Кийт Питърсън
Люк (3)

2.

Тогава за момент си го представих: люка. И вече не можех да го изтласкам от съзнанието си. Чувах внезапния тъп звук, когато го отворих. Виждах петната по свличащото се тяло. Спомних си как се строполи.

Беше понеделник, когато тръгнах за Грант Каунти. Отново и отново изплуваше в съзнанието ми, докато карах бавно стария си червен „Додж“ по междущатската магистрала 84. Беше слънчева утрин, началото на ноември. Хълмовете, покрити с дървета, се превърнаха в цветни планини. Нашарените с червено, жълто и светлозелено възвишения се издигаха пред хоризонта над омарата отвъд стъклото на колата. Шосето беше безлюдно и пусто. Въздухът свеж и кристалночист. Градът остана на около петдесет мили зад мен.

Мисълта за люка не ме напускаше.

В началото я виждах седнала на стъпалата с поглед, вдигнат към ешафода. Изражението й беше спокойно според мен, но някак отнесено, като че ли привлечено от неустоим чар. Носеше виненочервен халат. Косата й, както си я спомням, беше гъста и златиста. Видях очите й, когато се доближи до платформата, те блестяха, сякаш току-що се пробуждаше и раздвижваше.

Сърцето ми биеше ускорено, докато шофирах, заобиколен от прекрасната природа. Включих радиото и усилих звука, за да прогоня образите от съзнанието си. Опитвах се да се отърся, но нищо не помагаше. След минута като че ли чух хлопването на люка. Представях си как тялото се полюлява пред мен във въздуха. Ръцете ми здраво стиснаха кормилото. Виждах я как се свлича.

Не съм се чувствал толкова зле повече от година. Дори не съм си и помислял, че може толкова да боли. Накратко казано, задачата вонеше. Вонеше, очакваше се да вони, нали това бе идеята на Кеймбридж.

Вероятно Лансинг беше права, че трябваше да отклоня възложената ми задача. Тези дни можех да постигна целта си, тъй като се бях добрал до Делакрос. Вероятно се гордеех, че успях да замълча, може би просто не желаех да ме видят уплашен. А може би Кеймбридж беше виновен. Той беше шефът и не биваше да показвам личните си страхове пред него. Не съм сигурен. Каквато и да бе причината, аз се съгласих да напиша тази история. А с нея се появи и люкът… Люкът и виненочервеният халат, и втренчените сини очи, и сянката на ешафода. Въжето с примката. Люлеещото се момиче. Отново и отново в съзнанието ми като в калейдоскоп продължаваха да се редуват образите, докато карах към Грант Каунти.

Наистина беше странно. Е, имам предвид дъщеря ми, която се обеси преди пет години. Но тук няма място за сравнение.