? И искам да кажа, че това е най-лошото, най-проклетото нещо в този живот. И всичко това според мен е истина. Разбирате ме, нали? Имам предвид, че това представлява животът. Това са идиоти, които ви казват как да живеете и всеки се бори да стане по-популярен, по-богат или нещо друго. И така, защо не го напишете във вашия вестник: Нанси Скофийлд се самоуби, защото ние бягаме от този шибан свят и гимназията ли е мястото, където да ни учат на живот в него?
Тя клатеше отчаяно глава. Кестенявата й коса се мяташе напред-назад. Направи голям балон и го пукна.
— Трябваше да кажа на Нанси — продължи тя яростно. — Трябваше да й кажа: нима искаш да бъдеш като онези момичета, които си вирят носовете? Имам предвид онези, които излизат с идиотите момчета. И всичко, което те могат да кажат за това, е: „О, да, човече, аз съм атлетка, не съм ли сериозна“. Или музиката, която те слушат. Имам предвид, че такава искаше да бъде Нанси. Аз я разубеждавах… — изплака Майнди и сълзи напълниха очите й.
Извърна лицето си от мен и раменете й се разтресоха под яркорозовото яке. Чувах мъчителното й ридание.
— Вие сте проклети — насили се да каже тя накрая. — Всички вие. Всички вие, проклети хора. — Тя продължаваше да ридае и през сълзи изхлипа: — Защо някой не й помогна? Това е, което искам да разбера, ясно ли е? Разбрахте ли ме? Искам да попитам, щом всички проклети възрастни хора са толкова умни, защо никой не й помогна? Разбрахте ли ме?