Лусинда Райли
Лавандуловата градина (27)

27
Гасен, Южна Франция, 1944 година

— Някой идва! — провикна се Жак. — Къде е София?

— В мазето, спи — скочи веднага Кони.

— Отиди да я предупредиш, че трябва да пази тишина… — Жак бе прилепил око към шпионката във вратата на избата. — Почакай — това е Арман! — въздъхна той с облекчение и отвори вратата.

Арман облегна колелото си на стената и влезе в избата. След като цял месец не бе общувала с никой друг, освен с Жак и София, лъчезарното лице на Арман изпълни Кони с искрена радост.

Двамата мъже се прегърнаха по странно интимния си, типично френски маниер и Жак поведе Арман по коридора към вилата.

— Поседни, приятелю, разкажи ни какво се случва по света. Малко сме поизостанали. Констанс, би ли направила кафе?

Кони кимна с нежелание, жадна да попие всяка капка информация, която Арман им носеше. Настоящата й роля на утешителка и прислужница на София — която цял месец отказваше да се вдигне от леглото за глътка свеж въздух във вътрешната градина, да се храни нормално и да откликва на окуражителните думи на приятелката си — ставаше все по-тягостна с всеки изминал ден.

Бързешком подреди трите чаши върху подноса, сипа кафето и го отнесе във всекидневната.

— Благодаря ти, Констанс, и честита Нова година! — каза Арман, взе си чаша кафе и отпи с истинско наслаждение.

— Да се молим новата 1944 да донесе избавление на родината ни — добави разпалено Жак.

— Да — кимна Арман и извади някакъв пакет от чантата си. — Това е за госпожица София, но едва ли ще възрази, ако ти го отвориш, Констанс. Съдържа добри новини.

Кони взе пакета и разкъса опаковката. Погледът й падна върху избледнялото зелено на ленена подвързия и познатото заглавие. На лицето й изплува усмивка.

— Втори том на „История на френските плодове“. — Обърна се към Жан с блеснали очи. — Любима моя книга от библиотеката на Едуар в парижката им къща. Приемам го като знак, че е жив и здрав.

— Правилно, госпожо, Едуар е в безопасност — потвърди Арман. — И дори от убежището си ни помага в борбата срещу врага. Сигурен съм, че хубавата новина ще ободри духа на госпожица София. Пък кой знае? Може да ви навести по-скоро, отколкото очаквате. Засега страни единствено заради доброто на сестра си.

— Знаеш ли как се е измъкнал? Много беше зле, когато тръгвахме. — Кони притискаше книгата към гърдите си като безценен талисман.

— Не знам подробностите, госпожо. За жалост научих, че неотдавна в Гестапо са екзекутирали британската агентка, която спаси живота му. В опасни времена живеем, Констанс, но поне Герой се е спасил.

— Някакви вести за Сара?

— Уви, никакви. — Арман поклати печално глава. — И тя като много други просто е изчезнала. Е, как вървят нещата със София?

Жак и Кони се спогледаха угрижено.

— Що-годе е добре — рече Жак сухо. — Скърби по брат си и свободата си. Но докато не свърши войната, няма как да й помогнем.

— Кажете й да не губи надежда. Кошмарът ще приключи съвсем скоро и всички ще си отдъхнем. Моментът на планираното настъпление наближава, а ние неуморно се трудим, за да окажем помощ на съюзническите сили. — Арман се усмихна на Кони и вярата в очите му съживи нейната. — А сега трябва да потеглям.

Погледаха го как се отдалечава с колелото, и двамата благодарни за разтухата от изолирания живот, който водеха. София може и да се чувстваше като затворничка в мазето, но тъмничарите й, макар и над земята, също изпитваха мъчителна потребност да я предпазят от зло.

— Как е днес? — попита Жак, докато Кони събираше чашите от кафето.

— Все същото; предала се е сякаш.

— Може би радостната новина за брат й ще я изправи на крака — сви рамене Жак.

— Ще сляза, да й кажа — нае се Кони.

Жак кимна безмълвно и я остави да отнесе чашите в кухнята. Кони извади запечатана бутилка мляко от килера, пъхна я в платнената чанта, с която носеше провизии до мазето, и я преметна през рамо.

— Пробвай да я качиш горе за малко — предложи Жак.

— Ще опитам.

Кони се покатери в дъбовата бъчва, махна незакованите дъски, запали масления фенер и тръгна в тунела. Маршрутът, който в началото я бе изпълвал с панически страх, сега представляваше неразделна част от ежедневието й. Отвори вратата и смътната светлинка от малкото прозорче й разкри спящата обитателка на тясната стаичка. А вече минаваше пладне.

— София! — разклати я нежно Кони. — Събуди се, имам хубава новина за теб.

София се обърна по гръб и се протегна. Наедряващият й корем вече изпъкваше под бялата ленена нощница.

— Какво има? — попита тя сънено.

— Един куриер ни донесе чудно хубави новини. Брат ти е жив и здрав!

София се надигна в леглото.

— И е тръгнал за тук, нали? Идва да ме отведе?

— Съвсем скоро — излъга Кони, — но не е ли прекрасно, че най-накрая можем да си отдъхнем? Изпраща ни тома за овощните дървета. Спомняш ли си как обичаше да рисуваш в Париж?

— Да! — София прибра колене към гърдите си и ги обви с ръце. — Безгрижни дни бяха.

— И още много такива ни чакат, София, повярвай ми.

— Значи всеки момент ще дойде за мен — продължи отнесено София — и ще ме измъкне от този ад. А може би Фредерик ще го изпревари… — Внезапно София сграбчи ръката на Кони. — Нямаш представа, колко ми липсва.

— Имам, защото и аз като теб страдам по любимия.

— Вярно, съпругът ти. — В един миг енергията напусна тялото й и тя се отпусна безсилно върху възглавниците. — Не вярвам, че ще видя края на тази война. Имам чувството, че ще си умра тук, долу.

Все същите думи на отчаяние повтаряше отново и отново вече седмици наред. От опит Кони знаеше, че в такива моменти е безсилна да измъкне София от обзелото я униние.

— Иде пролет, София, а с нея и първите проблясъци на една нова ера. Трябва да възвърнеш вярата си — прикани я Кони.

— Иска ми се, да знаеш само колко ми се иска, но тя трудно вирее в това проклето подземие.

— Разбирам, че не ти е лесно, но не бива да губиш надежда.

Двете поседяха мълчаливо в приглушената светлина. Кони пак се замисли защо ли София още не си беше признала за бременността. Промените в тялото й не можеше да не са й подсказали. Толкова пъти Кони се заканваше да подхване темата. Не беше изключено педантичната закрила на Едуар и Сара да бе обрекла момичето на неведение. По нейна преценка бебето се очакваше до по-малко от шест месеца. Днес обаче Кони се чувстваше уверена, че единствено тази мисъл би измъкнала София от тресавището, в което потъваше все по-надълбоко, и по-надълбоко. Не можеше да мълчи повече.

— София — подхвана внимателно, — нали съзнаваш, че съвсем скоро ще ти се роди дете?

Думите й увиснаха във влажния зловонен въздух и толкова дълго време не получиха отговор, че Кони се зачуди дали София не е заспала отново.

Най-сетне гласът й запълни празнотата:

— Да.

— И че Фредерик му е баща?

— Разбира се! — възмути се на въпроса й София.

— И че бременните жени трябва да полагат грижи за неродените си деца? Не им е достатъчна само храна, трябва им и свеж въздух, бодър дух.

Пак се възцари тишина.

— Откога знаеш? — поиска да разбере София.

— Сара веднага се бе досетила. После сподели и с мен — отвърна Кони.

— Не ме учудва — въздъхна София и се намести в леглото. — Толкова много ми липсва.

— Знам. Давам всичко от себе си, но не се залъгвам, че съм достойна заместничка на Сара. — Констанс долови нотката на безсилие в собствения си глас.

— Прости ми, Констанс. — София явно бе усетила внезапния спад в и бездруго мразовитата температура на стаичката. — Проумявам колко грижи полагаш за мен, и съм ти безкрайно признателна. Що се отнася до бебето… срамувах се да ти призная. Разбирам колко непристойна е постъпката ми. — София закърши ръце смутено. — Май ще е най-добре да си умра. Какво ще каже брат ми, като научи? Господи, какво ще си помисли?

— Ще разбере човешките ти нужди и това, че си го сторила от любов — излъга я Кони. — А сега от тази любов на света ще се появи нов живот. София, не бива да се предаваш. Трябва да се бориш както никога досега в името на детето си, ако не заради теб самата.

— Но… Едуар никога няма да ми го прости, никога. Ами ти, Констанс… нима можех да ти призная, че в нощта, когато брат ми отсъстваше от Париж, действах зад гърба ти и поканих Фредерик в леглото си? Сигурно ме ненавиждаш! — София поклати глава отчаяно. — И въпреки всичко си до мен просто защото си добродушна жена, която няма избор. Но едва ли можеш да си представиш, Констанс, какво означава да си бреме за всички околни. Още от ранно детство не смееха да ме оставят самичка от страх да не падна. Не съм способна да върша сама най-елементарните ежедневни неща, а ми се налага да разчитам на чужда помощ, да ме качват по стълбището, да ме водят до тоалетната или да ме обличат в някоя нова рокля, която дори не знам как изглежда. За разлика от теб не мога да изляза през вратата и да тръгна по улицата. — София опря фините си пръсти в челото си. — Прости ми, Констанс, за себичността.

— Няма какво да ти прощавам. — Кони сложи приятелски ръка на рамото й. — Разбирам колко ти е тежко.

— И тогава — продължи София — в живота ми се появява мъж, който не ме възприема като окаяно сляпо момиче, за разлика от семейството ми не се отнася с мен като с безпомощно дете. Не, Фредерик вижда жената в мен, не недъга ми, изслушва ме без снизхождение, обича ме такава, каквато съм вътрешно и каквато мечтая да бъда в очите на околните. За зла участ обаче е от противниковата страна, от редиците на врага. И поради тази причина ми е забранено да го обичам, в противен случай предавам семейството си — страната си дори. Е, сега него го няма, а аз нося детето му, утежнявайки още повече бремето на близките ми. Питаш ме, Констанс, защо лежа в тъмницата и с нетърпение очаквам смъртта? Защото знам колко по-лек ще е животът ви без мен!

Кони седеше като вцепенена от бурния изблик на приятелката си. Тежките думи отвориха очите й за дълбокото чувство на вина, което терзаеше София заради пълната й зависимост от околните.

— Ако не бях аз — продължи София, — Сара изобщо нямаше да се качи на онзи влак и да бъде арестувана. Навярно вече не е сред живите или чака смъртта си в някой от онези чудовищни лагери.

Кони потърси правилните думи:

— София, присъствието ти в това семейство е толкова безценно, че никой дори не се замисля колко грижи полага за теб. Всички те обичат силно.

— И как се отплащам аз за любовта им? Позоря ги. — София поклати глава и по бузите й шурнаха сълзи. — Колкото и да ме успокояваш, знам, че Едуар никога няма да ми го прости. И как изобщо да му разкрия истината?

— За това ще берем грижи по-натам, София — опита да потуши напрежението Кони. — Засега най-важни сте ти и новият живот в утробата ти. Трябва да му дадеш шанс да се яви на бял свят. София, искаш ли това дете?

София се замисли, преди да отговори.

— Понякога си мисля, че е най-добре и аз, и то да не излезем живи от това подземие. Но после се сещам, че любимите ми хора вече ги няма и само бебчето ми е останало. А то е част от него, от Фредерик… О, Констанс, толкова съм объркана. Нима не ме мразиш заради постъпката ми?

— Не, София — въздъхна Кони, — разбира се, че не те мразя. Нито си единствената жена, изпаднала в такова положение, нито ще си последната. Съгласна съм, че обстоятелствата са повече от заплетени, но помни, че мъничкият невинен животец в утробата ти не знае за случващото се навън. И независимо от това чий наследник е и какво бъдеще го чака, заслужава поне да му дадеш шанс. Заобиколени сме от смърт и разруха. А новият живот е нова надежда без значение, как е възникнал. Детето е дар от Бога, София.

Замълча за секунда, питайки се дали пламенните думи не извираха от втълпените й от детинство католически ценности. И така да беше, говореше най-искрено.

— Съветът ми към теб е да отдадеш цялото си сърце на невинното същество в утробата ти — добави тихо.

— Да, права си — съгласи се София. — Толкова мъдра и грижовна приятелка си, Констанс, че не знам как да ти се отблагодаря. Надявам се един ден да намеря начин.

— Е, може би начинът е да оставиш отшелничеството и мрачните мисли — предложи Кони. — Моля те, София, помогни ми да помогна на теб и на бебчето ти.

— Права си — въздъхна София. — Държа се като мъченица, докато толкова много хора страдат далеч повече от мен. Ще опитам да поддържам надеждата си жива, обещавам. А като се върне Фредерик, ще измислим план за по-натам.

Кони я загледа, недоумявайки как бе възможно да вярва още в такава хвърката идея.

— Звучиш ми сигурна, че ще се върне.

— Сигурна съм — отвърна София с увереността на влюбените. — Обеща да ме намери и в сърцето си знам, че няма да ме разочарова.

— В такъв случай, София — поде насърчително Кони, — и ти не бива да го разочароваш.

 

 

През следващите няколко дена София постепенно се съвзе. Започна да се храни нормално и да изкачва стълбището до замъка и вътрешната градина, където с Кони се разхождаха и дишаха чист въздух.

Една сутрин, подушвайки свежия въздух, рече:

— Иде пролет. Усещам аромата й. С нея животът е толкова по-приятен.

Настъпи март и мимозите избуяха между стените на градината. Дълго време никой не беше чукал на вратата им и Жак настояваше той да ходи до селото за провизии вместо Кони. Непрекъснато бдяха със зорко око заради очакваните посещения от местни представители на Гестапо, но в последно време единственият им посетител беше немски редови полицай, изпратен за сто бутилки вино и две бурета шнапс за торпедния завод.

— Колкото по-откъснат от света е животът ни, толкова по-безопасен е — заяви Жак една вечер. — На никого не може да се има вяра, а докато София е поверена на моите грижи, в никакъв случай не бива да се отказваме от бдителността. Така че се налага да търпим изолираността и еднообразието до края на войната. — Жак вдигна вежди и й се усмихна.

Кони нямаше как да не се съгласи. И макар принудително да живееше с Жак, от непознат той се беше превърнал в неин скъп приятел. Заради опалената му от слънцето кожа и селяшкото му поведение човек не би предположил какъв находчив, остър като бръснач ум се криеше в главата му. След като София заспиваше в скривалището, двамата често прекарваха вечерите си над шахматната дъска. Жак я посвети в много от сложните тайни на винарството и не спираше да я впечатлява със самоотвержената си преданост към обичния си приятел и господар Едуар. Тя пък му разказваше за живота си в Англия и за Лоурънс, който нямаше представа, къде се е загубила съпругата му.

Кони имаше чувството, че тъмнината е навсякъде — животът й протичаше или в неосветената стаичка на София, или зад затворените прозорци на замъка. От време навреме извеждаше София от мазето и я водеше в прекрасната библиотека — наследство на Едуар от баща му. Избираше някоя книга от огромната колекция и й я четеше на мъждивата светлина от маслената лампа. Върху един рафт откри първия том на „История на френските плодове“ и реши да го покаже на Жак.

— Чудесни книги — възхити се той, разгръщайки фините страници с разкошни цветни илюстрации. — Едуар веднъж ми показа първия том. Баща му го беше купил. Радвам се, че поне книгите отново са заедно след стотици години на раздяла.

Когато се запролети, тялото на София разцъфна сякаш в унисон с природата. Вече беше към края на бременността, а страните й руменееха от дългите следобеди, прекарани под дебелите клони на кестена във вътрешната градина. Винаги когато я извеждаха да подиша чист въздух, Жак стоеше на пост, оглеждайки се за неканени гости. Държеше се съвсем бащински към нея.

— Имаш ли някаква представа, кога се пада да роди София? — попита той Кони.

— По мои изчисления някъде през юни — отвърна Кони.

— И какво ще правим тогава? — въздъхна Жак. — Нима е нормално за едно бебе да прекара първите няколко седмици от живота си в студено тъмно мазе? Ами ако проплаче и някой го чуе? И как ще се грижи София за рожбата си, като не може да я види?

— При нормални обстоятелства щяхме да поверим бебето на бавачка. Но както знаем, не живеем при нормални обстоятелства — отбеляза Кони.

— Никак даже.

— Е — въздъхна тя, — изглежда, аз ще трябва да поема ролята на бавачка, макар и да не знам как се гледа бебе.

— Чудех се, Констанс, дали не би било най-разумно да отведем бебето в сиропиталище още щом се роди. Така никой друг, освен нас тримата няма да разбере за съществуването му. Какво бъдеще го очаква в противен случай? — Жак поклати глава с горчива гримаса. — Открие ли Едуар истината, не ми се мисли какво ще направи.

— Това е един от вариантите, да — съгласи се колебливо Кони, — но точно сега не е моментът да споделяш идеята си със София. Харесва ми как се справя напоследък.

— Разбира се — кимна Жак, — но се сещам за едно манастирско сиропиталище в Драгинян, където приемат такива деца.

— Ще го имаме предвид. — Кони не сметна за уместно да спомене привързаността, която София бе развила към нероденото си чедо напоследък; как го приемаше като част от Фредерик и като жив символ на любовта им — отношение, което тя самата бе насърчавала, за да измъкне София от дълбоката депресия. Все пак Жак беше мъж. Нямаше да разбере. — Времето ще покаже.

 

 

В началото на май Арман се появи с колелото си. Тримата с Жак и Кони седнаха в малката градинка на по чашка младо розе. Видимо грохнал и измършавял, Арман им разказа за приготовленията на маките от гористите хълмове на Ла Гардфрене за предстоящото настъпление от юг.

— Успешно подлъгахме швабите, че войските ни ще им налетят откъм бреговете на Марсилия и Тулон, докато всъщност съюзническите сили планират да акостират по крайбрежието на Кавалер и Раматюел. От Съпротивата правим всичко по силите си да ги заблуждаваме и да им правим живота по-тежък — похвали се той с усмивка. — Режем телефонните жици, взривяваме железопътни мостове и отвличаме конвоите им с боеприпаси. Редиците ни са многохилядни и всички се борим за една кауза. Британците тайно ни снабдяват с оръжия и имаме добра организация. Пристигнаха новини, че американците щели да поведат южната атака по море. Констанс, знам, че си получила специализирано обучение. Ще ни помогнеш ли? Трябва ни куриер за…

— Не, Арман — твърдо отказа Жак, — до този момент не е излизала от къщата и никой не ни е закачал. Ако я видят да влиза и да излиза с колелото, животът на госпожица София ще бъде в опасност.

Кони посърна:

— Не може ли да използвам задния вход, Жак? Искам да помогна.

— Знам, Констанс, и може би един ден ще помогнеш. За момента обаче е важно да бъдеш до госпожица София — стрелна й предупредителен поглед Жак.

— Има и други начини да ни окажеш съдействие, Жак — продължи Арман. — Често се случва да измъкваме от Франция бойци от британските военновъздушни сили. Прекарваме ги през остров Корсика, но понякога им е нужна тайна квартира, където да изчакат лодката. Съгласен ли си да ги приютяваш в дома си?

Жак въздъхна несигурно.

— Не искам да привличам внимание.

— Жак, ако действаме предпазливо, няма опасност — настоя Кони. — Между винарната и мазето, където се крие София, има достатъчно разстояние, а трябва да окажем подкрепа на страната си. Самият Едуар беше готов дори да изложи семейството си на риск в името на каузата — посочи Кони, решена този път да не стои със скръстени ръце.

— Да, Констанс, права си — съгласи се след кратък размисъл Жак. — Как да откажа? Можем да приютяваме войниците в таванската стая.

— Благодаря ти — кимна с признателност Арман.

— Предполагам, мога да ти поверя грижите за тях, Констанс? — попита Жак, изправяйки се.

— Разбира се. — Кони се замисли, макар и с гузна съвест, колко хубаво би било да се качи с тях в лодката за Корсика.

— Аз или някой от хората ми ще се свържем с вас при нужда — заяви Арман. — А сега трябва да потеглям.

 

 

Първите двама англичани пристигнаха в три сутринта следващата седмица. Просълзена от умиление, чувайки британския им акцент, Кони се спусна да ги гощава. Имаха нужда от подслон за двайсет и четири часа, когато се очакваше да ги вземе лодката за Корсика. И двамата, макар и изцедени до последна капка от няколкото седмици на бягство и криене, сияеха от щастие при мисълта, че скоро ще си бъдат вкъщи.

— Не се тревожи, госпожице — заговори я единият, докато Кони ги водеше към таванската стая, — нацистката хватка върху Франция отслабва с всеки изминал ден. Хитлер губи влиянието си — дори наскоро някой от главните му довереници опитал да го убие. Прогнозата е, че не до месеци, а до седмици ще му се види краят.

Когато тръгваха в малките часове на следващата сутрин, Кони връчи на единия англичанин хартиен плик.

— Може ли да ви помоля да го пуснете по пощата, когато пристигнете на английска земя?

— Иска ли питане?! Нищожна цена за първото прилично хранене от седмици наред — отвърна й войникът с усмивка.

Кони се върна в леглото с възобновена надежда в сърцето. Стигнеше ли войничето на родна земя, поне Лоурънс щеше да научи, че жена му е жива и здрава.

 

 

С напредването на бременността София срещаше все по-големи затруднения с изкачването на стръмното стълбище към имението. Въпреки това момичето излъчваше спокойствие и бузите й руменееха от здраве.

Кони беше открила няколко кълбенца прежда и шишове за плетене из личните вещи на някогашната икономка на замъка и често прекарваше следобедите си, плетейки мънички жилетки, шапки и търлъчки за бебето под сянката на дърветата във вътрешната градина. Понякога изпитваше благородна завист към София; все пак и двамата с Лоурънс бяха мечтали да свият гнездо. А сега тя косвено изживяваше трепетите на майчинството чрез тялото на друга жена.

През топлите вечери двамата с Жак посядваха на масата пред вилата под крехката зеленина на младите лози, чиито свежи листа бранеха дребните зрънца, още кисели, но обещаващи да наедреят и да се изпълнят със сладък сок.

— Не остана много до беритбата, но изобщо не знам дали ще смогна да намеря помагачи — въздъхна Жак. — Когато хората имат по-важни грижи, виното остава на заден план.

— Ще ти помогна, колкото мога — увери го Кони само от любезност. Добре знаеше, че ще са му нужни най-малко дузина берачи, които да не подвиват крак от тъмно до тъмно.

— Много мило от твоя страна, Констанс, но май помощта ти ще бъде по-необходима другаде. Случайно да имаш някакви акушерски познания? — попита плахо Жак.

— Не. Колкото и чудно да звучи, в тренировъчния ми курс не се включваше усвояването на подобни умения — отвърна тя с иронична усмивка. — По книгите всички просто се щурат край родилката с топла вода и кърпи. Нищо не мога да обещая, но ми се струва, че дойде ли му времето, все някак ще се справя.

— Страх ме е нещо да не се обърка и на София да й потрябва професионална медицинска помощ. Какво ще правим тогава? Твърде рисковано е да я водим в болницата — тюхкаше се Жак.

— Казах ти вече, ще направя всичко, което е по силите ми.

— Дотолкова, скъпа ми Констанс, се простират възможностите и на двама ни — въздъхна тежко Жак.

 

 

Още много войници прекрачиха прага на Жак, намирайки укритие в таванската стаичка на вилата, докато чакаха лодката за Корсика. Кони научи, че планът на съюзниците за десант в Нормандия е близо до осъществяването си. Южната инвазия щеше да се състои няколко седмици по-късно. Дойдеше ли време англичаните да се запътят към дома, Кони им даваше писмо до Лоурънс.

Винаги пишеше едно и също:

Скъпи мой, не се тревожи за мен. В безопасност съм и се надявам скоро да се прибера.

Несъмнено, мислеше си Кони, пишейки петото писмо една юнска вечер, за да го даде на британския войник, който щеше да потегли в малките часове на сутринта, все някое от тях сигурно е стигнало до Лоурънс.

Жак влетя във всекидневната с угрижено изражение.

— Констанс, някой се навърта около къщата. Качи се да предупредиш войниците да пазят тишина, а аз ще проверя кой е.

Жак взе ловджийската си пушка от мястото й до входната врата и излезе от вилата. Когато се върна във всекидневната, Кони завари Жак да държи на мушка висок, ужасно измършавял русокос мъж. Непознатият стоеше с вдигнати ръце.

— Стой настрана! Германец е! — Жак сръчка мъжа с дулото на пушката. — Сядай! Тук. — И той кимна към стола пред камината, където можеше да го притисне в ъгъла за по-сигурно.

Докато мъжът изпълняваше заповедта, Кони се вгледа в очите му, огромни насред изпитото му лице, сплъстената му пепеляворуса коса и съдраните дрехи, увиснали върху кокалестото му тяло. Изведнъж сърцето й подскочи. Имаше чувството, че всеки момент ще припадне от шок.

— Констанс, аз съм, Фредерик — изграчи немощно мъжът. — Вероятно ти е трудно да ме познаеш без униформа.

Кони се насили да погледне към восъчното му лице. Единствено по очите можеше да познае кой от двамата близнаци стоеше пред нея. Зървайки добродушието и страха в недрата им, въздъхна с облекчение.

— Познаваш ли го? — обърна се Жак към нея недоумяващо.

— Да — кимна тя, — казва се Фредерик фон Вендорф и е есесовец. София също го познава. — Кони погледна Жак многозначително с надеждата, че ще проумее и без думи.

— Ясно. — Жак кимна разбиращо, но не свали пушката. Пак се обърна към Фредерик: — Каква работа имаш тук?

— Дойдох за София, както й бях обещал. Тук ли е?

Нито Кони, нито Жак му отговориха.

— Както виждате — Фредерик посочи с две ръце дрехите си, — вече не съм полковник в немската армия. В интерес на истината съм обявен за издирване. Намерят ли ме, ще ме върнат в Германия, където незабавно ще ме разстрелят като изменник.

Жак се изсмя:

— И очакваш да повярваме на историйката ти? Откъде да знаем, че не ни баламосваш? Вие, швабите, сте готови на какви ли не лъжи, само и само да отървете кожата.

— Прав сте, сър — съгласи се спокойно Фредерик. — Нищо не мога да ви докажа. Способен съм единствено да ви разкажа моята истина. — И той се обърна към Кони: — След като със София и прислужницата ви закарах до гарата на Монпарнас, не се върнах в Германия. Съзнавах, че брат ми Фалк няма да се откаже, докато не ми отмъсти, задето ви помогнах да избягате. Не за пръв път подлага под съмнение отдадеността ми на каузата. Като че ли имам цял куп врагове и нито един приятел…

Болката и изтощението в очите на Фредерик бяха повече от осезаеми. Без униформа изглеждаше далеч по-уязвим.

— Закъде си тръгнал, Фредерик? — прекъсна го Кони.

— Констанс, мислех единствено как ще удържа на обещанието си и ще намеря София — обясни Фредерик. — След като напуснах Париж, направих всичко възможно, за да се покрия. Побягнах към най-високите села в Пиренеите, където оцелявах благодарение на заделените ми пари за подкупи и на човечността на селяните. Доях кози, хранех пилци — изобщо гледах да се спотайвам, докато не разбрах, че е дошъл моментът да тръгна да търся София. И така — Фредерик сви измъчено рамене — преди много седмици потеглих за Франция.

— Цяло чудо е, че си стигнал толкова далече, без да те спипат я германците, я французите — обади се Жак с недоверчив тон.

— Мисълта за София ми вдъхваше сили. Късметът ми обаче, рано или късно, ще се изчерпа. Опасявам се, че един от преследвачите ми се е досетил накъде съм тръгнал, и може да хукне по следите ми. — Фредерик въздъхна тежко и поклати глава. — Няма значение, знам, че съм жив мъртвец и че е въпрос на време французите или германците да ме вкарат в гроба. Просто исках да видя София за последно. Моля те, Констанс, поне ми кажи дали е жива и здрава.

Кони виждаше как очите му се пълнеха със сълзи. Докато го гледаше под прицела на пушката — почти неузнаваем от изживените мъки, сърцето й се късаше. Бе решил да рискува живота си заради една последна среща с любимата, вместо да избяга в чужбина и да се спаси. Независимо от националността му, политическите му убеждения и дори делата му от последните няколко години пред нея стоеше човешко същество, което заслужаваше състрадателността им.

— Да, жива и здрава е — успокои го Кони.

Жак й хвърли предупредителен поглед, но тя не му обърна внимание и попита.

— Сигурно си гладен? Едва ли си ял нормално през изминалите седмици.

— Констанс, ако можете да ми отделите нещичко за хапване, ще съм ви благодарен, но първо искам да узная дали София е тук. Може ли да я видя? — продължи умолително Фредерик.

— Ще ти донеса да хапнеш и ще обсъдим въпроса. Жак, може да свалиш оръжието. Фредерик не е дошъл да ни навреди. Гарантирам ти. Защо не се качиш до таванската стая, за да успокоиш приятелите ни, че просто ни гостува роднина, но той също не бива да ги вижда?

— Щом си убедена, че може да му се вярва — Жак неохотно свали дулото на пушката, — ще те послушам.

— Убедена съм — кимна Кони, доволна, че най-накрая тя поема контрола над положението. — Фредерик, ела с мен в кухнята, за да поприказваме, докато ти приготвям нещо за хапване.

Фредерик се изправи с мъка и на Кони й направи впечатление, че полага големи усилия при всяка крачка. Беше достигнал заветната си цел и сега адреналинът отстъпваше място на изтощението, глада и отчаянието. Тя затвори кухненската врата след себе си и покани Фредерик да седне на дървения стол пред малката масичка.

— Констанс, моля те — призова я отново, — кажи ми тук ли е.

— Да, Фредерик. София е тук — потвърди Кони.

— О, божичко! О, божичко! — Фредерик отпусна глава в дланите си и зарида. — Често по време на пътешествието си до имението, докато нощувах из мръсни канавки и ровех из боклуците за залък хляб, си мислех, че може и да я няма вече. Толкова пъти съм изживявал смъртта й в съзнанието си, че… — Фредерик си избърса носа с ръкав и поклати глава. — Прощавай, Констанс, разбирам, че не заслужавам състраданието ти, но не можеш да си представиш през какъв ад минах, за да я открия.

— Ето, изпий това. — Кони сложи чаша вино пред него и го потупа грижовно по рамото. — Удивена съм, че си стигнал жив.

— Помогна ми фактът, че и французите, и сънародниците ми са в момент на напрегнато очакване. В цяла Франция цари пълен хаос, Съпротивата набира сили. Ние — те — побърза да се поправи Фредерик — вече едвам удържат бунтовниците. А и надали на някого му е хрумнало да ме търси точно във Франция. Като изключим един човек…

— Хайде, хапни. — Кони му сервира едър комат хляб и голямо парче сирене.

— Претърсваха ли вече замъка? — попита Фредерик, тъпчейки хляб и сирене в устата си и преглъщайки още преди да ги сдъвче.

— Да, но без резултат. Двамата с Жак се постарахме добре да скрием София. В момента никой не подозира, че е тук.

— Ами Едуар? И той ли се крие тук?

— Не. Той бе наясно, че присъствието му би изложило София на още по-голяма опасност.

— Е, и аз не мога да се задържам дълго; ясно ми е, че колкото повече време прекарам тук, толкова повече ще застраша живота ви. Така че… — Фредерик преглътна хляба и сиренето с няколко стабилни глътки вино. — … виждам се със София и си заминавам. Ще ме заведеш ли при нея? Умолявам те, Констанс.

— Да. Хайде, ела.

Кони отведе Фредерик в избата, показа му как да се качи в бъчвата, и двамата тръгнаха през тунела.

— Клетичката ми София — изсумтя той, крачейки приведен. — Не знам как издържа. Излиза ли изобщо на слънце?

— Налага й се да търпи, за да оцелее. — Кони стигна до вратата. — Зад тази врата е и вероятно спи. Ще вляза първо аз, за да не се изплаши. И още нещо, Фредерик — обърна се тя към него, — теб също те очаква голяма изненада.

Кони почука три пъти на вратата и я отвори тихо. София седеше в стола до миниатюрното прозорче с брайлова книга в скута.

— Констанс? — вдигна незрящите си очи към нея.

— Да, аз съм. — Отиде до София и сложи нежно ръка на рамото й. — Идвам, за да те предупредя, че имаш посетител. Несъмнено ще бъдеш много щастлива да го посрещнеш.

— София, София, любов моя, аз съм, Фредерик — прошепна гостът зад гърба на Кони. — Тук съм, mein Liebling^[1].

В първия момент София остана безмълвна.

— Сънувам ли? Фредерик?! — изрече името му шепнешком. — Наистина ли си ти?

— Да, миличка ми София, аз съм.

София протегна ръце, изпускайки книгата на пода.

Когато Фредерик се спусна да прегърне възлюбената си, Кони отстъпи към вратата. С плувнали в сълзи очи излезе безшумно от стаята и затвори вратата след себе си.