Валерия Вербинина
Милион във въздуха (31)

Глава 31: Всичко се изяснява

— Тя купи балон — каза Мей.

— Не може да бъде! — изуми се комисар Папийон.

— Може, може. И освен това — порозовя Мей — ни направи подарък за сватбата. Къща в Ница. Сега за нас с Уолтър всичко ще бъде много хубаво.

Този разговор се провеждаше една седмица след като на Клариса й хрумна светлата мисъл да атакува от въздуха негодника, който беше похитил внучка й, и да хвърли по него чувал с пясък. Скоро неуморимата баба се върна в Ница, заяви, че повече в живота си няма да седна в кошница, клатушкаща се в небето. Цяла вечер тя разправяше, че вече не е млада и на тази почтена възраст е заслужила покой. А после…

— Граф дьо Ламбер умее да управлява балон — каза Мей. — Ами… учи я по малко. Да, и адвокатът и той се присъедини. Така да се каже, за компания.

— Ясно — въздъхна комисарят.

— Да не си помислите кой знае какво — добави Мей, — не летят надалече, само се издигат на няколко десетки метра и веднага се спускат. Вярно, баба ми вече обеща, че долети на сватбата ми с балон. Ужасно й се искало да види какви физиономии ще направят гостите.

— Баба ви е юнак — сериозно каза Папийон. — А къде е госпожа баронесата?

— Задържа се за малко в Париж — обясни Мей. — Издигна се с балон заедно с приятеля на господин графа, Понтале, и този бразилец, мосю Алберто. Но се върна в Ница днес сутринта и баба ми веднага я покани на чай в пет часа. Аз вече разказах на баба ми как е станало всичко и как е започнало, но тя иска да научи цялата история именно от госпожа баронесата… и от вас. Нали аз далеч не знам всичко, честно казано, и на мен ми е любопитно да си изясня някои детайли.

Пунктуалната Амалия се яви няколко минути преди уреченото време. Беше в синя рокля на бели цветя. Лицето й беше поруменяло, а очите й грееха така ярко, че дори Папийон й се залюбува.

— Предполагам, че баба ви ще закъснее — заяви Амалия и погледна към часовника с бронзови фигури върху камината. — Тя сега има важна работа.

— Какво още? — удиви се Мей.

— Мисля, че тя сама ще ви разкаже всичко — отрони Амалия. — Накратко, според мен се опитва да убие вашия съсед, който живее отсреща.

— Полковник Барнаби? — ужаси се Мей. — Защо?

— Нямам понятие — отвърна Амалия, свивайки рамене с възхитително безразличие. — Но когато Емилиен ме возеше по пътя, видях как баба ви гонеше полковника и неговия приятел из градината и безпощадно ги биеше с чадърчето си.

Мей извика Уолтър и младите хора заедно с комисаря започнаха да изказват догадки защо Клариса може така да е освирепяла към съседа им.

— Надявам се полковникът да не пострада много — съкрушено промълви Мей, поклащайки глава.

— Но, мадмоазел, той е военен — философски отбеляза Папийон. — Трябва да е привикнал и с по-големи несгоди.

Заради схватката с полковника Клариса закъсня за чая в пет часа и влезе в гостната, съпроводена от Кристиан и Бланшар, войнствено вирнала брадичка и пътем поправяща прическата си. Следва особено да се отбележи, че адвокатът носеше напълно загубил фасона си чадър — заради честите съприкосновения с различни части на телата на Барнаби и капитан Картрайт. И въпреки че Папийон не беше плах човек, щом видя изражението на почтената дама, за всеки случай дръпна стола си по-далече.

— Бабо — уплашено попита Мей, — какво се е случило?

— Така си и знаех! — извика Клариса. — Казвах на всички, но никой не ме слушаше! Те са ми изяли пауните!

… Уви, това отчасти се оказа истина: полковник Барнаби и неговия приятел ги беше погубило желанието да опитат филе от паун. Един от слугите на полковника беше научил, че в имението на баронеса Корф тези птици се въдят в необикновено количество и наведе господаря си на мисълта, че изчезването на няколко птици стопанката все едно няма да забележи. Първо полковникът се възмути, после поразмисли и реши, че руснаците са известни със своето безгрижие, а щом е така, печеното си струва перата. Но за своя беда, слугата мъкнеше пауна към кухнята точно в този момент, когато Клариса беше намислила да полети с балона си. И тъй като балоните са нещо твърде капризно, то тя със спътниците се беше приземила в градината на полковника точно тогава, когато слугата вече се готвеше да пререже гърлото на пернатото.

Щом видя, че някакъв негодник се опитва да убие пауна — същия онзи мъничкия, който избяга последен и когото тя отлично помнеше, — Клариса издаде такъв вопъл, че стените се разтрепериха и стъклата зазвънтяха. След което тя хвана първото, което й попадна под ръка, а именно чадърчето си, и се хвърли към двамата джентълмени, горяща от жажда за мъст.

Слугата, разбира се, успя да избяга и се заключи в мазето, при което предусмотрително заключи вратите с всички резета, за да не може англичанката да се добере до него.

Отупала враговете си и изпотрошила чадърчето си, на прощаване Клариса обруга Барнаби и Картрайт с най-ужасни думи, които беше научила още по времето, в което живееше с бедния писател, и се оттегли с гордо вдигната глава. Освободеният паун, естествено, веднага избяга обратно в имението на баронеса Корф.

— Ще им покажа аз как ще ми ядат пауните! — викаше Клариса, крачейки из гостната. — Ще ги изгоня от Ница! Ще доложа на префекта! Аз… не знам какво ще ги направя! Мерзавци!

Кристиан седна до Амалия и докато слушаше с половин ухо този словесен поток, отбеляза на руски:

— Може да й кажем, че е станало недоразумение? Нали почти всички пауни се намират у вас… пък и все пак ми е жал за бедните англичани. Сега бял ден няма да видят от нея!

— А на мен не ми е жал — отвърна Амалия и погледът й полъхна като Етна по време на изригване, така че Кристиан даже настръхна. — Тези господа си позволяваха разни облози по мой адрес, така че нека сега Клариса да прави с тях, каквото поиска.

И тя топло се усмихна на старата дама.

— Ама какво съм се разприказвала все за пауните, че за пауните — опомни се стопанката. — Юбер, позвънете да донесат чай. Всъщност, господин комисар, искам да уточня с вас как се отнасят френските закони към жестокото отношение към животните?

— Отрицателно, мадам — отвърна комисарят с лек поклон.

— Така си и мислех — оживи се старата дама. — Кажете, а дали ще ми се удаде да вкарам тези негодници в затвора? Мисля, че два-три месеца на местната здрава храна ще ги отучат да ми ядат птиците! — отмъстително добави тя.

Уолтър тайно се усмихна на Мей и я хвана за ръка. Разгорещената Клариса приказваше за своите ненагледни пауни вече четвърт час. Тя разкритикува френските закони за тяхната мекост и изрази мнение, че на тези, които обиждат тези чудесни птици, трябва веднага да им се отсичат главите.

— Боя се — каза Папийон дипломатично, — че нашите законодатели няма да се съгласят с вас, мадам.

— Много жалко! — въздъхна Клариса.

Щом изчерпа пауновата тема, тя най-после си спомни защо са се събрали всички, и се обърна към Амалия.

— Моята внучка вече ми разказа това, което й е известно, но много ми се иска да чуя вашата версия на събитията, госпожо — каза Клариса. — Защото, честна дума, и досега не разбирам някои неща.

— Аз също — отбеляза Уолтър.

— И аз! — обади се графът.

— А щом комисар Папийон така или иначе е в Ница, за да уточни някои детайли, както той се изрази — продължи Клариса, — то аз реших да не губя време и да събера двама ви, за да ни просветлите окончателно. Юбер!

Адвокатът подскочи в креслото.

— Не спи!

— Как може, скъпа! — възкликна той и след минута отново задряма.

— Та как е станало всичко? — попита Мей.

Амалия присви очи.

— Всичко започва — невисоко заговори тя — с това, че френски инженер и изобретател на име Клеман Адер решава да създаде летателен апарат, по-тежък от въздуха. Апаратите, които са по-леки от въздуха, са отдавна известни — това са балоните и дирижаблите, но Адер иска да направи принципиално нова машина, снабдена с мотор. Първият опит преди седем години, през 1890-та, изглежда се увенчава с успех и тогава военното министерство му предлага сътрудничество и финансиране. По този начин работата на Адер се оказва засекретена, но вие сами разбирате, че в нашия свят няма нищо по-притегателно от секретите.

За новия летателен апарат скоро узнават извън пределите на Франция — и се обезпокояват. Тогава именно си и спомнят за предишните опити да се създадат апарати по-тежки от въздуха, така наречените самолети. Един от опитите принадлежи на нещастния Алфонс Пено̀, след кончината на когото остават подробни чертежи. Агент на име Хенрих, на когото е поръчано да разузнае колкото се може повече за невижданите нови машини, решава да открадне тези чертежи и след известно време осъществява намерението си. Но къде повече, отколкото чертежите на Пено̀, него го интересува самолета на Адер под кодово наименование „Аквилон“. Впрочем, не само Хенрих се опитва да се осведоми за него, но и някой си Оберщайн, също така агент, при това къде по-опасен и дързък, отколкото неговия колега. Все пак Хенрих го изпреварва и успява да установи контакт със стария слуга на Адер, Стефан Малѐ. Малѐ някога е работил като чертожник и обещава за добри пари да направи копие на чертежите.

— Десет хиляди франка — вметна Папийон. — Хенрих му обещава именно такава сума, половината в аванс, втората половина — когато чертежите се окажат у него.

Амалия кимна.

— Не бива да забравяме, че Малѐ има още една причина да се съгласи с предложението на шпионина — по време на Панамския скандал той губи всичките си спестявания. Работата не му се струва трудна, но той не е професионалист и допуска няколко грешки, а скоро Адер, който е изключително наблюдателен човек, забелязва, че някой се е ровил в книжата му. Изобретателят веднага известява военните, а те, след като се съвещават известно време, решават да привлекат най-добрите полицейски кадри в лицето на тук присъстващия мосю Папийон и неговите колеги, сред които е някой си Пиер Монере.

— Ние веднага разбрахме, че е замесен някой от своите, който постоянно се е намирал в къщата — добави Папийон. — А мосю Адер има голяма къща и много прислуга, затова се наложи да разделим заподозрените помежду си.

— Пиер Монере веднага започва да подозира Стефан Малѐ — продължи Амалия. — За другите слуги Малѐ е свой човек, предан стар слуга и на тях даже и не им хрумва да го заподозрат. Но, вероятно, Монере е имал голям опит и е разбирал, че в някои обстоятелства предаността е само куха дума. Така или иначе, той си набелязва Малѐ и започва да го следи.

— И освен това обискира дома му и лавката на жена му — обади се Папийон. — Пиер ми казваше, че е сигурен, че старецът няма да издържи и ще допусне грешка. Той организира да следят Малѐ и не го изпуска от поглед, разчитайки, че предателят ще го доведе до агента.

— Но Малѐ се оказва достатъчно съобразителен. Освен това разбира какво би означавал провалът за него и за семейството му. Той успява да скрие копираните чертежи в църквата „Свети Северин“, която е посещавал някога. Като дете е пял в местния хор, постоянно е бил в църквата и мисля, че за него зданието не е имало тайни.

— По моя молба местният свещеник направи някои разследвания — отбеляза Папийон. — Той казва, че херцогиня дьо Монпансие е използвала църквата, за да се вижда в нея тайно с един от любовниците си. Не забравяйте, че херцогинята е била в крайно обтегнати отношения с краля, който не харесвал и поклонниците й. Свещеникът е убеден, че когато херцогинята е дала пари за олтара, тя е помолила да направят в стената тайник, а после го е използвала най-вероятно за обмяна на писма със своя кавалер.

— Но Малѐ намира друго приложение на тайника — добави графа. — И после?

— После — каза Амалия — той пише на Хенрих бележка къде да търси чертежите. По-нататък мога само да гадая. Вероятно Малѐ е искал да предаде бележката директно, но забелязва, че го следят и е принуден да действа по заобиколен път. Тогава взема евтин пръстен, крие бележката в кутийката му и моли жена си да отиде в заложната къща. Квитанцията, така или иначе, е трябвало да бъде предадена на агента.

— По думите на Хенрих е трябвало да се разминат в книжарницата — намеси се Папийон. — Малѐ е трябвало да влезе, да пъхне квитанцията в книга и да излезе, а полицията да тръгне след него. Хенрих е трябвало да седи в отсрещното кафене и да чака. Щом Малѐ си тръгне, той е щял да влезе в книжарницата и да вземе книгата.

— Коя е била книгата? — поинтересува се свещеникът.

— „Тримата мускетари“ с илюстрации на Лелоар — изръмжа Папийон. — Нелош вкус има този агент, да ви кажа.

Тримата нови мускетари се спогледаха и се разсмяха.

— Но цялата верига се разпада — каза Амалия, — защото Малѐ попада под карета.

— На две крачки от книжарницата, докато пресича пътя — уточни Папийон. — Агентът, който го следи, веднага вика Монере. Старецът го откарват в болница. Той е контузен от стълкновението, кракът му е счупен, но, честно казано, повече се оплаква, отколкото истински страда. Освен това успява да привлече на своя страна лекаря, който решава, че става дума за полицейски произвол, и категорично отказва да пусне при него моя колега.

— Тогава Монере взема вещите на стареца и ги претърсва — подхвана Амалия. — Намира квитанция, но тя не привлича вниманието му. Освен това, вижда писмо до поискване с адрес в Ница. Писмото е било предназначено за внука на Стефан, но Монере не знае това.

— Малѐ не е изразявал мислите си много смислено — добави Папийон. — И Монере започва да подозира, че това е някакъв хитър шифър. Освен това фамилията на човека, който трябва да вземе писмото, съвпада с тази, която е означена в един от фалшивите паспорти на агент Оберщайн.

— Ето защо Монере решава, че е на верен път. Той е горд с успеха си и не възнамерява да го дели с никого. Купува два билета в десето купе на „Златната стрела“, за да не му пречи никой, и заминава за Ница, разчитайки, че ще привлече местната полиция, за да арестува човека, който се яви за писмото, като така ще узнае къде са чертежите. Но още преди да се качи във влака го проследява Оберщайн.

И тук на агента му провървява направо приказно. Той ме вижда и, нещо повече, разбира, че аз пътувам в един вагон с Монере — с когото всъщност нямам нищо общо. Оберщайн решава да използва това обстоятелство. Ако преди това е имал колебания как да постъпи с полицая, то сега вече решава твърдо да го убие, като преди това разузнае всичко за чертежите, а вината да хвърли върху мен.

Аз пътувам в едно купе с Мей и тя случайно разбива шишенце парфюм. Ние отваряме прозореца и се местим във вагон-ресторанта. През това време Оберщайн влиза в купето и краде оттам моята ръкавица, на която има етикет. Редкият й цвят позволява много бързо да се установи чия е. Това е идеалната улика.

Във вагон-ресторанта ние неочаквано ставаме свидетели на сцена между граф Теодор дьо Мирамон, неговата жена Матилда и рижа жена на име Жоржет Бриол. На пръв поглед обикновен любовен триъгълник, а на Мей изясняването на техните отношение прави крайно тягостно впечатление. Тя даже предполага, че графът има сериозни причини да убие жена си. А после през нощта ние чуваме вика на графинята, но Матилда ме уверява, че просто й се е присънил лош сън.

— Ето — намеси се Кристиан, — от този момент нататък ви моля да бъдете по-подробна. Що за вик? Какво отношение има той към събитията? И защо, когато разпитвахте кондуктора Норвен, вие вече знаехте какво е трябвало да види в десето купе… и не само там? Имам предвид изчезването на бельото, кърпите, отсъствието на вода в умивалника…

Амалия въздъхна.

— Ще ви кажа какво се е случило. През нощта Оберщайн се промъква в десето купе и хваща Пиер Монере неподготвен. Но полицаят по някакъв начин успява да не му издаде тайната на писмото до поискване, а го насочва по неверен път.

— Монере му е връчил ключ, който е носел у себе си по съвършено друг случай — изръмжа Папийон. — Казал му, че е от квартира в Ница, а чертежите са скрити в тайник под картина, на която е нарисувана жена с жълта шапка. Той така убедително описал всичко, че Оберщайн му повярвал.

— А после Оберщайн го е намушкал — намръщи се Амалия. — Трупът вероятно е лежал на пода и до него Оберщайн е оставил моята ръкавица. И си е тръгнал, при което, предполагам, даже не е заключил вратата след себе си. Всеки, който случайно би погледнал вътре, неминуемо би намерил тялото.

— Чакайте, чакайте — сепна се Мей. — Тоест, ако графиня дьо Мирамон…

— Графинята ни излъга — каза Амалия. — Какво ни каза тя? Че й се е присънил сън. Къде се намираше при това? В коридора, при което беше облечена със същата рокля, с която беше и във вагон-ресторанта, с други думи, не се беше събличала за лягане. Допускам, че може да е задрямала на дивана и нещо да й се е присънило. Но ако нещо ви се присъни, то вие няма да изскочите в коридора. Вие просто ще се постараете да легнете по-удобно или да седнете, ако не обичате да спите във влакове, и толкова. А графинята се намираше именно в коридора.

— И как си обяснявате този факт? — поинтересува се Клариса.

— Графинята излиза от купето по най-прозаична и обикновена причина — от тези, за които не пишат в романите — с усмивка обясни Амалия. — А когато се връща, случайно отваря вратата на десето купе, вместо на своето девето. И веднага вижда всичко. Затова и извиква. Нали така, господин комисар?

— По нейните думи, през нощта тя била заспала — каза Папийон. — В просъница до нея долетяла някаква шумотевица зад стената, но скоро всичко стихнало. След известно време графинята отишла до тоалетна, а когато се върнала, случайно объркала вратата на своето купе със съседната. За това сте абсолютно права.

— Но защо не е вдигнала тревога? — намеси се Уолтър.

— Аха! — победоносно рече Амалия. — Ето това е най-интересния въпрос. Наистина, защо?

— Изплашила се е от скандала? — предположи Кристиан. — Или е искала да избегне разпитите в полицията?

— О, моля ви се — отзова се баронесата. — Да се боиш от скандал след случилото се във вагон-ресторанта? И после, както и да се е отнасяла графиня дьо Мирамон към полицията, нейното положение при всички случаи я е правело неуязвима за всякакви подозрения.

— Тогава нищо не разбирам — заяви Клариса.

— И то просто да беше затворила вратата на купето и да се беше прибрала в своето — добави Кристиан. — Но нали вие намеквахте, че тя се е отървала от тялото и е унищожила всички следи от произшествието! Защо?

— А вие помислете. Защо й е на графиня дьо Мирамон да рискува така, като се избавя от тялото на човек, към чиято гибел няма никакво отношение?

— Значи, все пак има отношение — отбеляза Уолтър.

Амалия се облегна в креслото.

— Казвах и продължавам да казвам: има само една причина защо графинята е постъпила именно така. Намирането на тялото в съседното купе по някакъв начин е поставяло под удар самата нея. Ако се е появяла полиция, тя е могла да открие нещо крайно нежелателно. Досещате ли се какво?

— Излиза, че тя също е била шпионка? — попита заинтригуваната Клариса.

— Не — бавно каза Уолтър. — Искате да кажете, че… графинята също е убила някого?

— Не знам дали тя или мъжът й. Там е работата, че тя решава да му помогне да скрие следите от престъплението. Мей, помните ли тежкия куфар, който графинята не беше пожелала да даде в багажното и го носеше със себе си, куфара, за който тя говореше на носачите в Ница? Какво може да е имало в него, ако не се е преобличала през нощта? Със сигурност не са били рокли и нощници.

— Боже мой! — ахна Мей. — Значи тя е пренасяла… труп?

— Да — каза Амалия, — именно. Матилда се е разбрала с мъжа си за всичко. Вероятно е трябвало той да пътува до Ница с дамата на сърцето си и те решават да не се отказват от пътуването, за да не събуждат излишни подозрения после, когато намерят тялото. Тя устройва сцена във вагон-ресторанта, за да запомнят пътниците, че мъжът й е бил заедно с рижа жена. Няма никаква нужда от скандал на обществено място — достатъчно е да прихване мъжа си в съседния вагон и да си изяснят отношенията там. Именно тази ефектна театрална сцена преди всичко събуди подозренията ми. Спомням си, че граф дьо Мирамон се увлече дотолкова, че необмислено произнесе думата „цирк“. Това действително беше цирк, но мен не можаха да ме заблудят!

— Така — обяви Клариса. — Искам име! Кой е убитият? Защо да е важно да запомнят графа с рижа особа?

— А вие още ли не сте разбрали? — удиви се Амалия. — Това е Жоржет Бриол. Не тази от вагон-ресторанта, а истинската.

— Но нали… Ние я видяхме!

— Както отбеляза граф дьо Ламбер, всички червенокоси жени си приличат — каза Амалия. — Във вагон-ресторанта ние видяхме рижа коса, червена рокля и гримирано лице. Ефектни щрихи на замислената картина. Помня, че пред мен Мей спомена, че граф дьо Мирамон не прави впечатление на твърде умен човек. Няма да се изненадам, ако целият замисъл по създаването на алиби принадлежи на жена му. Виж, тя вече е замесена от друго тесто.

— Още веднъж — помоли Кристиан. — Жоржет Бриол я убиват. И…

— Графът случайно убива любовницата си, когато тя му заявява, че го зарязва и се връща при фалшификатора Русело — поясни Папийон. — Той я блъска, тя пада, удря слепоочието си и умира. Ревнивата му жена в този ден го проследява. Матилда възнамерява да устрои сцена, а вместо това вижда напълно объркания си мъж над трупа. На графинята й се струва, че тя не го обича вече, но именно в този момент разбира, че не може да го предаде.

— Има си хас — изхъмка Клариса. — Нали това, че знае тайната му, й дава безгранична власт над него. След това той ще е по-кротък от агънце.

— Мисля, че и това също — отвърна с усмивка комисарят. — Но когато започват да мислят какво да правят с тялото, веднага става ясно, че на графа няма да му се удаде да излезе сух от водата. Кочияшът, който го е докарал до къщата, го е познавал. Когато е влизал, са го видели няколко човека, накратко, всичко е изглеждало от зле по-зле. И тогава Матилда, както правилно решихте, госпожо баронесо, решава да създаде втора Жоржет Бриол.

— И кой изиграва ролята й? — попита Уолтър.

— Йолали Менар. Приятелка на Матилда от пансиона, сираче, бедна… общо взето, точно каквото им трябва. По нейните думи, тя е подозирала нещо лошо, но й обяснили, че става дума за номер, обещали й големи пари и тя решава да не задава излишни въпроси.

— Семейство Мирамон от самото начало ли са разчитали да хвърлят трупа във водата? — попита Амалия.

— Да — каза Папийон, — защото при тукашните условия е невъзможно точно да се определи датата на смъртта, ако тялото дълго се намира във водата. На това се е градял планът им. Графът, графинята и „Жоржет“ пристигат в Ница. Графът и графинята хвърлят трупа във водата, после графинята дава на „Жоржет“ пари и тя се съгласява да замине.

— И графинята изобщо не се крие, когато предлага парите! — изтръгна се от Кристиан. — Тоест, тя нарочно е искала да има свидетели?

— Разбира се. „Жоржет“ получава парите, отива на гарата, купува си билет, а след това сваля перуката си в тоалетната и облича нормални дрехи. По това време граф и графиня дьо Мирамон се намират пред погледите на всички, тоест, имат стопроцентово алиби. А тяхната съучастница сяда в купе втора класа и заминава с парите за Париж, но за всички тя е Жоржет Бриол, която изчезва безследно с тези пари. Чудесен повод за убийство! И когато намерят тялото, полицията ще има мотив, съпрузите ще имат алиби и нито един следовател няма да свърже убийството със събралото се отново семейство дьо Мирамон.

— И въпреки всичко, когато Мей по моя молба заговаря с тях за експреса и вашето идване тук, господин комисар, моята помощничка веднага забелязва, че те нервничат — каза Амалия. — Естествено, че са били на тръни, нали още във влака Оберщайн обърква плановете им. Той няма никакво понятие, че те са извършили убийство. А графът и графинята са имали сериозен мотив да не викат полиция, когато Матилда намира тялото в десето купе. Даже ако полицаите не проверяват багажа им, семейство дьо Мирамон е щяло да загуби време, а когато пътешествате с разлагащ се труп в куфара, времето може много бързо да се обърне срещу вас.

— Значи ето защо са се избавили от Монере! — изтръгна се от Мей.

— Точно така. Първо графинята изчаква всички да се успокоят и да престанат да я питат какво й се е присънило и хуква към трети вагон при мъжа си да се съветват. Той сигурно се ужасява, но се съгласява, че трябва да се отърват от тялото. Монере е голям и тежък, графинята не би могла да се справи сама за нищо на света. Те го изхвърлят навън, след него към насипа политат куфара, чантата и палтото му. Сега остава най-неприятната част от работата. Оберщайн, както вече казах, намушква Монере, затова в купето има много кръв. Кръв има на дивана и по чаршафите и, за да ги замени, графът донася чаршафите на фалшивата Жоржет, а от тапицерията изрязва парченцата, в които кръвта е успяла да се просмуче. Графинята бърше с чаршафите пода и стените на купето, за да не останат петна, а после измива всичко с вода. Помните ли какво каза кондукторът? Когато влязъл, в купето било напълно чисто, даже не е трябвало да се мете. Разбира се, че е било чисто, нали графът и графинята са се погрижили. Само едно не са забелязали — квитанцията за пръстена.

— Тя била паднала зад дивана — вметна Папийон. — Така каза Норвен. Първоначално той не й придал значение, защото явно пръстенът бил евтин, но после…

— Самият Норвен не знае какво да мисли. Той смята, че на пътника му се е отворила неотложна работа и затова е слязъл. Но още преди това Оберщайн решава, че за да ме натопи окончателно, ще ми подхвърли оръжието на убийството. Когато с Мей излизаме от купето в Ница, оставяйки в него куфарите си, Оберщайн влиза и пъха ножа и окървавена кърпа без етикет в моя куфар. Тоест, той си мисли, че е мой, но всъщност е на Мей. Когато тя вади от него вещите си, намира ножа и не знае какво да мисли. Даже решава, че баба й се опитва по този начин да се отърве от нея.

— И съвсем напразно — отчетливо промълви Бланшар, който изглеждаше, че дреме, седнал в креслото.

— Юбер! — възмути се Клариса. — Ти нали спиш!

— Моят сън — каза адвокатът с деликатна прозявка, прикривайки с длан устата си — е по-добър от нечие бодърстване. Доколкото разбирам, мадмоазел Мей веднага хуква с находката си при госпожа баронесата?

— Правилно сте разбрал, мосю Бланшар — отвърна Амалия. — И аз веднага си спомних за изчезналата си ръкавица — идеалната улика. Разбрах, че някъде около мен е станало убийство, при това виновна искат да изкарат именно мен. След това разбрах, че някой е бил заинтересован да скрие следите и това явно не е Оберщайн. Според мен, малко преди това трябваше да е имало второ убийство и казах на господин графа, че трябва да чакаме появата на още един труп. Щом се разбра, че Жоржет Бриол е убита, аз реших, че това не може да е този втори труп, но скоро всичко си дойде на мястото. Всичко останало ви е известно. Ние с Мей, Уолтър и Кристиан организирахме, така да се каже, малък отряд и започнахме да разследваме. Уолтър и Мей намериха жилището на Хенрих и пътем спасиха Норвен от сигурна смърт. Мей намери кутийката от пръстена, в която беше скрито указанието за тайника. Графът видя ангела именно там, където трябваше, и той включи своите приятели от Обществото по въздухоплаване, за да прихванат Оберщайн, когато той похити Мей. Мадам Бланшар всъщност също взе сериозно участие: намери графа и настоя да лети с него и неговите приятели, а после хвърли върху Оберщайн чувал с пясък, от което е възможно той да не се оправи до края на дните си. Накратко, всички правеха, каквото могат. А аз… Аз просто се стараех да не им преча — завърши с усмивка тя.

— А как намерихте Йолали Менар, която се правеше на Жоржет Бриол — попита Кристиан. — Или щом е получила десет хиляди франка, тя е започнала твърдо открито да ги харчи и е привлякла внимание?

— Не, тя се държеше много умно — отвърна Папийон. — Госпожа баронесата ме посъветва първо да проверя дали не е имало в последно време случаи на насилствена смърт сред млади небогати жени, които са можели да познават Матилда дьо Мирамон или нейния съпруг. Според госпожа баронесата, можеше и да сме закъснели, защото двойничката на Жоржет е опасен свидетел. Когато стана ясно, че всичко изглежда наред, по съвет на баронесата аз изпратих писмо все едно от двойничката, в което в открит текст се искаха пари. Съпрузите дьо Мирамон разбраха, че работата е лоша, щом вече става дума за шантаж, и решиха да убият Йолали Менар. Те отидоха на театър, при което графинята остана в ложата, а графът скоро излезе. След като се върнеше, тя щеше да потвърди, че през цялото време е бил с нея. Той обаче всъщност отиде да убие мадмоазел Менар и по такъв начин ни заведе при нея. Естествено, графът не успя да изпълни замисленото, затова пък мадмоазел Менар веднага стана необикновено любезна и издаде графа и графинята… както казват у нас, топли-топли.

— Накратко, госпожа баронесата винаги и във всичко е права и на вас ви оставаше само да следвате съветите й — отбеляза Кристиан.

Папийон се усмихна.

— Не във всичко. В главното тя все пак сгреши.

— Какво имате предвид? — попита с неудоволствие Амалия.

— Никой не е убивал Пиер Монере — тежко промълви комисарят.

— Тоест как? — Мей беше вече готова да се възмути. В нейните очи Амалия беше напълно непогрешима, тя просто нямаше право на грешка!

— Тоест, опитали са се да го убият, това е вярно — поправи се комисарят. — Но, виждате ли, работата е там, че… Пиер Монере има млада жена.

— Помня — сухо каза Амалия.

— И той много я обича — въздъхна комисарят. — С една дума, за да изглежда по-строен и по-млад, той… ъ… носи корсет.

— Тоест, Оберщайн… — промълви Амалия, която започваше да разбира.

— Ами да — кимна Папийон, — корсетът е спасил бедния Монере. Оберщайн го е ударил с ножа няколко пъти, но за щастие не го е убил. Обаче е имало толкова кръв, че съпрузите дьо Мирамон решили, че със сигурност е мъртъв. За щастие са сгрешили.

— И какво става с него сега? — попита Амалия. — Умира ли? Нали са го изхвърлили от влака!

— Да, но е паднал много удачно, както се изрази лекарят. Сега Монере се оправя, макар че здравата си е изпатил, бедничкият. Как мислите, от кого мога да знам детайлите за следенето на слугата и другите подробности? Разбира се, че от самия Пиер. И още един момент. Полковник Лоран много искаше да ви изкараме виновна. Но аз веднага му казах, че не може да сте вие, защото, ако бяхте, нямаше да оставите Монере жив. А щом видях колко енергично водите разследването, окончателно се убедих, че нямате нищо общо.

— Но все пак ме посъветвахте да стоя настрани — отбеляза Амалия, — разбира се, за да ме пришпорите още повече.

— Според мен, не ни казвате всичко — намеси се Кристиан. — Аз със собствените си очи видях как разпитвахте жената на портиера!

— Да, попитах я какъв парфюм ползва госпожа баронесата — не започна да отрича Папийон. — Полковникът беше убеден, че ако тя не се е опитвала да убие Монере, то със сигурност е можела да скрие следите от убийството. Нали чаршафите от десето купе миришеха на женски парфюм.

— Това е, защото граф дьо Мирамон е взел чаршафите на Жоржет — напомни Уолтър.

— Това го разбрахме по-късно, а тогава още не знаехме какво да мислим. Освен това, когато докторът ми разреши да навестя Монере, Пиер каза, че го е нападнал преоблеченият Оберщайн, но когато после го изхвърляли от купето, смътно видял лицето на някаква жена.

— Хубаво е, че Монере е останал жив — сериозно каза Амалия. — Има забележително дете и то не заслужава да расте сираче.

— Като стана дума за деца — намеси се Клариса, като се обърна към Мей. — Ако на вас, скъпи мои, ви се роди дъщеря, настоявам тя да носи моето име. Да!

— Бабо!

— Мисис Бланшар — намеси се изчервен Уолтър, — длъжен съм да ви напомня, че ние още не сме женени!

— Както беше казал някой от моите познати, вчера още неженени, а утре вече баба и дядо — парира Клариса. — Времето лети дяволски бързо.

Тя дръпна звънеца.

— Жером! Чаят изстина… и много хубаво! По-добре донеси шампанско, каквото имаме. Искам да пия с моите приятели!

 

 

… Ница беше покрита със сумрак. В тревата свиреха щурчета. Над морето висеше облак, приличащ на дракон, на когото са отсекли главата, но в края на краищата се разкъса и се превърна в десетки малки пухкави овчици. От вила „Маршал“ се носеха смях и звуците на пиано. Полковник Барнаби хвърли поглед натам и смръщен, докосна цицините по главата си. Главата адски го болеше, но полковникът се утешаваше с философската мисъл, че ако някой може да бие англичаните, то това са само други англичани… по-точно, англичанки. Накуцвайки, дойде капитан Картрайт и се настани до него. Главата на капитана беше превързана, на скулата му се мъдреше огромна синина.

— Ние сме бити, но не сломени — каза капитанът, за да ободри стария си приятел.

— Лично аз съм сломен и още как — свадливо се отзова полковникът. — Ако не ми бяхте досаждали с това глупаво филе, всичко това нямаше да се случи.

— Та вие всеки ден разправяхте какви пауни сте яли в Индия — обиди се капитанът. — Аз какво общо имам?

Полковник Барнаби тежко изсумтя и взе вестника. За това му се наложи да се раздвижи и той тихо застена. Имаше чувството, че днес по него е минал ескадрон, а след него и стадо разярени слонове.

— Искате ли облог? — предложи капитанът, който страдаше не по-малко от другаря си.

— За нищо на света — кратко отвърна полковникът.

— Последният път спечелихте — не отстъпваше капитанът. — Не искате ли да ми дадете възможност да си върна загубеното?

— Повече никакви облози по повод на Клариса — обяви полковникът. — Чух, че в Париж тя с чувал с тухли довела някакъв момък едва ли не до смърт.

Той отново попипа цицината на главата си и откровено добави:

— Знаете ли, сър, все още ми се живее.

— Добре, да оставим Клариса — съгласи се капитанът. — Ами баронеса Корф?

— Не става — обяви полковникът. — Вече загубихте от мен 10 лири, когато се обзалагахте, че ще покорите сърцето й за един месец.

— Не, този облог вече остаря — със съжаление промълви капитанът. — Знаете ли какво? Залагам двадесет лири, че до края на годината тя ще се омъжи за граф дьо Ламбер.

— Глупости — изсумтя полковникът, скривайки се зад вестника. — Тя е по-възрастна от него. Може и да има нещо между тях, но до олтар със сигурност няма да се стигне.

— Значи, участвате? — зарадва се капитанът.

Барнаби свали вестника и се втренчи в него.

— Петдесет лири — обяви той.

— Става — кимна капитанът.

Джентълмените скрепиха облога с ръкостискане и едновременно изкривиха лица от болка. Чадърчето на Клариса беше поработило здравата днес и всяко движение им се удаваше с мъка.