Лусинда Райли
Лавандуловата градина (32)

32

Вече наближаваше полунощ, когато Емили се върна в Блекмур Хол. Беше хванала такси от гарата в Йорк — ленд ровърът си стоеше на летището и Себастиан можеше да си го вземе при добро желание. Така или иначе, вече не беше нейна грижа.

Зарадва се, като видя прозореца на Алекс да свети — имаше намерение да се изнесе рано сутринта, а държеше да се сбогува с него.

Мина през къщата и почука на вратата му.

— Влизай, Ем — обади се той отвътре. — Закъсняваш. Да не би да изпусна полета?

Алекс седеше на дивана с книга в ръка.

— Не. Отбих се до Лондон.

Алекс забеляза трескавия й поглед и изнуреното й лице.

— Какво е станало? — попита загрижено.

— Дойдох да ти кажа, че утре заминавам за Франция. При първа възможност ще уредя документите за развода ми със Себастиан.

— Ясно — въздъхна той. — Има ли точно определена причина?

— Днес погостувах на дългогодишната му любовница. И със собствените си очи видях настоящата му лондонска квартира.

— Разбирам. Да отида ли за брендито? — попита Алекс.

— Не, аз ще отида.

Емили влезе в кухнята и се върна с бутилка и две чаши.

— Ти знаеше ли за нея? — попита, след като сипа брендито и му подаде неговата чаша.

— Да.

— А знаеше ли, че Себастиан продължава връзката си дори след сватбата ни?

— Започнах да подозирам, като гледах колко често офейква в Лондон, без да те взима със себе си, но нямаше как да съм сигурен.

— И не ти хрумна да ме предупредиш, така ли, Алекс? Нали уж бяхме приятели?! — повиши тон Емили.

— Емили, недей така, не е честно! — Бурната й реакция като че ли го свари неподготвен. — Себастиан ме беше обрисувал пред теб като същински нехранимайко, готов да лъже и да мами, само и само да опетни името на брат си. Нима щеше да ми повярваш, ако ти бях казал?

— Едва ли. — Емили отпи щедра глътка бренди. — Прав си, нямаше да ти повярвам. Извинявай. — Опря пръсти в челото си. — Имах адски напрегнат ден.

— От сдържано по-сдържано изказване — усмихна се Алекс иронично. — Знае ли Себастиан, че си навестила приятелката му?

— Не съм включвала телефона си, откакто напуснах Лондон, така че нямам представа — сви рамене Емили.

— Каза ли на Бела коя си?

Емили впери уморен поглед в него. Фактът, че знаеше името й, че очевидно Бела бе съществена част от живота на Себастиан, заплаши да прекърши трудно извоюваното самообладание.

— Не. Излъгах, че искам да й възложа работа, а тя ме накара да й запиша името, адреса и телефонния ми номер. Така и направих. Обеща ми да даде листчето на Себастиан, като се върнел… вкъщи.

Бе очаквала каква ли не реакция от Алекс, но той я изненада, като отметна глава назад и прихна да се смее с пълен глас.

— Леле! Убийствено, Ем! Направо убийствено! Ох, извинявай! — Той избърса сълзите си. — Знам, че се държа неуместно. Ама че гениален ход. И толкова типичен за теб — сдържан, остроумен, изтънчен… красота! Абсолютна красота — добави той впечатлен. — Представи си само изражението на Себастиан, когато Бела му поднесе листчето с името и телефонния ти номер?

— Алекс — въздъхна Емили, — не ме е грижа как ще го приеме. Искам единствено час по-скоро да се изнеса от тази къща и да се прибера у дома.

Лицето на Алекс се промени.

— Напълно те разбирам — рече той сериозно. — Но, моля те, постави се на мое място: още откакто ти пристигна, съм между чука и наковалнята. Наистина се надявах Себ да е намерил жената на живота си.

— Е, струва ми се, че ако изобщо е способен да обикне някого, то това ще е Бела. Рядко красива и надарена жена е. За жалост се случи така, че е любовница на съпруга ми; иначе дори не бих се замислила да я наема. — Емили смогна да изкриви устните си в първата, макар и печална, усмивка за деня. — Виждали ли сте се лично?

— Да. Преди да се омъжиш за брат ми, от време навреме тя идваше за уикендите. — Алекс я загледа слисан. — Божичко, Ем, удивяваш ме. Откъде намираш сили да се справиш с тази каша?

— Съвсем просто е — сви рамене тя. — Себастиан вече не е човекът, в когото се влюбих. Чувствата, които някога изпитвах към него, вече са мъртви.

— В такъв случай те поздравявам, макар и да не ти хващам пълна вяра. Невероятна жена си. И без да се колебая, бих удушил Себ с голи ръце, задето постъпва така с теб.

— Благодаря ти — отвърна тя, извръщайки поглед. — Имам един въпрос към теб, преди да си тръгна.

— И той е?

— Защо изобщо се ожени за мен брат ти? Какво толкова е очаквал да спечели от мен, при положение че си има Бела, която също е родена в богато семейство? — Емили заклати глава недоумяващо. — Умът ми не го побира.

— Скъпа ми Ем — въздъхна Алекс, — както при всяка дилема, така и тук отговорът е точно под носа ти. И вече си го надушила.

— Така ли?

— Да, но почти съм сигурен, че си пропуснала да му обърнеш внимание.

— Точно в този момент… — Емили присви очи. — … ясно виждам носа си, но под него не забелязвам нищо друго, освен коленете си.

— Разбираемо — съгласи се Алекс. — Въпросът е наистина ли искаш да чуеш какво имам да ти кажа.

— Абсолютно! Утре заминавам за Франция. Край с брака ми.

— Добре тогава — кимна бавно Алекс, — но имай предвид, че оттук нататък нещата загрубяват.

— Готова съм — прие предизвикателството Емили.

— Ясно — съгласи се той. — Ела с мен и ще ти покажа.

 

 

— Така. — Алекс светна лампата в малкото работно кабинетче на Себастиан. Отиде до библиотеката и изпод една книга извади ключ. Обърна инвалидната си количка и се отправи към бюрото с компютъра на Себастиан. Отключи чекмеджето, извади някаква папка и я подаде на Емили.

— Веществено доказателство номер едно. Не го отваряй, докато не изнамеря всичките. — Алекс се разположи пред компютъра и го включи. Въведе паролата и получи достъп.

— Откъде знаеш паролата му? — учуди се Емили.

— Ако живееш с мисълта, че някой дава мило и драго да направи живота ти черен, се усъвършенстваш по тази част. Особено, при положение че си нямаш друга работа — добави Алекс, щракайки по клавиатурата. — Пък и чета брат си като отворена книга. Не е нужно да си гений, за да я отгатнеш.

— Случайно да е „Матис“? — налучка Емили.

— Добро утро, Шерлок — ухили се насреща й Алекс. — Проблемът на Себ му е, че не си прави труда да прикрива следите си, понеже се има за най-изпипания лъжец на земята. Аха — Алекс се пресегна да извади няколко страници от принтера и й ги подаде, — ето го и доказателство номер две. Само още нещо — и той посочи към маслената картина с образа на баба му, която висеше на стената, — би ли я свалила?

Емили изпълни заръката му, разкривайки малкия сейф зад платното.

— Така, освен ако не е сменил комбинацията, което силно ме съмнява, кодът е рождената дата на баба ни. — Алекс се протегна към диска на металната врата и го завъртя внимателно. — Само се надявам да не е преместил нещото, което искам да ти покажа. — Поразтършува се из вътрешността на сейфа и след малко извади един голям и един по-малък бял пощенски плик. — Веществени доказателства номер три и четири — заяви с въздишка на облекчение, затвори вратата на сейфа и й кимна да окачи картината на мястото й. — Предлагам ти да се върнем в моята щабквартира, че кой знае: може пък виновникът да фучи по магистралата от Лондон, решен да спаси брака си, или по-скоро — кожата си. Тъкмо ще се посгреем.

Алекс изключи компютъра и принтера, после излязоха от кабинета. Като се върнаха в апартамента му, помоли Емили да подреди четирите веществени доказателства върху масичката за кафе.

— Чуй какво, Ем. — Той вдигна състрадателен поглед към нея. — Боя се, че може да те поразстроя.

— Вече няма с какво да ме разстроиш, Алекс. Просто държа да науча истинската причина за всичко.

— Добре тогава. Погледни какво има в първата папка.

Емили отвори корицата и отвътре я посрещнаха собственото й лице и лицето на майка й. Снимките бяха част от фотокопия на всички статии в различните френски вестници, които бяха оповестили смъртта на Валери дьо ла Мартиниер и посочили Емили като единствена наследница.

— А сега отвори плика от сейфа и извади съдържанието му. Само че по-внимателно — вътре има нещо много, много старо.

Емили пъхна ръка в плика и извади малка книга. Прочете заглавието с искрено благоговение.

— „История на френските плодове“. Вчера Жак ми разказа, че баща ми я дал на Констанс като спомен, когато си тръгвала. Нали точно нея не си могъл да откриеш в тукашната библиотека?

— Да — потвърди Алекс. — А сега много, много внимателно отвори корицата и прочети какво пише на първата страница.

— Едуар дьо ла Мартиниер, 1943 година. Е и?

— Изчакай секундичка — прекъсна я Алекс, — трябва да ти покажа и още нещо. — Той излезе от всекидневната и след малко се върна с още един пощенски плик. — Вътре ще откриеш писмо до мен от баба ми. Поверила го е на адвоката си точно преди да издъхне. Явно не е вярвала, че Себ ще ми го предаде. Голяма изненада, няма що — въздъхна той.

Емили зачете.

Блекмур Хол

20 март 1996 година

 

Скъпи Алекс,

Пиша ти това писмо с надеждата, че един ден ще се върнеш у дома в Блекмур Хол, макар и вече да не бъда тук, за да те посрещна. Обично ми внуче, искам да знаеш, че проумях защо си чувствал нужда да избягаш, и най-първо държа да ти поднеса сърдечни извинения за слепотата и бездействието си. Боли ме, че не ти подадох ръка, когато най-много имаше потребност от закрилата ми. Но разбери колко трудно ми беше да повярвам, че брат ти, когото също нося в сърцето си, би могъл така целенасочено да разбива живота ти.

Искрено се надявам, чедо, да ми простиш за недоверието. И аз самата безброй пъти съм се оплитала в мрежите на брат ти, който, макар и неспособен да достигне твоето интелектуално равнище, наваксваше с коварна находчивост и майсторска измамливост. Няма да крия, като ваша баба, а по-натам и в ролята на майка, вечно изпитвах угризения, защото още от мига, в който за пръв път те зърнах, те заобичах повече от него. Любещо и очарователно ангелче като теб нямаше как да не се открои от клетия ти брат с неговата посредственост във всяко едно отношение.

Беше ми попаднало някога едно стихотворение на Ларкин, в което поетът говореше колко му се искало новороденото му кръщелниче да е „обикновено“ — благословено с достатъчно от всяка добродетел, нито с твърде много, нито с твърде малко. Сега разбирам какво точно е имал предвид. Ето че добродетелите ти, скъпи ми Алекс, ти донесоха само мъки. Прости ми за отклонението.

То се знае, момчето ми, че горещо се молех да си дойдеш у дома, преди да си отида от тоя свят. Налага се да реша съдбата на обичния ми Блекмур Хол. Разказвала съм ти, че имението се е предавало в семейството на дядо ти от сто и петдесет години. Тъй като не знам в кой ъгъл на света те е отвял вятърът, нито пък колко пари ще отнеме реставрацията на къщата, попаднах в безизходица. Затова, мило ми внуче, реших да завещая имението и на двама ви с надеждата, че съвместното собственичество ще ви възвърне братската любов. Съзнавам, че старица на смъртния си одър лесно изпада в сантименталности и фантазьорство и че постъпката ми може да има обратен ефект. Сърдечно се моля решението ми да не се окаже бреме за двама ви. Стигне ли се дотам, имате благословията ми да продадете имението.

Завещавам ти и една книга — знам колко цениш старите издания. Този том има по-скоро емоционална, отколкото парична стойност. Подарък ми е от приятел, още от военно време, когато се подвизавах във Франция. В плика ще намериш и стихосбирката на сестра му — София, която обичах с цялото си сърце. В случай че ти стане интересно, можеш да научиш много за преживяванията на баба си във Франция, като поразпиташ кой е бил човекът, чието име виждаш на първата страница от книгата. Аз избрах да запазя всичко в тайна приживе, но историята си струва и може би ще издигне в очите ти жената, която даде всичко от себе си, да ти даде добър живот, но допусна някои непростими грешки. Книгата и стихосбирката до ден-днешен си остават на същото място — най-отляво върху третата полица в библиотеката. Твои са, ако ги желаеш.

Освен това ти оставям половината от парите, с които разполагам — скромната сума от £ 50 000. Осланям се на надеждата, че един ден ще се завърнеш у дома и ще опростиш прегрешенията ми. Колкото и порочен да беше Себастиан, и него трябваше да обичам. Разбираш ли, скъпо момче?

Твоя любеща баба, Констанс Х

Напрежението от дългия уморителен ден най-накрая си каза думата и Емили не успя да сдържи сълзите си.

— Прекрасно писмо.

— Така е — съгласи се Алекс. — Знаеш ли, Ем, докато скитах по света, пратих поне три-четири писма до къщи, на които пишех адреса си в Италия. Единственото обяснение е, че Себастиан пръв се е докопвал до тях. Скътвал ги е някъде, а заради него баба си е мислела, че ме е мързяло да й драсна два реда от тогавашния си адрес. С други думи — въздъхна Алекс, — че не ме е било грижа за нея.

— Това никак не ме учудва. Изпипан манипулатор е — съгласи се Емили. — Благодаря ти, че ми позволи да прочета писмото. Но каква е връзката му с останалите неща, които ми показа?

— Ако обичаш, вземи и последната папка.

Емили го послуша, а като зачете, очите й се оцъклиха от удивление. Погледна към Алекс за потвърждение.

— Както виждаш, баба е грешала в едно отношение — книгата, която ми е завещала, няма само „емоционална“ стойност — коментира Алекс, докато Емили четеше.

— Да — кимна тя.

— Само че когато най-накрая получих писмото й след катастрофата и тръгнах да търся книгата, направих фаталната грешка да споделя със Себ за какво се оглеждам и къде се очаква да го намеря. Както се досещаш, не можех сам да стигна книгата — все пак беше чак на третата полица — сви рамене Алекс. — Себ ми помогна, а аз доброволно му я показах. По онова време се стараех да закърпя отношенията ни, така че, когато ме помоли да му я заема за няколко дена, веднага се съгласих. Много пъти си я исках след това, той обаче само обещаваше, че ще я върне. Като си го знаех какъв е, подозирах, че е намислил нещо. Направих проучване в интернет, както вероятно и той беше постъпил, и стигнах до заключението, че ако вече не я е продал, я е скътал на сигурно в сейфа си. И се оказах прав. — Алекс поклати унило глава.

— А какво му е попречило да я продаде? — попита Емили. — И щом си научил колко ценна е, защо не си настоял да ти я върне?

— Ем, май не си прегледала хубаво принтираната страница. Бях убеден, че Себ няма да я продаде — обясни Алекс. — Ако трябва с една дума да опиша брат си, то тя ще е „алчен“. Не би се примирил с по-малко, при положение че на търг цената й можеше да скочи до небесата. Прочети страницата от началото.

Емили беше грохнала от умора, но напрегна сили да се съсредоточи върху думите.

АРХИВ НА ЦЕННИ КНИГИ

„История на френските плодове“

От Кристоф Пиер Бомон. 1752. 2 тома.

Една от най-признатите и редки книги за плодове. Съдържа илюстрации на петнайсет различни вида овощни дървета. Трудът е вдъхновен от книгата на Дюамел дю Монсо „Anatomie de le Piore“, публикувана през 30-те години на XVIII век. Илюстрациите са дело на Гийом Жан Жардиние и Франсоа Жозеф Фортие. Целта на Бомон е била да популяризира полезните качества и високата хранителна стойност на плодовете. В книгата му са описани петнайсет вида плодове и някои от разновидностите им: бадем, кайсия, берберис, череша, дюля, смокиня, ягода, цариградско грозде, ябълка, черница, круша, праскова, синя слива, грозде и малина. В цветните приложения са илюстрирани семената, листата, цветът, плодът и напречното сечение на плодовете.

Местонахождение: Смята се, че и двата тома са притежание на частен колекционер от Гасен, Франция.

Стойност: Обявена приблизителна цена от £ 5 милиона.

Емили дочете страницата и вдигна поглед към Алекс.

— Още не загрявам.

— Хубаво тогава, ще те светна — каза Алекс. — Свързах се с един познат търговец на ценни книги от Лондон, както несъмнено беше постъпил и Себастиан. Каза ми, че двата тома поотделно стрували по около един милион лири. В комплект обаче цената им ставала пет пъти по-висока. Схващаш ли, Емили?

Най-накрая прозрението я осени:

— Себастиан е търсел първия том в библиотеката на баща ми — продума с равен тон.

— Точно така.

Емили се умълча, смилайки информацията.

— Чак сега ми става ясно. Ето защо Себастиан е ходил в имението преди няколко седмици. Приятелят ми Жан, който стопанисва лозята на имението, го е заварил да преравя рафтовете в библиотеката. Нищо чудно, че онзи уикенд се върна в Йоркшър като буреносен облак. Не е успял да открие първия том.

— Е, и това е нещо — каза Алекс.

— Всичко разбирам — подхвана Емили, — но защо му е било чак да се жени за мен?

— Ами може би неуспешните опити да открие първия том до началото на ремонтните дейности в замъка и изнасянето на книгите от библиотеката са го подтикнали да премине към по-радикален метод — размишляваше Алекс. — В качеството си на твой съпруг получава неограничен достъп и така спокойно е можел да продължи издирването.

— Да. Прав си — съгласи се Емили. — А аз му се доверих напълно.

— Ем, готова ли си да се запознаеш и с последното доказателство? — Алекс посочи плика върху масичката. — Опасявам се, че това може да ти дойде множко.

— Готова съм — отвърна стоически Емили и без да се замисля, отвори плика. Вътре намери новия ключ за входната врата на замъка. Себастиан й беше поискал копие, а тя му го беше предоставила ей така. Само че освен него в плика намери и стария, ръждясал, уж безследно изчезнал ключ.

— Господи — пророни глухо и неочаквани сълзи премрежиха погледа й. — Той е проникнал с взлом в замъка онзи ден! И после е имал наглостта да се върне при мен… и да ме утешава. Как е могъл, Алекс, с какви очи го е правил?

— Както ти казах, трябвал му е неограничен достъп до всяко кътче на замъка — обясни Алекс. — Божичко, Ем, много съжалявам. Но тук е справедливо да спомена, че в началото наистина беше хлътнал по теб — заусуква той, всячески мъчейки се да облекчи болката й. — Ти не му излизаше от устата като се върна от Франция след първата ви среща. Може и да не е действал само с лоши намерения. Може да е вярвал, че бракът ви ще проработи. Но тогава Бела отново му е завъртяла главата и той не е устоял на изкушението. Така и не успя да я забрави вече десет години.

— Алекс, моля те, не се опитвай да го оправдаваш — сопна му се Емили. — По никакъв начин не заслужава състраданието ти. Остави всичко, което причини на мен, но по моему обичаш ли някой, не пилееш любовта си по други — отсече тя яростно, избърсвайки очи с ръка. Не възнамеряваше да рони повече сълзи по него.

— По моему също — увери я Алекс. — Но това е положението. Божичко, Ем, ужасно съжалявам, че точно от мен трябваше да го научиш. Сърцето ми се къса, като те гледам тъжна. Нали няма и мен да намразиш? Ненавиждам брат ми, задето ти причини толкова болка.

— Разбира се, че няма да те намразя — отвърна тя, напълно изтощена. — Аз ти изкопчих истината.

— Надявам се — каза откровено Алекс. — Между другото, според мен ти трябва да задържиш книгата. — Посочи нищо неподозиращата вещ на масата. — Занеси я в замъка и я върни на мястото й.

— Но баща ми я е подарил на баба ти, а тя — на теб. Твоя си е.

— При нормални обстоятелства би била права — съгласи се Алекс. — Но като че ли в този случай е най-добре да я върнеш във Франция, където ще е на сигурно място — предложи той. — Любопитен съм дали имаш някаква представа, къде е другият том? Очевидно не е в библиотеката на баща ти.

— Така си мислиш, защото не си я виждал — каза Емили. — Огромна е — съдържа над двайсет хиляди книги. На Себастиан ще са му били нужни повече от няколко дни, за да я претършува цялата.

— Извинявай, Емили — подхвана огорчено Алекс, — но брат ми е разполагал с доста повече от няколко дни, не мислиш ли? Скорошното му пътуване до Франция е било последен отчаян опит да се увери, че не му е убягнала, преди всички книги да отидат на склад. А и преди това е прекарал доста време в имението с теб.

— Така е — съгласи се Емили. Замисли се за първите им дни със Себастиан. И за книгите със сродна тематика, разхвърляни насам-натам из библиотеката след „обира“. Още от самото начало е издирвал ценния том.

— Както и да е — поклати глава, като да прогони мислите за двуличието на Себастиан и за собствената си наивност, — хубавото е, че поне доколкото ни е известно, не е успял да я намери. Ще започна да я търся веднага щом възвърнем облика на библиотеката след реставрирането. А най-хубавото е, че най-сетне знам истината. Сега мога да продължа напред.

— Емили, ти си жена чудо — заяви Алекс с откровено възхищение.

— Не — отрече Емили с въздишка, която премина в прозявка, — нищо подобно. Аз съм най-обикновен прагматик, заслепен от лъжовна любов. За пръв път в живота си се доверих безрезервно на някого и жестоко съжалих. Но да не забравяме, че и Себастиан не знае всичко за мен.

Алекс я гледаше мълчаливо, докато Емили се двоумеше дали да продължи със самопризнанията.

— Например — реши се накрая, — преди да се оженим, му спестих малката подробност, че не можем да имаме деца. Поне аз не мога.

— Ясно — сдържано отвърна Алекс. — А Себ задавал ли ти е такъв въпрос?

— Не. Но от това не следва, че не съм имала моралната отговорност да му кажа, нали така? Знаех, че е редно, но споменът беше твърде болезнен, за да го събудя — помъчи се да обясни Емили.

— Схванах. В такъв случай възразяваш ли да попитам как си разбрала? Но, моля те, ако ще се разстроиш, по-добре недей.

Емили си сипа още чашка бренди за кураж, съзнавайки, че е дошъл моментът да разтовари душата си.

— Когато бях на тринайсет — подхвана тя, усещайки как сърцето й се разтуптява, предвкусило горчивия разказ, — се разболях много тежко. Баща ми беше в имението, а ние двете с майка ми — в Париж. Тя, естествено, беше заета с безкрайните си приеми и когато една от прислужниците я посъветва да извика доктор, понеже се притеснявала за мен, майка ми дойде да ме види в леглото, пипна челото ми и ме увери, че до сутринта ще ми е минало. После излезе на вечеря. Както и да е — Емили отпи още глътка бренди, — до няколко дни състоянието ми се влоши. Най-накрая майка ми се принуди да извика доктор, неин стар познайник, който ми постави диагноза хранително натравяне. Даде ми някакви хапчета и си тръгна. Ден след това изпаднах в безсъзнание. Майка ми беше незнайно къде, затова прислужницата се обади за линейка. В болницата ми откриха възпаление на яйчниците. Вярно — изключителна рядкост било човек на тогавашната ми възраст да заболее от нея, затова не е учудващо, че докторът не се е досетил. Лесно се лекува в ранна фаза, но за жалост от даден момент нанася необратими щети в областта. Следователно — въздъхна Емили — ми обявиха, че няма да мога да раждам деца.

— О, Ем, колко ужасно. — Алекс я гледаше с искрено съчувствие.

— Алекс — Емили отвърна на погледа му, шокирана от внезапното си откровение, — ти си първият човек, с когото споделям това. Досега не намирах сили да изкажа мъката си на глас. Аз… — Раменете й се разтресоха и тя зарови лице в дланите си, ридаейки.

— Ем, Емили… О, миличката ми тя… Много съжалявам.

Обгърна я с една ръка и я придърпа към себе си на дивана. Тя се сгуши в топлите му гърди, раздирана от неутешим плач. Алекс не каза нищо, просто замилва нежно косите й, докато воплите й не преминаха в хлипане.

— Колкото и да не ме харесваше, как можа собствената ми майка да си затвори очите? Защо все гледаше през мен?

— Не знам, Ем, наистина не знам. Толкова съжалявам.

В ръцете й попадна носна кърпичка.

— Извинявай — подсмръкна тя, — обикновено не съм такава.

— Защо да не си такава? — каза й с тих глас. — Болката е част от теб и няма нищо лошо в това да я изливаш от време навреме, даже помага. Хубаво е да намираш отдушник, повярвай ми.

— Като по-млада, когато ми съобщиха, че няма да имам свои деца, се опитвах да си втълпя, че не е толкова страшно. Но е страшно, Алекс! — простена тя. — С всяка изминала година става все по-страшно, защото започвам да проумявам, че не мога да изпълня единствената значима мисия на тази земя, онази, която осмисля съществуванието ни!

— Сигурна ли си в диагнозата? — попита я той внимателно.

— Ако се интересуваш дали чудесата на медицината, които спохождат множество стерилни жени в наши дни, са приложими в моя случай, то отговорът е твърдо не — заяви категорично Емили. — Яйчниците ми не произвеждат яйцеклетки, а матката ми не е достатъчно здрава, че да износя чужд плод.

— Можеш да си осиновиш детенце — предложи Алекс.

— Да, бих могла. — Емили издуха носа си. — Прав си.

— Споменавам го, понеже и на мен самия ми е минавало през ума. По една случайност и аз съм стерилен. Няма да навлизам в подробности — добави Алекс с половинчата усмивка, — но макар че „атрибутът“ ми си функционира отлично, след катастрофата стрелям с халосни. И аз си мечтаех за отрочета. Откъдето и да го погледнеш — изкиска се шеговито той, — май сме един дол дренки.

— Да. — Емили остана тихо сгушена в обятията му. Чувстваше се така уютно, че не й се искаше да помръдва. След малко обаче се надигна и се обърна към него: — Преди да си тръгна, което ще е съвсем скоро, държа да ти се извиня, задето се усъмних в теб. Ти си най-съвестният и смел човек, когото познавам.

— Недей така, скъпа ми Ем — възпря я Алекс, — май брендито говори вместо теб. Най-обикновен човек съм.

— Нищо подобно. — Внезапно вдигна поглед към очите му. — Единственото, което ще ми липсва от тази проклета Англия, си ти.

— Леле, майко! Спри се. Ще взема да се изчервя. — Алекс й се усмихна и я погали по бузата. — Е, щом сме тръгнали да си разменяме комплименти, а и като се има предвид, че едва ли ще се видим пак, искам да ти кажа, че ако живеехме в един по-друг свят… — Той въздъхна печално. — Ще ми липсваш, Ем. Наистина. А сега най-добре тръгвай; наближава три. Не забравяй книгата и, моля те, прати вест, ако се натъкнеш на първия том. Ще ти дам имейл адреса си. Ще ми бъде приятно да поддържаме връзка.

— Какво ще кажеш на Себастиан? — попита Емили, загрижена за Алекс.

— Ако ме подпита за книгата — моята книга, просто ще се възползвам от историята, която ми поднася две години вече. — Алекс вдигна рамене и се ухили. — Каква ирония само, а? Собствената му лъжа да се превърне в истина. Книгата действително взе, че изчезна.

— Ами ако заподозре, че ти си я взел? И пак си науми да ти почерня живота?

— О, Ем, не ме мисли. И бездруго си имаш достатъчно грижи. Сам мога да отговарям за себе си, спокойно. — Алекс й се усмихна топло. — А сега — дим да те няма!

Емили стана от дивана и взе книгата, папката и разпечатаните страници от масата.

— Не знам как да ти се отблагодаря, Алекс. Моля те, грижи се за себе си. — Тя се наведе и го целуна по двете бузи. После най-спонтанно го прегърна силно. — Bonsoir, mon ami!^[1]

— Adieu, mon amour^[2] — прошепна Алекс, изпращайки я с поглед.