Кийт Питърсън
Люк (17)

16.

МАЙКАТА: САМОУБИЙСТВО? НЕ — УБИЙСТВО.

Това беше заглавието с големи букви в неделния брой на вестника. Това беше първата статия от поредицата за тийнейджърски самоубийства. Тя беше четивна. Това беше Кеймбридж. Никой друг не можеше да се справи по-добре.

Купих си „Стар“ от будката пред дома ми. Разкъсах на парчета хумористичните страници и ги метнах в кошчето. Бях на ъгъла на Осемдесет и пета и Трета улица, когато видях заглавието и се вкамених на мястото си.

Държах внимателно вестника, сякаш беше бомба, която можеше да избухне всеки момент. Занесох го до кафене „Атина“. Седнах на бара. Поръчах си хамбургер и черно кафе. Седях на стола с подпрени лакти върху тезгяха. „Стар“ лежеше затворен под ръцете ми, а аз се взирах в пръстите си.

Изядох хамбургера. Изпих кафето. Поръчах си втора чаша. Запалих цигара. Отворих на трета страница.

ЗАГАДКАТА В ДОЛИНАТА ГРАНТ, беше заглавието под моето име, а най-важната новина: „Някой уби дъщеря ми! — ридаеше Джанет Теър“.

Продължих да чета статията. Добре, това беше Кеймбридж. Неговата прозаичност беше очевидна. Звучеше като жертва на удушаване, която все още не е издъхнала: тя хриптеше и пищеше. Строгата, разярена, почти полудяла Джанет Теър, която интервюирах, беше заменена със скърбяща майка с просълзени очи, съкрушена в най-тежкия момент. Тамани Бърд вече не беше умния, внушителен служител на закона, а селското ченге, уловено в неловко положение, но готово на всяка цена да защити своята версия за истината. И така го беше уловил на снимката Род Стайгър.

Психоложката беше забравена. А колкото до съучениците на Мичел… Кеймбридж започваше с коментара: „Децата, които я познаваха, заявиха, че тайнственост и страх тегнели над Мичел през последните й дни“. После беше изрязал цитираните им думи, че те вече не могат да търпят този живот.

Пушех си цигарата. Пиех си кафето. Отворих на другата страница. Прочетох края. Изумително: беше написал цялата статия, без да използва любимата си фраза: „Смъртна оргия“. Изгасих цигарата в пепелника. Смачках я бавно. Платих на сервитьорката. Оставих й бакшиш. Изнесох вестника на улицата и подадох първа страница на една жена, която разхождаше кучето си. В Ню Йорк имаме стриктни правила за хигиена.

Проточи се една дълга неделя. Обадих се в редакцията и открих Рей Маршъл на бюрото, дежурен през уикенда. Кеймбридж не беше там. Той, съпругата му и дъщеря им отишли в Лонг Айлънд да посетят бабата и дядото. Чудесно.

— Но вчера беше, нали? — попитах.

— Да — отговори Маршъл. След кратка пауза добави: — Дойде специално.

— Ама че човек.

— Съжалявам, Уелс.

— Благодаря, приятелю — казах аз.

Рей беше едно от добрите момчета. Преди да го повишат, е бил свестен репортер. Знаеше как да разговаря с теб, без да те наругае, как да те успокои, когато си ядосан. Вече не трябваше да се доказва пред никого, затова можеше да си позволи да не си дава зор прекалено, но нямаше смисъл да ми казва, че е дал най-доброто от себе си за мен.

Отидох на кино. Филмът разказваше за едно ченге, което стреляше в главите на хората, ако ги заподозреше в нещо. Хареса ми. Излязох и си намерих местенце за обяд. После влязох в друго кино и гледах още един филм. Той беше за един човек с касапски нож, който обиколи цялата провинция, за да заколи своя враг. И него харесах. Излязох и отидох до автоматичната пералня на самообслужване. Сложих дрехите си в машината. Прочетох спортната страница на „Таймс“. Прибрах се вкъщи и изгледах телевизията докрай. Легнах си и наблюдавах часовника. Така дойде понеделник. После излязох да закуся. Прочетох „Стар“. Бяха отпечатали материала за Скофийлд, като продължение на този за Теър. Нещо от този сорт: други случаи, които могат да се появят. Чаках да стане десет часа. След което тръгнах да убия Кеймбридж.

Редакцията на „Стар“ е на авеню „Вандербилт“, точно срещу централната гара. Взех метрото. Пристигнах там в десет и петнадесет.

Минах покрай охраната. Отидох до асансьора. Качих се на дванадесетия етаж. Влетях през стъклените врати на репортерската зала. Запътих се към офиса на Кеймбридж. Вратата беше затворена.

Лансинг и Маккей разговаряха в далечния ъгъл. Лансинг се беше облегнала на стената. Маккей стоеше пред нея и пиеше кафе. Когато влязох, с периферното си зрение видях Лансинг да вдига поглед и да тръгва към мен, но аз продължих да крача към офиса на Кеймбридж.

Тя обаче беше по-бърза. Стигна първа до вратата. Застана пред мен и постави ръце на раменете ми. Успях да доловя парфюма й. Ухаеше страхотно.

— Махай се от пътя ми, Лансинг — изръмжах аз.

— Уелс…

— Ще го убия. Това е най-доброто нещо за всички. Довери ми се.

— Уелс…

— Наистина, Лансинг. Махни се от пътя ми.

— Спри го, Маккей.

Маккей вече бе застанал зад мен.

— Уелс… — промърмори той.

— Не ми звучи добре това „Уелс“.

— Джон…

— Не, и така не е добре. Бъдещето на журналистическата ми професия е предопределено.

Лансинг ме блъсна с ръце. Разтвори крака, за да заеме по-удобна позиция и да запази равновесие.

— О, господи — въздъхна тя. — Той наистина ще влезе.

— Уелс — изсъска Маккей. — Той ще те изхвърли.

Обърнах се и изкрещях в ухото му:

— Маккей… Ще го убия. После ще ме вкарат в затвора и тогава няма да се нуждая от работа.

Вратата на кабинета се отвори и Кеймбридж показа глава.

Лансинг ме пусна.

— Какво става… — Престори се на изненадан, когато ме забеляза. — Джони! Хей, приятелю! Страхотна серия — размахваше той ръцете си във въздуха напред-назад. — Трябваше ученият човек да го дооформи малко, нали знаеш? Да го направи по-четивно. Но… основите моменти наистина бяха там. Не го е объркал, нали? Направи финалните парчета и веднага ще те върнем на делото „Делакрос“. Кеъри няма търпение да се махне — рече той и се ухили.

И аз се захилих.

— Бих искал да говоря с теб, Боб — спокойно казах аз.

— Ох, дявол да го вземе — изпъшка той и стрелна с поглед часовника си. — И аз бих искал, но нали знаеш, трябва да се кача горе за срещата с… — Той посочи с палец нагоре. — Хората от Високите етажи.

— Няма да те бавя — изсумтях. Колко дълго може да продължи да диша човек, когато са го стиснали за гърлото? — Вътре в офиса ли ще разговаряме, или тук?

Усмивката изчезна от лицето му. Погледна към Лансинг. Не искаше тя да чуе разговора ни.

— Хей, разбира се, мога да отделя няколко минути. Какво има, по дяволите?

Кеймбридж влезе в офиса. Обърнах се към Лансинг и й се усмихнах.

— Обади се в полицията — изсъсках.

Тя покри с ръка лицето си.

Последвах Кеймбридж и грубо затръшнах вратата след себе си.

Той седна зад бюрото си и вдигна ръце.

— Джони, знам, че си разтревожен…

— Позволи ми да ти обясня нещо, Боб — прекъснах го аз. — Майната ти.

— Бре, бре, бре, бре — възкликна той.

— Майната и на четивния ти вестник, който командваш.

— Хей. Я по-спокойно — изсумтя той през стиснати зъби.

— Ти окастри историята ми.

— Не съм…

— Ти окастри историята ми и написа под моето заглавие неща, които не са верни.

— Ще ти обясня, само… само нека да се успокоим — запелтечи той, когато започнах да крещя.

А това, което изкрещях, беше:

— Да се успокоя, така ли! Успокой се, а? Едно малко момиче умря, кучи сине!

Кеймбридж нямаше избор. Той стана и започна също да крещи:

— Винаги получавам едно и също от теб, Уелс! Само оскърбителни думи! Това е всичко, което получавам!

Стояхме от двете страни на бюрото. Ръкомахахме с ръце един срещу друг и се деряхме:

— Онова са истински хора… — крещях аз. — Не можеш просто да ги превърнеш в герои от четивните си приказки…

— А ти се опитваш да застанеш на пътя ми…

— Тази жена е полудяла от мъка. За бога, накара я да звучи като Шерлок Холмс!

— Времената се менят, Уелс. Това е, което не можеш да приемеш!

— Ти злепостави и проклетия шеф на полицията!

— Това, което не искаш да признаеш, е, че шибаното време се мени! Не ми обяснявай… Майната ти!

— Майната ти, Кеймбридж!

— О, така ли?

— Да. Да, майната ти. — Махнах с ръка към него от отвращение и се запътих към вратата.

— Колко жалко за това, което ще се случи с теб, Уелс — извика той след мен. — Ти можеше да си един от най-добрите.

Усетих, че се сковавам. Започнах да премигвам. Обърнах се и видях, че Кеймбридж беше пребледнял под загара си. Сега е ноември, помислих си. Къде може да е почернял? Върнах се бавно до бюрото.

— Позволи ми да ти обясня какво ще се случи — заговорих аз.

Той скръсти ръце на гърдите си.

— Добре, добре, ще ми кажеш — успокои ме Кеймбридж.

Поех си дълбоко въздух.

— След около три седмици този град ще избухне до небето. Шефът на транспортната фирма е само началото. Изникна една свидетелка по делото „Делакрос“, която може да замеси достатъчно чиновници, за да съставят цяло ново правителство.

Кеймбридж отстъпи.

— Сигурен ли си?

— Всъщност трябваше вече да е отпечатано.

— Какво? Къде… В кметството ли?

— А, не, в Албания, приятелю.

— О, по дяволите.

— Много точно казано: „О, по дяволите“. И позволи ми да ти обясня още нещо. Всеки път, когато разкрия нещо голямо, то ще се отпечата в „Дейли Нюз“. Един ден преди да е попаднало в „Стар“. Цял ден преднина, Кеймбридж. И знаеш ли защо? Защото ще отида да работя за тях. Върви и обясни това на… — вдигнах палец към тавана — … на Хората от Горните етажи.

Той ме погледна озадачено и извика:

— Ей! Чакай малко.

Отново размахах ръка. Отново се запътих към вратата.

— Върви по дяволите — изругах. Бях стиснал с длан дръжката, когато го чух да проплаква.

— Чакай. Наистина, Уелс, изчакай.

Отново спрях. Отново се обърнах.

— Искам да свалиш материала ми.

Кеймбридж сви рамене.

— Хей, аз само се опитвах…

— Ще махнеш шибаната статия.

— Добре де, добре. Нямаш проблеми, ще го направим.

— И искам останалите истории за самоубийствата да се унищожат.

— Уфф. Ох… добре.

— Сега, каквито и да са твоите малки, четивни проекти, аз няма да заставам на пътя ти…

— Добре.

— Но съдът ми принадлежи.

Той кимаше бавно.

— Делата са мои, Кеймбридж.

— Добре де. Криминалните…

— Точно. И само още едно нещо.

— Знам, знам. Ти искаш да се върнеш на делото „Делакрос“.

— Искам да се върна на случая „Теър“.

Устата му остана отворена.

— Какво?

— Ще отида и ще го разнищя тоя случай от горе до долу. Ако тя е била убита, аз няма да изглеждам като глупак. Но ако това е самоубийство, искам опровержение на трета страница, включително и факта, че историята не е моя.

— Ох, хайде, Уелс.

— Тръгвай — изръмжах. — Върви на Горния етаж и го обсъди с хората си. Попитай господин Сандлър дали ме иска в „Нюз“. Или може би Буш.

— Джони…

— Между другото заминавам за Грант Каунти.