Кийт Питърсън
Люк (29)

28.

Дълго време не проговорихме. Прекрасни мигове, които никога няма да забравя. Нищо не се движеше, нищо не се променяше около нас, освен прилепналите ни тела. И когато лежахме неподвижни, прегърнати, голи, помислих си, че усещам неподвижността на тъмнината около нас.

Тялото й беше топло, така както се надявах, че може да бъде. Лежеше сгушена до мен, с глава върху гърдите ми и аз вдишвах уханието на косата й.

— Знаеш ли? — измърмори тя. — Наистина се чудех…

— Недей — прекъснах я аз и нежно целунах косата й.

— Чувстваш се толкова добре.

— И ти.

— Просто се чудя. Това е всичко. За времето, което пропуснахме… — Тя извърна лице към мен. Целунах я. — Това ме натъжава.

— Чандлър…

— Шшт. Остави ме. — Тя отново облегна брадичката си върху гърдите ми. — Всичко е така, както можеше да бъде. Това е. Това е, което мога да кажа…

— Не — отвърнах аз. — Нещата са такива, каквито са сега. Сигурен съм.

Чандлър си пое дълбоко въздух. Въздъхна. Погалих я с пръсти по гърба и тя прошепна:

— Защо?… Защо не се обади или не дойде да ме видиш? Защо не се опита да ме откриеш, когато всичко приключи с Констанс?

— Просто поех по друг път — измърморих. — За кратко време всичко свърши и после… Не знам. Попаднах на други места, срещнах се с други хора. — След секунда я попитах: — Защо? Искам да кажа, нима ти…

— Аз изчезнах и умрях за теб. — Чандлър направи кратка пауза и добави: — Не. Да, аз изчезнах и почти умрях, но не за теб.

— Толкова ли беше трудно?

— Не, наистина. Въобще… През по-голямата част от времето работех и работата ме задоволяваше… От време на време имах връзка с някой мъж. Не с много. Но вероятно те не са означавали нищо за мен. — Тя се притисна в мен. — Малко след това родителите ми умряха. Преди около десет години. Първо баща ми получи сърдечен удар. После майка ми. Тя боледува дълго. Бяхме много близки. Особено с мама. Много близки. Една нощ… скоро след като тя почина… Една нощ, бях в стаята си в Уайт Плейнс. Приготвях вечеря. Включих газта, но не успях да я запаля. И аз стоях неподвижна, а газта продължаваше да изтича.

Затворих очи. Устните ми докоснаха веждата й.

— Тогава се почувствах… леко опиянена — продължи тя. — Имам предвид от газта. Цялата ми кръв се качи в главата. — Погали с брадичка гърдите ми и много тихо прошепна: — Тогава го изключих. Обадих се на една приятелка, която работеше в близката клиника.

Не проговорих. Нямаше какво да кажа.

Изведнъж Чандлър се отдръпна, обърна се по гръб, а главата й остана върху мишницата ми. Впери замислено поглед в тъмния таван.

— А ти? — попита тя.

— О, нали знаеш. Работата — отвърнах аз.

— Работата.

— Да. В „Стар“ съм от… Господи, ще стане повече от десет години, а ми изглежда, сякаш беше вчера. Назначиха ме и напуснах Уайт Плейнс, след като направих поредицата за нападенията…

— Онези, след които взривиха колата ти.

— Хм, нима си чула?

— Това бяха големи новини, Джон.

— Да, така беше… Статиите ми възбудиха съдебни дела. Всичко беше отразено в печата, ти знаеш, и тогава от „Стар“ ме поканиха да работя за тях. — Вдигнах свободната си ръка и я мушнах под главата си. Лежах и се взирах в тъмнината. — Това е, което исках. Да бъда в Ню Йорк и…

— Говориш така… сякаш съжаляваш.

Замислих се.

— Не. Наистина през всичките тези години бяха добри с мен. Работех много и бях доволен. Пишех за онова, което исках. Мисля, че това е добър вестник, без значение какво се опитват да направят с него шефовете. Ти знаеш, че те пуснаха хумора на първа страница. И вероятно това е достатъчно, за да разбереш какво представляват. Но персоналът е добър, репортерите, хората. Това е, което го прави добър. — Вдигнах леко рамене. — Получих много предложения. От няколко списания. За кратко „Лос Анджелис“ ме преследваха. И всяка година „Стар“ ме моли да стана главен редактор. Не знам. Наскоро мислех върху задълженията си, но… Не знам… обичам да пиша. Харесвам това, което правя.

Няколко секунди минаха в пълна тишина. След това Чандлър попита:

— Попитах те какво е било, а ти започна да ми разказваш за работата си. — Продължих да мълча. — Е?

— Какво?

— Какво ще кажеш за другите неща?

— За другите неща… — повторих. — За всичко останало, карам я някак.

Тя се обърна.

— Кога умря дъщеря ти?

— Все още го преживявам.

Чандлър леко се усмихна.

— Така и си помислих, че ще ми отговориш.

— Мина много време, Чандлър.

Тя ме помилва нежно по бузата и ме побиха тръпки от студените й пръсти.

— Какво мога да ти дам, Джон? — попита тя.

— Нищо. Не трябва да ми даваш нищо.

Тя отдръпна ръката си.

— Мичел е разговаряла с тях. Ти знаеше, нали?

Надигнах се.

— Какво?

— С Нанси Скофийлд и Фред Съмърс. Записала е телефонните им номера и данните за разговорите. Разговаряла е и с двамата, преди да умрат.

Не отговорих. Чандлър вдигна ръката ми и отпусна глава върху възглавницата. Протегнах се към ризата, която бях захвърлил на пода, и измъкнах цигара от джоба й. Облегнах се и я запалих. Чандлър ме погледна, но аз не проговорих.

— Исках само да ти кажа — измърмори тя. — Просто исках да ти го съобщя.

— Разбирам. — Пушех и чаках да продължи.

— Всички разговори са поверителни — подхвана след малко тя. — Ние пазим записите, но те въобще не са подробни. Обикновено само първите имена и най-много изречение-две върху картоните им. Ползваме ги повече със статистическа цел: за различни препоръки и такива неща. Но когато Мичел умря, бях любопитна и ги разгледах, за да разбера дали тя е разговаряла с тях. Открих ги. На картона на Фред беше отбелязала „Семейни проблеми“, а след името на Нанси беше изписала думата „Любов“.

— Сигурна ли си, че това са същите деца?

— Да. Записала е и датите на смъртта им.

Замислих се.

— Смяташ ли, че техните самоубийства са я подтикнали да направи същото?

— Мисля… възможно е — отговори Чандлър тихо. — Имам предвид, че тя никога не ми е разказвала за обажданията им. Дори не ми беше споменавала за тях, което е необичайно за нея.

Сетих се за Крис Томас. Спомних си за срещите им и за разговорите му с Мичел в гората. Тя ми казваше всичко, сподели той. Беше ли обсъждала с него и разговорите с клиентите си на телефона на доверието?

Зад мен Чандлър Бърк се надигна и се извъртя на другата страна. Затвори очи.

— Исках да ти го кажа — повтори тя.

Погледнах към масата. Часовникът ми беше там и цифрите му светеха. Беше два след полунощ.

— Джон? — промълви Чандлър със сънлив глас.

— Да — обадих се.

— Радвам се, че…

Кимнах.

— Да — промърморих аз.

— Много се радвам.

След секунда започна да диша равномерно и спокойно. Беше заспала.