Кийт Питърсън
Люк (22)

21.

Носеше обикновена жълто-кафява пола и бяла дантелена блуза с висока яка. Не беше красива жена. Никога не е била. Лицето й бе много бледо, а светлите й очи хлътнали и тъжни. Рядка кестенява коса без блясък очертаваше безформените й бузи. Сега тя присвиваше нервно тънките си бели устни, бързо въртеше очи, плахо жестикулираше със слабите си ръце — движения, които преди това никога не бях забелязал. Тялото й обаче се беше запазило същото: пълно и отпуснато, сякаш ще те стопли, ако го докоснеш.

Познавах я слабо и не я бях виждал повече от осемнадесет години.

Тогава работеше в Уайт Плейнс. Беше социален работник, терапевт в клиниката за лечение на наркомани. Срещнах я, когато пишех един материал по този проблем. Тя ме разведе из града, показа ми скритите галерии, местата за свръзка и закупуване на опиата. Спомнях си мекия й нервен детски глас, който описваше ужаса в тези райони.

За няколко месеца в процеса на работа я видях деветдесет пъти. Това е всичко. Но тя имаше същите тъжни неразбиращи очи и съчувствени слаби тикове на главата, докато слушаше… и те изслушваше внимателно. Бракът ми се беше разпаднал. Накрая го бях разбрал. Констанс беше отвела детето ми надалеч. Знаех го. Бях съсипан от скръб, отчаян и не можех да си намеря място.

Един ден Чандлър ми показа болничното отделение на града. Минахме през тежки врати, които се затваряха трудно, и покрай огромни прозорци. Лица на лишени от опиати се прилепваха към стъклата. Издаваха страшни писъци. Ръцете им дращеха като лапи на зверове. Заглушените им гласове разкриваха нетърпимостта, животинската им потребност от наркотик. Тя продължаваше да говори със звучния си мек глас. И тогава усетих, че изучавам формата на устните й, извивката на врата й, когато накланяше глава напред. Внезапно ме погледна и разбра, че я наблюдавам. За миг срещна очите ми и после бързо извърна поглед встрани. Продължи да говори. Почувствах се като идиот, като прегрешил съпруг в лош филм.

Стигнахме края на болничния коридор и заслизахме по стълбите. Следвах я. Приближихме партера.

— Позволи ми да те почерпя една бира — казах аз с дрезгав глас, после прочистих гърлото си.

За момент тя се поколеба, но след това кимна веднъж, едва забележимо, без да каже и дума.

Така аз й купих една бира в близката таверна. Малко заведение, отрупано с бутилки и облицовано с лъскава дървена ламперия. Наоколо поглъщаха алкохола направо от шишетата. Цигарите димяха. Ние седнахме на една маса до прозореца, поръчах бирата и й разказах всичко. Точно като във филмите. Започнах, като извадих снимка на усмихнатото ми малко момиченце с наведена глава.

— А това е съпругата ми — казах аз и измъкнах друга снимка от портфейла си.

Тя я стрелна с поглед и сподави усмивката си.

— Много е красива.

Това беше всичко, което промълви. Разказах й как съм я срещнал и как съм се влюбил. За това как се появи нашето дете и какво ни е струвало. Говорих дълго. Последната пяна на бирата изчезна от дъното на чашите ни, барманът ни поглеждаше раздразнено, но аз продължавах да говоря.

— Отношенията ни се промениха и тя си тръгна — пророних тихо. — Сякаш я отнесе отливът. И аз посегнах към нея… но тя не преставаше да се отдалечава. Взираше се в мен със сърдитите си очи, но не се върна. Просто си замина.

Чандлър не ме посъветва, а и аз не я попитах нищо. Тя слушаше, докато загубих сили. Накрая, когато й разказах всичко, замълчах. Седях на масата срещу нея и се взирах няколко секунди в дланите си. После се сепнах и изсумтях:

— Господи — възкликнах, — моята съпруга въобще не ме разбра. Предполагам, че преди никога не си чувала тези думи.

Когато протегна ръка, аз отдръпнах моята, но тя успя да я улови. Вдигнах поглед и видях как очите й ме изучават.

Пръстите ми се свиха в дланта й.

— Нека да излезем оттук — помолих аз с дрезгав глас.

Наблизо имаше парк. Не много голям. Една квадратна площ с пожълтяла трева, заобиколена от улици с натоварено движение. Ние вървяхме бавно по бетонираната алея и стигнахме до един огромен явор. Клоните му висяха, задушавани от дима на колите. Застанахме един срещу друг. Тя чакаше. Хванах я през кръста и я придърпах към себе си. Целунах я нежно и се изненадах от силата на събудилото се желание в нас. Изведнъж тя се притисна до мен, устните ни се сляха и езиците ни се преплетоха. Ръцете й милваха раменете ми, врата ми, бузите ми. Моите пък я галеха навсякъде.

Внезапно аз се отдръпнах. Дъхът ми беше спрял от вълнение. Отворих уста, но не успях да пророня и дума. Очите й внимателно ме наблюдаваха, но аз отместих поглед.

Тя ми позволи да си тръгна.

— По дяволите — изругах. — По дяволите.

— Всичко е наред — прошепна.

— Не. Не е.

Тя не отговори.

— Чандлър. Аз трябва…

Кимна.

— Трябва да се уверя напълно. Тя си тръгна, но аз й позволих да го направи.

— Разбирам всичко.

— Искам да кажа…

— Знам.

Прокарах пръсти през косата си.

— Ще те изпратя до офиса.

— Не. Благодаря. Мога и сама.

Когато ме погледна, разбрах какво изпитва и колко силни са чувствата й. Тогава тя просто не успя да ги скрие. Но Чандлър си тръгна.

Това беше последният път, когато я видях.

 

 

Чувствах се особено, странно, че точно сега си спомних за онези дни. Или може би не беше толкова странно. Често си мислех за това. Дори от време на време се сещах за нея. Много малко жени са ме поглеждали по този начин. Знаех, че това беше поглед, който не беше се появил лесно и не си бе отишъл бързо. Все пак всичко се беше случило много отдавна.

Сега в приземието на църквата аз се приближих до нея и протегнах ръка. Дланта й беше студена и суха.

— Странен свят — промълвих аз.

И тогава тя повтори мислите ми, които ме осениха само преди миг. Прошепна:

— Не много странен.

Покани ме в осветената стая.

Беше приятно място. С бели стени, изкривени във формата на каменното приземие. Вдясно имаше табло, а върху него залепени бюлетини в жълта, синя, розова и зелена хартия. Както повечето такива дъски, то бе покрито с вестникарски изрезки. Погледът ми премина бързо през техните заглавия: истории за самоубийства, за хора спасени от самоубийства или отрязъци с консултации на депресирани. Такива неща.

До стената вдясно имаше малко легло, а срещу него вляво бюро с пишеща машина, покрита с листа. В средата на стаята беше разположена дълга маса, която зърнах през вратата. Имаше три телефона на нея, трима души седяха пред апаратите и разговаряха. Техните гласове долових от горния етаж. Сега ги чувах съвсем ясно.

— Защо го казвате? — попита единият.

— Колко дълго се чувствате по този начин? — измърмори другият.

— Радвам се, че ни се обадихте. По гласа ви разбирам колко сте нещастен — каза третият.

Дори тук долу те звучаха като призрачна молитва.

Тогава Чандлър попита:

— Е, Джон, какво те доведе тук? — Отворих уста, но преди да отговоря, тя се засмя. Беше неприятен кратък нервен смях. — Глупав въпрос — каза тя. — Статията, която пишеш. Какво друго?

Кимнах и тихо промълвих:

— Мичел Теър.

Забелязах как леко повдигна вежди.

— Привличат те тъжните истории, нали?

— Добрите новини не са новини — отвърнах. — Как си, Чандлър?

— Много добре. Благодаря. А ти? — Тя избягваше да срещне очите ми. Погледът й се плъзна покрай мен и се прикова в пишещата машина.

— Карам я някак.

— А дъщеря ти?

Замълчах.

— Тя умря.

Чандлър бързо вдигна поглед.

— О, не, Джон. — Протегна се да улови пръстите ми, но не го направи. Изведнъж се смути и отпусна ръка.

— Случи се отдавна — промълвих аз. — Самоуби се.

— Много съжалявам.

— И аз. Но… искам да разговаряме за Мичел. Разбрах, че е работила тук.

— Да, беше една от първите ми помощнички, когато започнах миналата година.

— Това телефон на доверието ли е? Гореща линия? За самоубийства?

— Е… просто едно място, където хората могат да се обадят, когато изпаднат в депресия или… мислех си… Когато бях прехвърлена в Северен Уестчестър… ох, това беше преди пет или шест години… Започнах да усещам, че този район има нужда от нещо подобно. Исках да изляза от системата и да започна да работя нещо свое, все пак… — Така говореше тя: неуверено. Изреченията й постепенно заглъхваха. Сведе поглед от лицето ми и продължи: — Трябваше ми много време, за да открия средствата… Директорът… аз… аз само платих наема тук. — Засмя се. — И печеля толкова, колкото да го платя… да нахраня котката… — Представих си я сама в апартамента й, любимото животно сгушено в краката й. Смути се. Досети се какво си мисля. — Обаче… — започна тя.

— Може би тези самоубийства ще ти помогнат да спечелиш.

Тя кимна и преглътна.

— О да, така е. Както можеш да забележиш, сега нуждата е по-очевидна. — Посочи към работещите хора на масата. — Линията винаги е заета. — Ръката й се мяташе във въздуха. Хвана я с другата и ги долепи до полата си, сякаш там им беше мястото. С бялата дантелена блуза с висока яка ми заприлича на снимка на стара мома.

В този момент онзи далечен последен миг от нашето минало застана между нас като недовършено изречение. Знаех, че тази мисъл я накара да потръпне. Настъпи продължително неловко мълчание и разбрах, че трябва да го наруша, за да не стане по-лошо.

— Така е, но какво е обяснението ти за всичко това? — попитах аз просто за да кажа нещо. — Какво кара тези деца да… да постъпват така?

Погледна ме и в очите й съзрях благодарност. Сега тя знаеше къде се намира: обратно в онзи момент, когато беше специалист, помагащ на репортер. Отново на безопасна територия.

Леко сви рамене, изражението на лицето й издаваше облекчение.

— Те се влияят от общите тенденции… прищевки, нали разбираш? И точно сега тук при нас най-малкото има много причини, за да са нещастни. Но въпреки това всичко е много индивидуално. Искам да кажа, ние разговаряме с тях… Звънят ни, обикновено деца, и ни разказват… Е, когато се обадят първия път, винаги е нещо банално, дори глупаво. Родителите им не им разрешават да излизат вечер, имат твърде много домашни или… Но рано или късно те ни разказват за трудностите си… със секса или за ужасното напрежение, на което са… или факта, че бракът на родителите им е… — Този път гласът й не се провлачи, а внезапно спря. — Разбираш, че всеки човек има индивидуален проблем… Това, което е общо между тях, е желанието им за самоунищожение. Един вид… мисля, нещо като епидемия на духовна празнота… — Изведнъж гласът й прозвуча рязко и заплашително като на даскалица. — Но смятам, че няма да помогне да увеличите тиража си и да продадете повече вестници.

— Не мога да разбера нищо от това, което казваш. Не ми пука колко вестници ще продадат.

— Е, има много… реални причини, социологически… предполагам, че така ги наричаш. Да ти обясня ли?

— Да.

— Искаш ли да си водиш записки?

Поклатих глава.

— Ще се запечатат в паметта ми.

Тя дори не се усмихна.

— Хората, които се местят тук… е, те се местят, ти знаеш, за да избягат… от градовете. Правят го в интерес на своите деца. Иронично, нали? — Тя си пое дълбоко въздух. Долових едва забележим трепет. — Но разбира се, ако искаш да живееш в провинцията, трябва да имаш… земя. Затова те ограждат къщите си с огромни имения, ниви, простиращи се на стотици акри… по-бедните хора не могат да си го позволят. И те се сблъскват с много трудности. Тук управата е забранила много неща като например обществения превоз, който може да подпомогне тези хора. Опитвал ли си да хванеш автобус тук?

— Не, имам кола.

— Повечето хора го правят. Автобусите са малко и спирките са на голямо разстояние. Така тийнейджърите, които са още малки, за да карат кола, са изолирани. Действително те няма какво да сторят… висят или… разчитат на по-големите си приятели. А по-големите младежи, които се навъртат около по-малките, невинаги са най-добрите приятели. И момичетата узнават какво те… какво по-големите момчета искат от тях. А момчетата се научават да пият и да взимат наркотици. — Тя спря и ме погледна озадачено. — Все пак. Наистина ли нямаш по-добра занимавка от това да атакуваш социалните работници тази седмица?

Последва дълъг миг на мълчание. Объркваща пауза, която беше изпълнена с мърморенето на тримата души на телефоните.

— Мичел Теър не е имала по-голям приятел — казах аз. — Не е взимала наркотици. — И тогава попитах: — Имаш ли нещо против, ако запаля цигара?

— Да, всъщност имам. Съжалявам. Тук няма вентилация.

Държах цигарата в ръка и почуквах с нея върху стъклото на часовника. Кимнах мрачно и я напъхах обратно в джоба на балтона си.

— Не — отговори Чандлър. — Тя не взимаше наркотици. Но мисля, че нейният случай е малко по-особен. Вкъщи тя водеше нерадостен живот. Майка й е алкохоличка. Баща й ги е напуснал. Нямаше начин да се измъкне от обкръжаващата я среда. Но това, което я правеше по-особена, е начинът, по който майка й… Не мога да запомня името й…

— Джанет.

— Джанет. Тя се е държала така, сякаш Мичел е възрастната… доверявала й се, очаквала от нея да бъде отговорна, докато играела ролята на дете. Непрекъснато се случвало, нещо като разменени роли. Бремето за детето било непоносимо. — Сега Чандлър говореше по-свободно, улеснена от задачата на специалист. Но все още не можеше да ме погледне в очите и избягваше да ги среща.

— Но тук тя е работила доброволно.

— Да. Обади ми се един ден. Беше много разстроена. Тогава сама отговарях на обажданията и все още често го правя. Разговаряхме. После я попитах дали не иска да се срещнем. — Тя леко се усмихна. — Взе много важно решение, въпреки че беше толкова млада. Но… аз имах някакъв непогрешим усет за… Поставих я на телефона и само след няколко обаждания се справи, разговаряше отлично… страхотно с клиентите… с… Тя беше симпатична, проницателна, търпелива, една от най-добрите, които някого съм имала.

— Но ти каза, че тя се е самоубила…

— Да… Е, работеше тук, помагаше на хората и си вършеше добре работата. По-късно всъщност ми се довери, че смята, че е превъзмогнала проблема си, въпреки че понякога все още изпадала в депресия. Искам да кажа, вероятно няма да си изненадан, че… Имам предвид, че именно затова човек избира професия, с която да помага на хората, защото знае какво е да имаш нужда от помощ. Майка ми имаше проблеми с наркотиците, затова станах лекар консултант по проблемите с наркотиците… и така нататък.

Това „така нататък“ ми говореше много. Тя беше станала лекар нарколог, а сега бе съветник по самоубийства. Това ми разкри много от живота й през годините, които не я бях виждал. Отново се досети за какво си мислех. Изчерви се и сведе поглед.

— Говориш така, сякаш си била много близка с Мичел — отбелязах аз.

Чандлър кимна.

— Бях — отговори рязко.

— Майка й смята, че са я убили.

— Така ли? Предполагам, че го е казала, за да оневини себе си. Много често се среща при тези случаи.

— Да. Така си помислих и аз. — Разтрих брадичката си. Ръката ми направи движението, което беше свикнала да прави винаги, сякаш държах запалена цигара. — Тогава защо всичко беше толкова тайно? Идването тук, работата й на телефона, приятелството й с теб? Защо не е казала на никого?

— Защото това беше единственото нещо, което тя можеше да прави сама, без да го обсъжда с майка си — да идва тук да работи при мен. Мичел инстинктивно разбираше, че ако тя разбере, че помага и на други хора, ще ревнува. Тази жена можеше да бъде много строга, ако почувства, че интересите й са заплашени. Лесно щеше да забрани на дъщеря си да идва… и дори да ми причини неприятности. Така…

— Така — повторих аз.

Чандлър се опита да продължи с по-ведър тон.

— Така… сега ти си в „Стар“. Харесвам този вестник. — Бързо вдигнах поглед към нея, но тя веднага сведе своя. — Видях заглавието — прошепна тя.

— Да — отговорих тихо. — Да, аз съм в „Стар“. Слушай. Виж, Чандлър, не би ли искала…

— Не — възрази тя. — Не бих.

— Кафе или нещо друго.

— Не, благодаря, че ми предложи. Много… мило от твоя страна.

Свих рамене.

— Е…

— Радвам се, че отново се видяхме, Джон.

— Да, разбира се. И аз.

— Ще… аз ще внимавам да не пропусна някоя от статиите ти.

Кимнах.

— Е… — каза тя.

— Е…

— Внимавай, да не се спънеш в някое стъпало, когато излизаш.