Кийт Питърсън
Люк (26)

25.

Вехтият додж беше изпомачкан, но щеше да се оправи. Пътна помощ ме взе на буксир до газстанцията в града, а Бърд ме качи в патрулната кола и ме закара до хотела на върха на планината. На сутринта, късно сутринта, когато надигнах скованото си тяло от леглото, извиках такси и се насочих към ресторантчето, за да закуся. После се отбих до газстанцията, за да чуя лошите новини. Не бяха много лоши. Управлението и рамата бяха здрави. Най-неприятното беше повреденият спирачен барабан, а и се нуждаех от нова гума и фарове.

— Ще тръгне този следобед — увери ме механикът. — После обаче ще трябва тялото ти да поработи малко повечко.

Засмях се.

— Аз не работя с тялото си, синко — отговорих.

В края на халето имаше телефонен автомат. Използвах го, за да се обадя в офиса.

Помолих да извикат Лансинг.

— Здрасти, убиецо. Какво става? — попита тя.

Разказах й.

— О, господи. Как се чувстваш? — измърмори.

— Много стар и много контузен.

— Неприятно ми е, като си помисля, че Кеймбридж е прав. Това е убийство.

— Може би. Но това няма да помогне да оправи кашата, която оплеска, а само ще си въобрази, че е бил прав.

— Кой ще заеме поста ти?

— Вероятно ще ми се размине, любов моя.

— Така е по-добре. След личната ти среща с него той си го изкара на Маккей.

— Давай. Нека да чуя.

— Вчера го накара да направи репортаж за новата реклама на някакви дъвчащи бонбони във формата на мишле.

Засмях се.

— Не, наистина, Лансинг. И какво направи Мак?

Тя замълча.

— Не се шегувай — сопнах се аз.

— Днес той е безстрашният репортер за промоцията на новоиздадения телефонен указател, където група момичета, облечени като жълти страници, танцуват и пеят на Таймс Скуеър.

— Знаех си, че трябва да го убия. Как го понесе Маккей?

— Не много добре. Кеймбридж си има своя собствена теория за това. Заяви на Маккей, че е решил да промени лошото ти влияние върху персонала и да му разбие носа. И тогава Маккей стана отговорното момче за разнасянето на пощата. Нещо като козата на Юда.

— Да. Или може би той просто обича да разбива носовете на хората.

— Мисля, че Маккей щеше да напусне, ако…

— Ако не беше неговото бебе. Да, и Кеймбридж го знае. — След още една кратка пауза я попитах: — А какво става с теб?

Чух я как въздиша в слушалката.

— Приел е друга тактика с мен — отвърна тя.

— Продължавай.

— Само ако обещаеш, че няма да действаш като рицар на бял кон.

— Нахвърли ли ти се?

— Миналата нощ. По дяволите, всичко беше толкова отвратително. Изведе ме от редакцията.

— Добре, добре. Най-малкото не е скъперник.

— Каза, че иска да дискутира някои идеи с мен. След това се опита да ме напие.

Засмях се.

— Как бих искал да видя всичко това?

— Не преставаше да поръчва цяла вечер. И най-отвратителното беше, че той се състезаваше с мен. Уиски за уиски.

— Чудовище.

— В два през нощта аз и барманът трябваше да го завлечем до таксито. Пееше високо моряшка песен. — Тя въздъхна и продължи: — И днес все още не се е появил.

— Направо си го утрепала, Лансинг.

— Опасен приятел сте, господин Уелс.

— Онова, което ще ти кажа, може да те накара да се почувстваш по-добре. Местното съдилище е свикало довечера събрание за това какви законни мерки да предприемат, за да ме пуснат в мелачката за месо.

— Шегуваш се. Предполагам, че ще отидеш.

— Трябва. А кой ще занесе машинката за месо.

— И ако те предупредя да бъдеш внимателен, ти ще ми отговориш: „Не ми говори така, Лансинг“.

— Как върви делото „Делакрос“?

— Скучно, но може би, ако прочетеш „Нюз“…

— Това е, което исках да чуя. Ще се видим скоро, сладурче.

— Чао.

Натиснах вилката и след сигнала „свободно“ набрах номера на Джанет Теър. Никой не вдигна. Сега наистина нямаше какво да правя.

Поскитах няколко часа из града. Минах през главната улица, покрай къщи с окосени ливади, люлеещи се пейки, велосипеди, баскетболни кошове. Разсъждавах върху думите на Чандлър Бърк. Хората се преместват от града заради децата си. Борят се да запазят къщите и земята, добрите училища, добродушните си съседи. И тогава децата им се отчайват и умират в ръцете им.

Сега с електрическия влак, офис сградата, натрупването на булдозерите онова, за което те са се борили, вероятно ще бъде унищожено. Най-малкото, ще се промени това, което е сега. Ще се издигнат още къщи, ще идват и ще си отиват повече хора. По-трудно ще се задържи всичко чисто и неопетнено. Мъчно ще запазят това, което са създали. Може би в края на краищата е по-добре за децата. Но най-вероятно, не.

Спомних си чувствата, които понякога изпитвах, когато се разхождах по безлюдните улици. Поглеждах към светлините зад прозорците в къщите и вътре ми изглеждаше уютно и приятно. Завиждах на семействата там. Чувствах се самотен навън. Но аз също съм бил вътре, зад осветените прозорци. Невинаги беше толкова приветливо както изглеждаше, невинаги беше толкова топло и приятно. Сега хората от Грант Каунти го знаеха, но дали го бяха разбирали преди.

После минах през полицейския участък и разговарях с Бърд. Попитах го дали са пребоядисали смачканата ми кола.

— Черна е — отвърна Бърд.

— Последният писък на модата! — възкликнах аз.

Размотах се още веднъж из града.

В четири часа колата ми беше готова. Платих за ремонта на компанията с кредитната си карта. После се върнах обратно в хотела. Полегнах за около час, за да отпочинат уморените ми кокали. Събудих се в шест, вечерях в хотела и тръгнах за събранието.

То беше обявено за осем. Пристигнах там в осем и петнадесет. Надявах се да успея да се промъкна отзад.

Всички прозорци на голямата зала на кметството светеха. Чудех се дали това не е факелното осветление на разярената тълпа вътре. Паркирах много надалеч и се приближих до двете стъклени врати.

Имаше дълъг коридор до залата за съвещания. Поне на мен ми се стори много дълъг пътят дотам. Когато приближих до огромната дървена врата, застанах неподвижен и се ослушах.

Успях да различа дрезгавия глас на Уолтър Съмърс. За мое успокоение, той не говореше за мен.

— Освободил съм се от задължението да вземам отношение — точно както го направих, когато бях член на районната управа. Но това не означава, че не мога да кажа две-три думи. Както повечето от вас знаят, моята строителна фирма изигра важна роля в предварителните дебати за строежа на офис сградата „Кепстандарт“. Въпреки че гласувах против, мога да ви уверя, че една малка група от предприятия са полудели и няма да спрат този проект от…

Разпознах името „Кепстандарт“. Това беше строежът на хълма до моя хотел.

Изведнъж един глас се обади зад мен:

— Господин Уелс?

Подскочих от уплаха. Обърнах се и видях Майкъл Съмърс, по-големия син на Уолтър. Беше облечен със сив костюм, носеше вратовръзка и изглеждаше толкова красив, колкото всеки политик би желал да бъде синът му. И той се усмихваше с прекрасната си усмивка, която стигаше чак до сините му очи. Протегнах ръка и се здрависах, благодарен за дружелюбното лице.

— Вие сте смел мъж, господин Уелс — каза той тихо.

Кимнах.

— Много ли е лошо там вътре?

Той направи колеблив жест с ръка.

— Ако бях на ваше място, щях да тръгна в противоположна посока — отговори той, но блясъкът в очите му подсказваше друго.

— Кога е моят ред?

Погледна към часовника си.

— Вие сте следващият. Но наистина не можете просто така да влезете вътре. Залата ще се взриви. Позволете ми да ви заведа до страничния изход. Обикновено държат вратата отворена. Оттам ще успеете да видите цялото представление. — Колебаех се. — Да не би това да нарани смелостта ви? — попита той и се усмихна.

— Напротив, това е комплимент за моята страхливост — отвърнах.

Той се засмя и ме поведе по коридора. Завихме зад ъгъла и се спряхме до врата с прозорче от матово стъкло. Опита се да я отвори, но беше заключена. Бръкна в джоба на панталона си и измъкна тежка връзка с ключове. Отключи я и аз го последвах.

— Хубаво е да имаш приятели, които заемат високи постове — прошепна той.

Стаята, в която влязохме, беше малка. Точно пред нас имаше друг вход към залата, през който делегатите влизаха, за да заемат местата си зад масата на подиума. Вратата беше леко открехната. Лъч светлина се промъкваше през нея и образуваше мрежеста сянка като тази на есенните дървета навън.

— Ако застанете тук — каза той и посочи ъгъла, — ще можеше да видите всичко. Почти винаги го правя.

— Добре — прошепнах.

— Трябва да тръгвам. Работя като административен съветник на баща си. — Този път върху момчешкото му лице заигра привлекателна усмивка. — Уча се — добави той.

Засмях се и го потупах по рамото. Той се обърна, направи няколко крачки, но изведнъж спря. Извърна глава и ме изгледа с чистосърдечните си очи.

— Не искам да си помислите, че одобрявам това, което направихте, историите, които вестникът ви публикува — каза той просто. — Но мисля, че умея да разпознавам хората.

— Това е истината — отбелязах аз.

— И разбирам, че живеем в порочен свят.

— И това е вярно — отвърнах.

— Е…

— Благодаря ти, синко — казах със сериозен тон.

— Забележете, това е начин за помиряване с пресата. Политически възглед — каза той и отново се усмихна. — Типично за нашето семейство.

След това се обърна, напусна стаята и затвори вратата след себе си. Когато останах сам в тъмнината, се преместих към ивицата светлина. Пристъпих напред и надникнах в залата. Почти всичко се виждаше. Вляво беше разположена дълга заоблена маса, където седяха дузината членове на градската управа. Не можех да видя залата отзад, затова се повдигнах и се приближих по-близо до отворената врата. Вдясно забелязах публиката. Напомни ми на една от онези евтини картини, в които художниците не рисуваха подробно всички лица от тълпата, а повтаряха едни и същи физиономии отново и отново. В тази картина се редуваше гримасата на сърдити образи.

Но за мен те не бяха едни и същи. Открояваха се няколко. Дейвид Бранд беше там, на първия ред. Изглеждаше много блед в тъмния си костюм, а косата му прекалено червена. Стоеше прав, гледаше втренчено пред себе си, с ръце, скръстени пред гърдите. Портрет на гимназиален директор, който имаше да урежда стари сметки.

Скофийлд, Карла и Лари, също седяха отпред. Личеше, че бяха много нервни. Тя държеше кафява папка в ръцете си и непрекъснато я въртеше. Той се беше навел напред и я потупваше по рамото.

И шерифът Бърд беше там. Стоеше до вратата и изглеждаше огромен. Забелязах и група ученици, които бяха седнали един до друг на последния ред. Джоана и Майнди, приятелките на Скофийлд, бяха сред тях. Те седяха тихо и наблюдаваха хората пред тях.

Не виждах Крис Томас и Джанет Теър. Огледах публиката по-внимателно. И изведнъж се втрещих. Там, на задните редици, седеше Чандлър Бърк. Носеше тъмносин костюм, закопчан догоре, гледаше страшно, като стара даскалица, със силно стиснати тънки устни. Може би, помислих си, ще има един сигурен глас в моя полза.

Точно в този момент чукчето на председателя удари и един звънлив глас прозвуча напевно:

— Сега нека да продължим със случая „Джон Уелс“.