Кийт Питърсън
Люк (38)

37.

— Сбогом, господин Уелс — прошепна Крис Томас тъжно.

При последната сричка на името ми гласът му се сниши и аз разбрах, че отдалечава слушалката от устните си. Той затваряше.

Изкрещях:

— Крис! Почакай! Има нещо, което трябва да ти кажа!

Сграбчих здраво слушалката, но не долових никакъв шум от другата страна на линията. Изчаквах да чуя сигнала за свободно.

— Какво? — обади се Крис Томас.

Затаих дъх. Бях отчаян. Нямах и идея какво можех да му кажа. Взех молива от ръката на Чандлър и написах: „Ченгетата. Веднага“.

Тя кимна и се отправи към един от другите телефони.

— Крис — извиках. — Още ли си там?

Този миг на мълчание сякаш продължи цяла вечност. Но в този момент аз чух скърцането на входната врата на църквата. Вдигнах поглед към тавана. Прокарах пръсти през косата си, която беше мокра от пот.

— Да — неуверено отговори Крис. — Да, тук съм.

— Слушай ме тогава — казах аз. И когато заговорих, нещо ми даде сили, нещо, което беше заседнало вътре в мен дълго време. Усетих го като преливащ язовир и накрая думите потекоха. — Смятам, че всичко, което казваш, е истина — започнах аз. — Всички непрекъснато говорят, изказват се, произнасят речи и подобни неща. Но никой — никой наистина не знае нищо за смъртта. И президентът, и филмовите звезди, и музикантите, и момчетата, които ти харесваш, също се страхуват като теб. И аз. Може би… вероятно това е… може би те си мислят, че има тайна, че животът е една сделка, която може да бъде осъществена. Може би те предполагат, че ако управляват нещата точно, вървят редом с Господ, или каквото и да е там, това ще завърши добре. — Разтърсих силно глава. Стаята се беше замъглила пред очите ми. Зад гърба си долавях тихото мърморене на Чандлър по телефона. Над мен чувах звука от люлеенето на входната врата на църквата и трясъка, когато се затвори.

Но думите продължаваха да текат. Сега разбрах, че те не бяха мои, а на дъщеря ми. Това бяха думите, които тя ми написа в последното си писмо, истината, която беше разбрала, но с която не можеше да живее. Те бяха нейното завещание. Едно наследство, което никога нямаше да приема. Сега обаче се мъчех да говоря ясно, да се овладея, да го преодолея.

— Това не е честно, приятел — продължих. — Но невинаги нещата се развиват добре. Може да е често или нечестно, красиво или некрасиво. Хората живеят и умират и ако има някаква причина, не мога аз да ти я кажа. Толкова е просто. Това е пътят. Смятам, че ти трябва да изминеш този път. Трябва да начертаеш своята линия с цялата смърт и болка, и сбогувания, и душевни терзания. Мисля си, дете, че ти не бива да се самоубиваш и да умираш. Но също така вярвам, че ти сам трябва да се увериш в това. Довери ми се. Ако болката е толкова силна, ти можеш да се заровиш сам, да се погребеш по хиляди начини. Повярвай ми. Знам повечето от тях. Но вероятно, ако успееш да изминеш своя път, ако той си заслужава… честен или нечестен, или нещо подобно… но вероятно той ще е прекрасен и хубав, нали разбираш? Може би той ще е сладък като виното. Може би си заслужава и е много просто.

Млъкнах. Изтрих лицето си с ръка. Нямах сили да говоря повече. Чандлър беше затворила слушалката, седеше зад мен и ме наблюдаваше внимателно.

Чух как Крис Томас отново заплака. Долових неговия шепот:

— Не искам да умирам, господин Уелс. Искам да живея, човече, аз не искам да умирам.

Тогава усетих стъпките по пода на параклиса над нас.

Отдалечих слушалката от ухото си и я подадох на Чандлър. Тя махна с ръка и поклати глава, но аз закрачих бързо. Тя постави длан върху слушалката.

— Не успя — изсъска. — Ще го загубим.

Леко се усмихнах.

— Нямаше какво друго да кажа.

Приближих се до вратата и я отворих. Мушнах се в тъмнината, прекосих коридора, стигнах до стълбите и здраво стиснах парапета.

Отново чух стъпките, които тропаха боязливо между църковните столове.

Смъртта беше там.

Тръгнах към нея.