Лусинда Райли
Лавандуловата градина (36)

Епилог
Една година по-късно

Емили отключи входната врата на замъка и я отвори широко. Антон помогна на Алекс да прекара инвалидната количка през прага и двамата се озоваха в еклив вестибюл, празен, с изключение на стълбата, която някой от майсторите бе оставил облегната на стената за нанасянето на последния слой латексова боя.

— Еха — възкликна Антон, вдигнал удивен поглед към тавана. — Уголемило ли се е, или така ми се струва?

— Оптическа измама заради свежия бял цвят, след като бяхме свикнали да гледаме стените по мазилка — обясни Емили. Огледа пода и кимна одобрително. — Похвално са се справили с реставрацията на мраморните плочи. Щях да се изям от яд, ако се беше наложило да ги сменяме.

— Абсолютно — съгласи се Алекс, проследявайки погледа й. После се обърна към стълбището. — Леко се притеснявам, че грозноватата релса за качване на количката ми до горния етаж ще стои като кръпка на фона на цялата тази изтънченост.

— Затова те доведохме. — Емили смигна на Антон. — Как мислиш, да му покажем ли?

— Да! — подскочи Антон с озарени от вълнение очи. — Ела с мен.

И той поведе Алекс по ехтящите коридори с отворени врати, отвъд които все още цареше безпорядък — довършителните работи щяха да отнемат най-малко още няколко месеца, докато не стигна до фоайето пред кухнята в задната част на къщата.

Антон избута количката на Алекс пред една врата, натисна бутона на таблото до нея и тя се плъзна настрани.

Алекс надникна вътре в пълна почуда.

— Асансьор!

— Добро попадение, господин детектив — усмихна му се Антон, — асансьор и моя любима играчка. Да се повозим, а?

След като се натовариха и Антон натисна копчето за затваряне на вратата, очите на Алекс отскочиха към Емили. Бяха насълзени.

— Благодаря ти — каза й той без глас.

— Недей да ми благодариш, инсталираха го за мен — за да не се катеря по стълбите, когато остарея — пошегува се тя, — пък и в случай че решиш да се позадържиш.

Този израз се беше превърнал в нещо като закачка помежду им. Цяла година бе изтекла от пристигането на Алекс, и макар да не бяха кроили планове за съвместно бъдеще, нямаха никакво намерение да се разделят. Живееха ден за ден, необременени от каквато и да било нужда за официално обвързване, но същевременно съзнавайки, че с всеки изминал месец отношенията им се задълбочават и укрепват.

Още в началото между Алекс и Антон се бе зародил съюз, който се основаваше на взаимно уважение. Прозорливият ученолюбив ум на момчето попиваше като гъба от интелекта на Алекс и Емили наблюдаваше как познанството им разцъфваше в ползотворно и за двамата приятелство. Необичайното им семейство може и да привличаше изумените погледи на другите, но тримата бяха намерили щастие, спокойствие и мир един с друг.

Антон живееше все още в неведение относно корените си, но съвсем скоро щеше да стане част от семейството и по документи — Емили щеше да го осинови официално, за да му даде възможност да използва, така или иначе, законното си име и един ден да може да наследи имението. Дойдеше ли този момент, и двамата с Алекс щяха да узаконят връзката си, но Емили не бързаше заникъде. Харесваше живота си такъв, какъвто беше.

Лицето на Антон сияеше от радост, когато вратата на асансьора се отвори и тримата излязоха на просторната стълбищна площадка.

— Божичко! — възкликна Алекс. — Тук като нищо може да опънеш карнавална шатра и да изградиш паркинг за най-малко двеста коли — пошегува се той, докато Емили направляваше Антон да свие наляво.

— Мислех си с теб да се настаним тук — каза Емили, когато Антон избута количката на Алекс през вратата на елегантната старинна спалня, която обитаваха някога родителите й. Съседното помещение, което Валери използваше като будоар, сега представляваше баня. Тя бе оборудвана така, че да подсигури на Алекс независимостта, за която той от толкова време копнееше. — Банята ти още не е довършена. Исках интериорът да е по твой вкус — добави тя.

— Прекрасна е, скъпа, благодаря ти! — каза Алекс, останал без думи от вълнение заради огромния й жест.

— А хубавото е, че няма да ти се налага да я споделяш с мен — усмихна се широко Емили. — Моята баня е ей там. — И когато Алекс се придвижи до средата на спалнята, тя му посочи друга врата. — Какво ще кажеш за гледката?

— Зашеметяваща е. — Алекс отправи поглед през огромните прозорци към обширната градина и морето от лозя в полите на Гасенските възвишения. — От доста време не съм виждал нищо от високо — рече с издрезгавял от вълнение глас.

— Алекс, ела да ти покажа моята стая — обади се Антон. — Емили каза, че мога сам да си избера цветовете, когато дойде време да се боядиса, стига да не ми скимне да е в черно.

Емили ги изпрати с усмивка. Самата тя поизостана, неспособна да откъсне очи от гледката отвъд прозореца и преливащата в стаята светлина. Майка й бе издъхнала точно тук преди две години и атмосферата я изпълваше със смесени чувства. Замисли се за баща си, чийто житейски жребий го бе обрекъл на затвореност и тиха тъга. През цялото й детство бе се крил от света зад стените на библиотеката си.

Годините я бяха научили на състрадание към Валери; в любовните й писма до Едуар ясно си личеше колко силни чувства бе изпитвала към съпруга си. Навярно и нейният живот бе минал в борба за обичта и вниманието на мъж, твърде огорчен, за да ги раздава с готовност. А и като се замислеше, Емили разбираше колко голяма част от брака си майка й бе прекарала сама в Париж.

Фактът, че внукът на София се връщаше в семейството и че Емили го беше приела не заради нещо друго, а от милосърдие, изкупваше поне малка част от старите грехове на рода. Кръгът се затваряше, а на хоризонта бледнееше нова зора.

Емили се обърна и тръгна бавно към вратата. В този момент осъзна, че обърканото гневно момиче, раздирало се от плач над изстиващото тяло на майка си преди две години, най-накрая бе пораснало.

 

 

— Да си призная, след като видях новата си баня, вече нямам търпение да се нанесем в замъка — отбеляза Алекс вечерта, докато смъкваше страничните прегради на количката и прехвърляше първо торса си, а после и краката си върху леглото до нея.

— Бригадирът ми каза, че имали работа още най-много три месеца, така че във всеки случай ще бъдем в новия си дом до есента и за първата ни Коледа заедно — обясни Емили.

— Между другото — присети се Алекс — одеве получих имейл от адвокатите си. Себ е намерил купувач за Блекмур Хол. Сигурен съм, че е на седмото небе от радост. И съм също толкова сигурен, че ще се пробва да ме изиграе с моя дял от печалбата. — Той вдигна вежди. — Моят адвокат ме информира, че върху нотариалния акт на къщата е вписано парично задължение над 350 000 лири — сумата, с която Себ е превишил ипотечния кредит. — Той поклати глава. — Гарантирам, че до една година всичките му пари, които останат след продажбата, ще се изпарят. Няма начин Бела да не знае що за стока е, и трябва много да го обича, за да го търпи толкова време. А по този повод — има ли някакви новини от адвоката по бракоразводното дело?

— Не, като изключим това, че Себастиан си е намислил още по-невъобразими искания — отвърна Емили. — Естествено, няма да получи нищичко, но вече ми иде да му бутна някой и друг франк, само и само да се отърва от него. Накрая ще се окаже, че адвокатските хонорари са ми коствали повече от споразумението по брачния договор.

— Едва ли моето присъствие на сцената ти е помогнало особено — въздъхна Алекс. — Вероятно Себастиан го е използвал, за да смекчи вината си, обрисувайки теб като развратница, а мен — като долния мерзавец, който е откраднал жена му.

— Несъмнено. — Емили замълча, но след малко се реши най-накрая да му съобщи: — Алекс, аз ти спестих нещо. Поканих един човек на гости. Той пристига утре. В онзи момент идеята ми се струваше добра, но сега… сега съм леко притеснена — призна си тя.

— В такъв случай най-добре изплюй камъчето — подкани я той.

 

 

Жак дремеше пред камината, когато чу, че пред вилата спря кола. Зимата се бе оказала дълга и сурова и бронхитът отново бе нападнал крехкото му тяло. Както всяка година напоследък, той и сега се чудеше дали ще преживее зимата и ще дочака лятото.

Когато чу кухненската врата да се отваря, той си спомни, че Емили бе говорила с тях да доведе свой приятел на обяд.

Жан влезе във всекидневната:

— Татко, буден ли си?

— Да. — Жак отвори очи.

— Татко — Жан хвана едната му ръка, — Емили ти води един човек.

— Привет, Жак — поздрави го Емили, въвеждайки гостенина в стаята.

Жак опули сънени очи. И новодошлият бе старец като него самия. Висок, строен, елегантен.

— Жак — проговори мъжът, — помниш ли ме?

Френският му имаше силно изразен чуждестранен акцент. Определено му беше познат, но Жак не успяваше да прикрепи име към състареното лице.

— Минаха почти петдесет години, откакто последно стояхме един срещу друг в същата тази стая — подсказа му странникът.

Жак втренчи поглед в помътнелите, но все още пронизителни сини очи. И най-сетне осъзна кой стоеше пред него.

— Фредерик?

— Да, Жак, аз съм.

— Господи! Не е за вярване!

Жак пусна ръката на сина си и сам се изправи на крака. Двамата мъже се взряха един в друг, изживявайки наново върволица от общи спомени. Тогава Жак отвори обятията си за германеца и го прегърна братски.

 

 

След обяда Алекс доведе Антон във вилата по молба на Емили. Наскоро си беше купил специално оборудвана кола с ръчно управление, която бе преобърнала живота му, дарявайки го с така жадуваната независимост, макар и с уговорката винаги да пътува с Емили или с Антон.

Момчето свали инвалидната количка от багажника и я докара до шофьорската врата.

— С кого ли иска да ме запознае Емили? — зачуди се на глас Антон, докато помагаше на Алекс да се прехвърли от седалката в количката.

— Предпочитам тя да ти каже.

Когато влязоха в кухнята, завариха Емили, Жан, Жак и още някакъв старец да пият кафе на кухненската маса.

— Добър ден! — поздрави ги смутено Антон.

Емили веднага скочи от стола си, отиде до момчето и положи ръка върху раменете му.

— Антон — каза, наблюдавайки как очите на Фредерик се изпълват със сълзи при вида на момчето. — Това е дядо ти Фредерик. Когато се почувстваш готов, той ще ти разкаже историята на твоето семейство…