Кийт Питърсън
Люк (6)

5.

Вгледах се в снимката на момичето. Беше петнадесетгодишна, дребна и слаба. Имаше тъмна кожа, големи сериозни кафяви очи, не особено красиво, но симпатично лице и права тъмнокестенява коса, която се спускаше по раменете й. Момичетата винаги са мечтали тя да е къдрава и руса.

— Винаги я дъвчеше, когато обмисляше нещо — промълви майка й.

Нейната коса също някога е била тъмнокестенява, но сега вече почти цялата беше посивяла. Жената бе спретната и елегантна, облечена в тъмносиня рокля и носеше гердан от перли. С едната ръка си играеше с мънистата, а с другата се протегна да вземе обратно снимката от мен.

Казваше се Карла Скофийлд. Момичето на фотографията бе дъщеря й, Нанси, вече мъртва.

Седяхме на покритата веранда в дома на семейство Скофийлд на около миля от центъра на града. Къщата се издигаше на върха на склона, с тераса, гледаща към шосето. Госпожа Скофийлд седеше на дивана, а пред нея върху масичката за кафе бяха разпръснати фотографии и записки. Ровеше из тях с една ръка, а с другата продължаваше да върти перлите.

Подаде ми друга снимка: Нанси с кларнет.

— Свиреше в училищния оркестър, когато беше по-малка. Не много лошо. Е, и не толкова добре, нали разбирате? Упражняваше се упорито. Никога не съм й го казвала.

Погледна замислено към снимката. Сви леко устни и свъси вежди, опитвайки се да се концентрира. Пръстите й бяха подпухнали и трудно ги движеше.

Госпожа Скофийлд се усмихна. Правеше го непрекъснато и кожата върху лицето й се опъваше, когато се засмееше. Очите й блестяха. Вгледах се в тях, но веднага сведох поглед.

Съпругът й Лари седеше зад нея върху облегалката на дивана. И той беше около четиридесетгодишен, слаб, средно висок мъж, със заоблено дружелюбно лице като на дъщеря си, с рядка червеникава коса. Беше си взел половин ден почивка, за да разговаря с мен. Работеше като търговски представител в Ай Би Ем. Госпожа Скофийлд се грижеше за дома, десетгодишния им син и петгодишната им дъщеря.

— Минаха шест седмици оттогава — промълви тя. Вдигна поглед към съпруга си и тъжно се засмя. Той само кимна, без да откъсва очи от пода. — Не забелязахме да я измъчва нещо. Въобще не можеше да се долови. Вероятно просто… нямах представа.

— Разбира се, че нямахме представа — успокои я мъжът й и нежно я потупа по рамото. Направи опит да се усмихне. — Включихме се в една група — съобщи ми той. — В Уайт Плейнс. Родители, които са… загубили децата си по този начин. Много е… полезно да разговаряш с други хора, които ги е сполетяло същото нещастие.

Кимнах. Върху лицето му беше изписано: Обаче не е полезно. Не помага изобщо. Нищо.

— Трябва да ни разберете — каза госпожа Скофийлд с напрегнат глас. — Случи се един обикновен ден. Иска ми се да… да можех да върна само един час от този ден и тогава всичко би било наред…

— Последната седмица на септември ли? — попитах аз.

— Да. Точно така. В сряда. Само една седмица след като започна училище. Около пет и половина се прибрахме с Бетси от супермаркета. Брад беше в сутерена. Играеше си с влакчетата. Нанси беше на горния етаж. Тя… — Усмихна се колебливо. Съпругът й се наведе към нея, опитвайки се да я спре, но тя продължи: — Тогава все още беше жива.

— Не забелязахме да я измъчва нещо — прекъсна я той.

— Е, беше по-щастлива през това лято, нали разбирате? Нанси винаги е била тиха, срамежлива. Нямаше много приятели. Не беше излизала на среща с момче и винаги се притесняваше от това. Мислеше се за грозна. Винаги казваше, че косата й… — Спря, протегна се и докосна една от снимките на дъщеря си върху масичката. Погали с пръсти косата й, като че ли точно това трябваше да направи. — Повтарях й непрекъснато: „Косата ти е чудесна“. — Вдигна поглед към мен. — Но тя бе щастлива през цялото лято. Работеше… в „Макдоналдс“. Тя… изглеждаше по-весела. Отделяше повече време, за да си избере с кои дрехи да излезе, да се гримира и за всичко друго. Наистина не можех да знам… Действително нямах…

— Наистина нямахме представа — успокои я съпругът й.

Ръцете й се мятаха във въздуха като криле на птица, преизпълнена с живот. Би предпочела по-спокойни жестове, но те бяха тласкани от душевната мъка.

— През цялото това време бях долу в кухнята и приготвях вечерята. През цялото време… когато тя е умирала — промълви госпожа Скофийлд. — Дори я повиках, когато стана време за вечеря. Тя се провикна… извика: „Сега пиша, мамо. Ще вечерям по-късно“. Изкрещя го зад вратата. Помислих си, че са задачи от училище. Не исках да я безпокоя.

— Разбира се — промълвих аз.

— Разбирате, нали? Моят съпруг и аз никога не сме знаели, че тя пише… стихове и кратки разкази. Ние дори научихме чак когато ги намерихме.

— Бих искал да погледна някои от тях — помолих аз.

Продължавайки да върти перлите си с едната ръка, госпожа Скофийлд се протегна с другата към разпилените пред нея записки и снимки. Откри един откъснат от тетрадка лист и го измъкна.

— Това е писала — каза тя нежно, — когато я повиках. Намерихме го, след като разбихме вратата. Не беше много късно, когато го сторихме… време за лягане. Всички сме непрекъснато заети. Аз… нямах представа.

— Гледах телевизия — обади се господин Скофийлд. — Гледах един стар филм по телевизията. Ричард Уидмарк участваше в него.

— Измих чиниите, сложих децата да спят и… Беше един обикновен ден. — Кожата върху бузите й се опъна, когато се насили да се усмихне. Отвърнах й, че мога да я разбера. — Дори накрая, когато се качихме горе… след като започнахме да тропаме по вратата, си мислихме, че е заспала. Разбирате ли? Чукахме около десет минути, преди да го направим, преди да разбием вратата. Намерихме това, когато влязохме. Лежеше върху леглото със скръстени ръце върху гърдите си. То беше в ръката й.

Взех листа. Беше написано с химикалка, прецизно и подредено, с четливи, малки и закръглени букви. Беше стих, добър завършек за първата ми статия:

Любовно писмо

от

Нанси Скофийлд

Ден след ден взирах се в твойта любов —

че тази страст хладно, тайно замира,

кой знак е вплела скръбта в покров,

кой в обич тленна утеха намирал е?

 

Няма извън тленността съществуване.

Всеки ден втренчен е в здрачния заник.

Няма любим, опознал без тъгуване

сълзи и мрак, и светлина в обичта си.

 

Залез пада, попарва страстта, но остават

жалък сплин, разкаяние, скръб, незабрава,

а живота, преди да забравя, оставям.

Вдигнах поглед, за да проговоря, но не успях да пророня и дума. Госпожа Скофийлд го стори:

— Нали разбирате? — пророни тя и тъжно се усмихна. — Вече е била изпила лекарствата, когато съм я повикала. Твърде много хапчета. — Тя поклати глава и прошепна тихо: — Толкова много, много хапчета.