Кийт Питърсън
Люк (39)

38.

Дълго се качвах по тези стъпала. Нямаше начин да пристъпвам тихо върху дървения под, който скърцаше под краката ми. Не можех да го сторя и бързо. Когато се изкачих, бях сигурен, че моят стар приятел с маската на череп вече е разбрал къде съм. Но полицията бе на път. Всичко беше само въпрос на време.

Стигнах края на стълбите. Мушнах се в тъмния коридор. Дръпнах завесата на страничното крило на църквата и чух стъпките на Смъртта да спират, когато аз тихо се придвижих в тъмнината на параклиса. Той се намираше някъде в средата и бавно се провираше между църковните столове. Търсеше ме. Не можех да го видя, но го чувах и започнах да се отдалечавам от звука.

Внимавах да не блъсна нещо. Бавно се насочих към олтара. Не исках сивата светлина, проникваща през прозорците, да ме издаде. Кракът ми докосна стъпалото пред олтара. Качих се. Продължих да се движа. Предполагах, че сега стоя точно пред него, на около двадесет стъпки.

Изведнъж от дясната ми страна някой тихо изръмжа като животно:

— Уелс.

Обърнах се рязко, изненадан от местоположението му. Когато се завъртях, облаците се разпръснаха. Луната се показа. Ангелът заблестя алено върху стената вдясно. И долу, ниско до гънките на ангелската одежда, зърнах главата на Смъртта.

— Не мога да кажа, че съм изненадан да те видя в църква, Майкъл — прошепнах аз. — Знам, че си религиозно момче. Най-малкото разбрах, че боготвориш баща си.

Ангелът изчезна. Маската се скри. Вероятно облаците отново бяха скрили луната.

Говорейки, отстъпвах бързо, като се надявах, че ще ме загуби отново. Трябваше да продължа гонитбата, докато чуя воя на сирените. Сега бях под олтара, който беше огромен, покрит с дърворезба, килнат настрани и в много лошо състояние. Усещах зловещите строги лица на светците да се надвесват над раменете ми. Те се взираха в мен, сякаш бяха готови да започнат да скърбят.

— Уелс.

За секунда не успях да определя посоката на гласа. Той се беше отдалечил от стената. Помислих си, че отново бе някъде в средата на църквата, но този път по-близо до мен.

— Предполагам, че е трудно, когато Господ претърпява неуспех — казах и продължих да се движа. — От колко време знаеш, че старият ти татко е мошеник?

Блъсна се в един църковен стол, чух стържещия звук по пода. Стори ми се, че различавам част от сянката му върху дървения стълб в средата, но тя изчезна, преди да бъда напълно сигурен.

Пристъпих наляво и отново бавно заслизах по стълбите пред олтара.

— Ти беше забележителен страж на закона, Майк — казах аз. — Доста дълго ме преследва. Първият път, когато те срещнах, почти бях готов да пиша за баща ти за това как е подтикнал брат ти към самоубийство. Но ти ми показа, че греша. Направи го на събранието… отклони вниманието ми от речта на татко ти за „Кепстандарт“…

Майкъл Съмърс изръмжа. Беше изпаднал в страшна ярост. Но звукът беше много близко, някъде около стълбите пред олтара. Пристъпих и бързо се отдръпнах вляво до стената. Опитвах се да се отдалеча от него.

— Но брат ти, Фред… не беше истински християнин като теб, нали? Когато той разбра, че ще трябва да прекара остатъка от живота си, опитвайки се да остане верен на мошеника, той загуби своята вяра. Обади се на телефона на доверието, разговаря с Мичел, разказа й всичко. И той ти съобщи това навън до езерото, в деня, когато си пръсна мозъка. Чудех се какво си му казал там, за да успееш да го убедиш, че трябва да се самонакаже за падението на великия господ Уолтър Съмърс…

— Уелс!

Този път той изкрещя и аз напълно загубих представа за посоката от собственото му ехо. Когато се приближих до тъмните прозорци на стената, нямах и представа къде се намира.

— И после тръгна след Мичел — продължих, толкова спокойно, колкото можех. — Ти инсценира друго самоубийство. По дяволите, това не беше истинско убийство, нали? Та ти си ангелът на смъртта на Уолтър Съмърс, нали така? Старият ти татко се противопостави на скандала, но не и ти…

И тогава направих грешка. Спрях. Не бях сигурен къде се намира, но ми се стори, че чух воя на приближаващите сирени. Затова спрях и се заслушах.

И проточеното глухо виене, което чух тогава, излезе сякаш от отворен ковчег:

— Уелс.

Той беше точно зад мен.

Обърнах се. Навън се показа луната. Измъченото лице на свети Андрю върху кръста блесна над мен. Зърнах го в момента, в който забелязах черепа на смъртта да изплува от тъмнината. Видях назъбената му кама да просветва във въздуха над главата ми. И тогава ножът се заби в мен.

Вдигнах ръце. Вкопчих пръсти в китката му. Ръката му се скова. Отклоних ножа. Острието успя да разреже веждата ми и по лицето ми бликна кръв.

Извих китката му и го избутах. Той полетя към стената. Но преди да успея да се преместя и скрия, той се окопити. Втурна се към мен. За един миг го изгубих в тъмнината.

И тогава, изведнъж, пред лицето ми се залепи маската. С всички сили ударих главата му, блъснах я със свита в юмрук ръка. Майкъл полетя и изрева от болка, когато юмрукът ми се заби в окото му. Почувствах острието на ножа да се врязва в лявата ми буза. И тогава той полетя назад.

Сега вече бях сигурен, че чувам сирените. Полицейските коли караха с бясна скорост по главния път и свиха по шосето, което щеше да ги отведе тук горе.

И Майкъл ги чу. Той беше паднал на колене. Стискаше яростно облегалката на един църковен стол. Вдигна глава и се ослуша. После се изправи на крака. Разкъса маската на главата си, стрелна поглед към мен и се затича към вратата.

Не побягнах след него. Не можех, дори да исках. Бях ранен. Кръв се стичаше по лицето ми, лявото ми око се беше подуло и затворило. Дишах тежко. Краката ми се подгъваха.

Бях се сковал от страх. След миг се строполих на пода, виейки от болка. И в следващата секунда вратата на църквата се отвори и изскърца. И там — за миг осветен от червената светлина на полицейските лампи пред църквата — стоеше Майкъл Съмърс, с високо вдигнати ръце, извърната назад глава, зяпнала уста, дивият му вой издаваше бездънно отчаяние…

 

 

Извърнах се. Изправих се на крака. Олюлявайки се, прекосих коридора до стълбите.

— Крис — мърморех си. — Крис… остави го… Господи, не отново… не отново.

Заслизах надолу. Сграбчих парапета с една ръка, а с другата се опитвах да избърша кръвта от лицето си. Стигнах последното стъпало. Залитнах към затворената врата на стаята с телефона на доверието.

Долових гласа на Чандлър. Не разбирах думите й. Знаех, преди да отворя вратата на приземието, че тя не е успяла да го задържи и е чула как затваря слушалката. Сигурен бях, че аз го погубих.

Ръката ми напипа дръжката и я завъртя. В съзнанието си чух онази друга врата, люкът, отново да се отваря.

Пристъпих и видях Чандлър. Тя стоеше там, където я оставих, на ръба на бюрото. Стискаше слушалката на телефона с ръка и я държеше до ухото си. Сълзи се стичаха по бузите й, но гласът й бе топъл и спокоен.

— Той е добре, Крис — повтаряше и повтаряше тя. — Сега всичко е наред. Всичко ще се оправи.