Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Light Behind The Window, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 14гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2023)
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva(2024)

Издание:

Автор: Лусинда Райли

Заглавие: Лавандуловата градина

Преводач: Цветелина Тенекиджиева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Книгоиздателска къща „Труд“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман (не е указано)

Националност: ирландска (не е указано)

Печатница: „Бетпринт“ АД

Излязла от печат: 30.06.2014

Редактор: Юлия Шопова

Технически редактор: Станислав Иванов

Коректор: Мария Петрова

ISBN: 978-954-398-347-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18275

История

  1. —Добавяне

26

Същата вечер Емили умишлено пропусна да навести Алекс. Вместо това се настани пред камината в гостната и записа на хартия всичко, което госпожа Ърскин й бе разказала, за да не забрави нещо важно.

Нямаше как да се усъмни в схващанията на икономката по отношение на братята, понеже напълно съвпадаха с нейните собствени. И тя самата бе размишлявала върху смущаващата способност на Себастиан да превръща черното в бяло. От личен опит знаеше, че съпругът й е същински факир в преиначаването на фактите в своя полза.

Реално госпожа Ърскин й беше загатнала, че Себастиан е безочлив измамник, лъжец и тиранин, който не би се спрял пред нищо, за да види брат си отново в калта. Дали имаше право? И ако да — правеше ли го злобата му към Алекс лош човек?

Сполетя я споменът за катастрофалния телефонен разговор, когато съпругът й някак я беше убедил, че било абсолютна нелепост да се разстрои, понеже не смогнал да й се обади. И макар с ръка на сърцето да я беше уверявал, че бил й споменал за плановете си да посети имението и да помогне с изпразването на библиотеката, Емили отлично знаеше, че и дума не й беше казвал.

И защо пък толкова упорито отказваше да я вземе със себе си в Лондон или на някое от другите си бизнес пътувания и предпочиташе да я остави — нея, чисто новата му съпруга — сама в йоркшърската къща?

Не! Стига вайкане. Въображението й започваше да си играе игрички с нея. Баща й шеговито наричаше това състояние „среднощен тормозит“ — понеже в малките часове човешкото тяло било най-податливо на странични влияния и на здравия разум му пониквали крилца.

Като се качи на горния етаж, Емили се разрови из несесера си за сънотворните хапчета, които докторът й бе предписал след смъртта на майка й, и глътна едно. Чувстваше отчаяна нужда от сън. Утре щеше да му мисли.

 

 

В шест на следващата вечер Емили почука на вратата на Алекс. Цял ден бе предъвквала фактите, мъчейки се да ги подреди в главата си. Като получи разрешение да влезе, отвори вратата, въоръжена с бутилка червено вино.

— Пред компютъра съм — провикна се от кабинета си той. — Няколко от дечицата ми доста се напатиха днес благодарение на чудовищната реколта от захарна тръстика във Фиджи. Влизай.

— Здрасти, Алекс. — Емили застана на входа на кабинета му, вперила удивен поглед в мигащия в червено и зелено екран пред него.

— Здрасти — отвърна той, без да отлепя очи от екрана. — Забравих ти физиономията.

— Виж какво ти нося. — Емили демонстрира бутилката. Алекс обърна глава към нея, видя виното и по лицето му плъзна искрена изненада.

— Сигурна ли си?

— Да, определено.

— Е, приятно ме изненада — похвали я той, даде на заден с количката и се обърна към нея. — С появата си, не с виното. — Усмихна й се дружелюбно.

— Съжалявам, че чак сега ти идвам на гости — извини се Емили.

— Няма нищо, привикнал съм към статуса си на парий. И все пак много се радвам да те видя, Ем. Да донеса ли чаши, или ти ще се заемеш?

— Аз.

— Благодаря.

Емили намери две чаши и тирбушон в кухненските шкафове и последва Алекс във всекидневната. Докато той подклаждаше огъня в камината, тя отвори бутилката, сипа вино и му подаде едната чаша. Интелигентните му очи я изучаваха с интерес.

Santé![1] — каза Емили и отпи от рубинената течност.

— Е — продължаваше да я гледа втренчено Алекс, — изплюй камъчето.

— Това пък какво трябва да значи?

— Имаш или новина, или въпрос към мен. Целият съм слух.

— Позна. — Тя остави чашата си на масата и придърпа стола си по-близо до него. — Алекс, ти лъжец ли си?

— Моля?! — изкиска се той. — Естествено, че ще кажа „не“. Ако трябва да съм откровен, бях изпипан лъжец, докато взимах тежки наркотици, но това май се подразбира.

— Извинявай, но някак ми се стори наложително да те попитам, тъй като трябва да те помоля да ми кажеш истината.

— Да, ваша чест, истината, цялата истина и само истината. Ем, какво става? — угрижен попита той.

— Вчера се виждах с Норма Ърскин.

— А, ясно. — Алекс въздъхна и отпи глътка вино. — И с какво ти се похвали?

— Разказа ми за детството ви. Но само защото аз настоях — побърза да добави Емили.

— Така. И? — подкани я Алекс мнително.

— Изказа се много тактично, но разговорът ни породи у мен някои въпроси и към теб. Все някак трябва да подредя мислите си.

— Добре… Май виждам накъде вървят нещата. Към диалог, от който странях като дявол от тамян — отбеляза мрачно Алекс. — Сигурна ли си, че искаш да навлизаме толкова надълбоко? От мен можеш да чуеш само истината. Но и аз, подобно на всеки друг, ще ти я разкажа през моята си призма, а тя нищо чудно да изкривява образа. И да му придава определен оттенък — добави той.

— В такъв случай май ще е по-просто, ако ти задавам кратки въпроси като начало. Такива, на които можеш да отговаряш с „да“ или „не“.

— Емили, замисляла ли си се някога за адвокатска кариера? Мисля, че ще жънеш забележителни успехи — усмихна й се той в опит да разсее напрежението.

— Алекс, темата е сериозна.

— Да ви кажа, ваша чест, нищо в този живот не е чак толкова сериозно, ако все още не си гушнал букета.

— Алекс, моля те.

— Извинявай. Ще ти отговарям с „да“ или „не“ и няма да пояснявам, освен ако не го изискаш. Давай.

Емили извади списъка си.

— Първи въпрос: Тормозил ли те е брат ти като дете? И лъгал ли е постоянно кой е подстрекателят за кавгата или боя, само и само да ти навлече проблеми?

— Да.

— Когато си спечелил стипендия и са те приели в същото училище като брат ти, правел ли е така, че теб да обвинят за инцидентите в интерната? Например той ли е бил отговорен за пожара, заради който са те изключили?

Алекс като че ли се поколеба. В крайна сметка отвърна:

— Така ми се струва, да. Определено не беше мое дело, макар че четирима съученици и един учител се заклеха, че видели някой, който приличал на мен, да се измъква на бегом от гимнастическия салон. А от разстояние двамата със Себ лесно може да ни сбъркат.

— Защо не се защити? — беше следващият й въпрос.

— Нали уж искаше едносрични отговори? — Той вдигна въпросително вежди. — Е, не съм от хората, които биха посочили собствения си брат. Пък и никой нямаше да ми повярва. Себ някак беше съумял да си изгради репутация на непорочно ангелче. Открай време го имам за прототип на Макавити от стихотворенията на Томас Стърнс Елиът. Станеше ли някъде беля, той вечно беше другаде. Тъй като нямаме доказателства, че всъщност той е щракнал клечката, този въпрос ще си остане без отговор.

— Разбирам. Добре, следващият: Ти беше ли употребил алкохол в нощта, когато двамата с него сте тръгнали нанякъде с колата, и затова сега имаш полицейско досие с обвинение в безотговорно шофиране?

— Доколкото ми е ясно, не. Както винаги, поръчах си портокалов сок в кръчмата — заяви твърдо Алекс.

— Смяташ ли, че брат ти скришом ти е сипал алкохол?

— Да. — Тук нямаше никакво колебание.

— Обвинявал ли си го директно?

— Не. Нищо не можех да докажа.

— Смяташ ли, че го е сторил, за да попречи на следването ти в Кеймбридж?

— Да.

— Брат ти ли беше причината да напуснеш Йоркшър и страната? Смяташе ли, че таи толкова голяма завист, та е готов да саботира всяко твое постижение?

— Да.

— В нощта на злополуката двамата със Себастиан сте се скарали жестоко. Защото е искал да продаде Блекмур Хол, а ти не си склонявал ли?

— Да.

— Себастиан ли обвиняваш за произшествието?

— Не — твърдо отрече Алекс. — Произшествието си беше най-обикновена катастрофа и нямаше нищо общо с него.

— Сигурен ли си?

Алекс се замисли за малко и въздъхна тежко:

— Е, чуй накратко какво стана: Бях му бесен и двамата се карахме, защото отказваше да слезе от колата ми. Бях спрял автомобила на тревата край един селски път и тъкмо се канех да обърна към къщи, когато онзи ненормалник изскочи от завоя и се заби право в нас. Така че — сви рамене той — го разбирай, както искаш; но едва ли щях да кисна край някакъв си селски път, ако с брат ми не се разправяхме като откачени. Но реално към всяка случка може да се подходи така. Заключението е, че просто съм извадил лош късмет и нямам право да виня съпруга ти. Продължете, моля — подкани я Алекс.

— Според теб брат ти стреми ли се всячески да ти направи живота по-тежък след злополуката? Например умишлено да наема неприятни гледачки, от които, така или иначе, знае, че нямаш нужда. В същото време изритва онези, които ти допадат.

— Да.

— Защо го прави според теб? Просто защото може или има друга причина? Дали не прави живота ти в къщата кошмарен, за да се съгласиш да я продадете?

Още една пауза. Алекс я погледна замислено и отпи глътка вино.

— Вероятно е така. Съсобственици сме и за продажбата му е нужно моето съгласие. Аз пък си имам своите причини да отказвам. Приключихме ли?

Емили погледна списъка си. На листа имаше и една отделна групичка въпроси, които беше зачеркнала — бяха прекалено лични и остро засягаха взаимоотношенията й със Себастиан. Бе чула достатъчно и просто нямаше сили да поема в тази посока.

— Да.

— Надявам се, проумяваш — подхвана Алекс, — че ако поставиш същите въпроси пред брат ми, ще получиш абсолютно противоположни отговори?

— Да. Но не забравяй, Алекс, че и аз имам очи, уши… и мозък дори.

— Горкичката Ем — каза Алекс неочаквано, — въвлечена в жестока игра на котка и мишка, без да знае на кого да вярва.

— Ако обичаш, не се отнасяй с мен като с наивна хлапачка, Алекс — възрази нервно тя. — Просто се опитвам да наредя пъзела. Вече отлично съзнавам, че и двамата не сте това, за което се представяте.

— Това вече е истина — потвърди той. — Извинявай, ако съм прозвучал снизходително. Всъщност съвсем искрено ти съчувствам. Да ти сипя ли още вино?

Емили се съгласи да й допълни чашата и го загледа мълчаливо. След известно време попита:

— Защо ти е да стоиш тук? Нали уж разполагаш с пари? Несъмнено и двамата ще си спестите много главоболия, ако просто склониш да продадете къщата и всеки тръгне по своя си път.

— Да, това е разумното решение, но е пропусната емоционалната част на проблема. Най-съкровеното желание на баба беше да потушим спора помежду си. Мислеше си горката, че като ни завещае по равни части от Блекмур Хол, ще скрепим отношенията си — обясни Алекс. — Опитвал съм се, повярвай ми, но задачата е непосилна. А и, откровено казано, започвам да губя сили. В крайна сметка Себастиан ще спечели, то се знае. Примирил съм се.

— Защо съпругът ми гори от желание да продаде къщата? — попита Емили. — Разправя ми, че я обичал, че искал да спечели достатъчно пари, за да я реставрират.

— Ем, и аз си имам граници — заяви Алекс. — Мисля, че трябва да отправиш този въпрос лично към него. Колкото се отнася до мен, да, постарах се да овладея конфликта помежду ни, защото така искаше баба. Толкова я разочаровах на младини — въздъхна той. — Боготворях я, а й причиних толкова тревоги и мъка, когато избягах от къщи и кривнах от правия път.

— Сигурно е знаела какво те е прогонило?

— Може би, но, честно казано, Емили, въпреки че брат ми съумя да ме спъне точно в най-важните години от живота ми, нямам право да го виня, задето посегнах към наркотиците. Изборът си беше лично мой — призна Алекс. — Исках да притъпя болката от загубеното. Бях стигнал дотам, че вече не вярвах животът ми да потръгне отново. Да поправя грешките си независимо колко усилия полагах. Разбираш ли ме?

— Да — кимна тя.

— С пропадането си обаче нараних обичната ми баба и никога няма да си го простя. Като останах тук и си поставих за цел да се сдобря с брат ми, поне имах чувството, че изкупвам донякъде вината си.

— Разбирам.

— Чуй, Ем — подхвана пак Алекс след кратка пауза, — тревожа се за теб. Не живей с мисълта, че понеже има раздори между нас, Себастиан не е способен да изгражда успешни взаимоотношения с други хора. В никакъв случай не искам неразбирателствата помежду ни да повлияват върху чувствата ти към него. Ще ми се да ви гледам щастливи заедно.

— Но как може да те е грижа за него след всичко, което ти е причинил? — недоумяваше Емили.

— Проумях, че да израснеш с чувството, че си втори във всичко, дали реално, или защото ти така се виждаш, е гадничко. Вече знам, че такава самооценка си е давал Себ. А може би и до ден-днешен е такава. Ти, ако не друг, трябва да разбираш какво му е било. — Емили се изчерви под втренчения му поглед.

— Да — призна си, — всички си имаме своите тайни и недостатъци.

— И силни страни. Себ може и да не е надарен с академичен ум като моя, но за сметка на това е удивително изобретателен. Цял живот се издържа с находчивостта си. Моля те, Ем, дай му шанс. Не бързай да го отхвърляш — призова я Алекс.

— Няма — обеща тя.

— Така, какво ще кажеш да похапнем? — предложи Алекс. — По-рано днес ми доставиха чудно хубави работи от фермерския магазин. Пък ти в замяна може да ми разкажеш какво си научила за миналото на баба при последното ти посещение във Франция?

На вечеря Емили предаде разказа на Жак, възможно най-точно.

— Не се изненадвам — коментира Алекс накрая. — Констанс беше неповторима жена, Ем. Ще ми се да се бяхте запознали.

Емили видя любовта в очите му.

— Няма какво друго да кажа, освен че съжалявам.

— Благодаря, Ем. — Алекс й се усмихна вяло. — Болката не отшумява, но май така и трябва да е. Шокът от загубата й ме накара да се замисля. Направи ме по-добър човек.

Емили погледна часовника си. Минаваше полунощ.

— Трябва да си ходя, Алекс. Утре заминавам за Франция, за да чуя края на историята на Жак. Като се върна, ще намина да те видя. Благодаря ти за прямотата. И за лоялността ти към Себастиан. Лека нощ. — Емили се наведе и го целуна по бузата.

— Лека, Ем.

Алекс я изпрати с въздишка. Още много неща имаше да й казва, но съзнаваше, че ръцете му са вързани. Сама трябваше да разнищи истината за съпруга си. Той беше дотук.

Емили си легна поразстроена, но и облекчена, че най-накрая узна фактите относно взаимоотношенията на двамата братя. След като вече е информирана, можеше по-успешно да се справи със ситуацията. Съпругът й беше не умопомрачен тиранин, а просто несигурно момченце, ръководено от дълбока завист към по-малкия си, по-надарен брат.

Нима това го правеше лош човек?

Не, не…

Сега, когато започваше да проумява механизмите, които се криеха зад поведението на Себастиан, може би щеше да успее да му помогне? Съпругът й се нуждаеше от любов, уважение и сигурност.

Не беше казано, че единият трябва да е превъплъщение на чистото зло, а другият — на доброто, като Фалк и Фредерик. Нищо в живота и при хората не можеше да е само черно или само бяло.

А може би — въздъхна Емили, изгасвайки нощната лампа — просто търсеше оправдания за поведението на съпруга си, понеже нямаше сили да понесе истината?

Истината, че бе допуснала фатална грешка…?

 

 

Когато пристигна в имението на следващия ден, сърцето й се сви при вида на закованите прозорци и врати и на металното скеле, което опасваше стените на замъка. Посвети два часа на архитекта и отчета му за постигнатото дотук, после се запъти към вилата. Намери Жан на обичайното му място в избата, където пак се ровеше в разни документи.

— Емили, радвам се да те видя — посрещна я с усмивка той и стана да я целуне.

— Как е баща ти?

— Със запролетяването винаги идва на себе си. В момента си почива и събира сили, за да довърши разказа си довечера. Настоя да те предупредя — въздъхна Жан, — че историята няма щастлив завършек.

Психическото и емоционалното натоварване от изминалата седмица така контрастираха на радостта от живота, която пролетта в Прованс неизменно й вдъхваше, че Емили се почувства готова да преодолее още малко горчивина.

— Жан, става дума за миналото ми, не за настоящето или бъдещето. Обещавам да не посървам.

Той се взря в лицето й, преди да проговори.

— Скъпа ми Емили, струваш ми се някак променена. По-зряла като че ли. Прости ми за наблюдението.

— Не, Жан, прав си — съгласи се тя.

— Казват, че загиването на старото поколение ни кара да улегнем, оформя характера ни. Вероятно скръбта така действа.

— Вероятно — съгласи се Емили.

— Емили, имаш ли нещо против да обсъдим бъдещето на лозята, докато баща ми си почива? Искам да ти разясня плановете си за разгръщане на дейността.

Емили се постара да се съсредоточи върху данните и цифрите, които Жан й изложи, но просто не се чувстваше достатъчно компетентна да даде своя принос. Нямаше понятие от винарския бизнес и заради тази своя неосведоменост се засрами, че на Жан му се налага да иска нейното разрешение, за да осъществи плановете си.

— Имам ти пълно доверие, Жан, уверена съм, че ще направиш всичко възможно, за да увеличиш рентабилността на избата — каза, когато Жан започна да прибира документите си.

— Благодаря ти, Емили, но се чувствам задължен да обсъждам идеите си с теб. Все пак ти притежаваш земята и самия бизнес.

— А може би не е редно. — Идеята изскочи от нищото. — Може би е най-добре ти да си собственикът.

Жан я погледна изумен:

— Виж какво, хайде да продължим разговора си на чашка розе.

Седнаха на терасата зад вилата и поумуваха върху новата идея на Емили.

— Възможно е например да откупя бизнеса, но да използвам земята под наем, понеже така винарят след мен няма да има правото да я отчужди от самото имение — предложи Жан. — Не мога да ти предложа голяма сума, защото ще трябва да взема заем от банката и доста години ще трябва да го изплащам. В замяна обаче можем да се споразумеем да получаваш определен процент от приходите.

— В общи линии, звучи разумно — съгласи се Емили. — Ще искам мнението на Жерар и ще го питам дали предците ми не са наложили някакви възбрани в тази насока. Дори и да има нещо такова, сигурна съм, че ще се намери начин да паднат, понеже внезапно се оказах всемогъща — пошегува се тя.

— И ти отива — засмя се Жан.

— Възможно е. — Емили отпи умислено от виното си. — Знаеш ли, когато майка ми почина, мисълта, че аз трябва да се разпореждам с имението, ме ужасяваше. Първосигналният ми инстинкт ме подтикваше да го продам. Последната година ме научи на много неща. Явно съм по-способна, отколкото си мислех. — Усети, че май прекалява. — Извинявай, не исках да прозвуча надменно.

— Емили, част от проблемите ти се дължаха на това, че ти липсваше самоувереност — отбеляза Жан. — Както и да е, в случай че идеята ти се нрави, с удоволствие бих започнал преговори. Сигурно вече умираш от глад. Да отиваме на масата, за да остане време и за разказа на татко.

 

 

Жак й се стори много по-добре, отколкото при последната им среща.

— Пролетният въздух сгрява старите ми кокали — пошегува се той.

Жан им беше сготвил пресен спарид от местния пазар.

— Та готова ли си да слушаш, Емили? — попита я старецът, след като се настаниха във всекидневната. — Предупреждавам те, историята е… леко заплетена.

— Готова съм.

— Ако паметта не ме лъже, Констанс и София тъкмо бяха пристигнали в замъка, а Едуар се беше запътил към Англия…

 

 

Рай

Зора сияйна, прасковена сладост вкусвам пак;

пробудено, морето с тюркоаз облива златен бряг.

Благовония на пролет, парфюм на роза в нощен час;

с опиянение изпивам амброзия уханна аз.

Красота разцъфва пред погледа ми запленен;

пиршество за сетивата ти е всеки земен ден.

 

В килия черна нощни страхове върлуват;

мистралът брули клоните — гнева ту чувам.

Зимен мраз господства над безплодната земя;

като лед кръвта е във премръзналата ми ръка.

Красотата ми обърна гръб — със сведена глава прекрачи моя праг,

и понесе се със вятъра към незнаен черен бряг.

 

 

По бузата ми дълго чакана милувка, целувка — топъл дъжд;

Споменът като че ли възкръсна, макар за кратко и макар веднъж.

Ръка като крило орлово на раменете ти лежи;

сърцето ми и то готово е в прегръдката ти дом да съгради.

В смрачения простор си като падаща звезда,

защото Раят не е място, а да чувстват твойта топлина.

София дьо ла Мартиниер, април 1944 г.

Бележки

[1] Наздраве (фр.). — Б.ред.