Валерия Вербинина
Милион във въздуха (19)

Глава 19: Вълшебният вързоп и третият сладолед

— Ваша воля — обяви графът, — но аз не виждам никакъв смисъл.

Свещеникът обаче се придържаше към друга гледна точка.

— Аз мисля, че това, че ние не виждаме смисъл, не значи, че такъв наистина няма — каза той.

— Именно — подкрепи го Амалия. — Аквилонът като вятър не може да има никакво отношение към тази работа. Очевидно, това е обозначение за нещо друго… с други думи, код.

— Да, но в такъв случай аквилон може да означава какво ли не — отбеляза графът.

— Или пък кого ли не — подхвана свещеникът. — Ами ако аквилон е фамилия или прозвище?

— Какво пък, ще го имаме предвид — рече Амалия.

Тя погледна часовника си и се изправи.

— Ние с графа днес заминаваме да търсим отговор на загадката в Париж. Що се отнася до вас…

Мей подскочи на място.

— Как така! Вие заминавате? Ами аз? Ами Уолтър?

— Разбира се, Арамис ще наглежда Портос — каза с усмивка графът. — Та нали Портос здравата си изпати!

Но Мей упорито заклати глава:

— Аз не искам! Не искам да оставам тук! Ще дойда с вас!

Тя отметна одеялото и направи опит да се изправи.

— Мей, това изобщо не е шега работа — сериозно каза Амалия. — Днес ви нападнаха, къде ще ходите? Трябва да си почивате и да събирате сили.

— Аз вече събрах сили! — извика Мей. — И… много искам да ви помогна! Вярно, че ужасно се изплаших, но сега вече се ядосах! Моля ви, милейди, вземете ме с вас!

— Мей — плахо започна Уолтър, — аз мисля…

— Ти също ще дойдеш с нас, разбира се — подхвана Мей. — Тъкмо ще ме наглеждаш. Обещавам, че няма да ви подведа!

Обезкураженият свещеник замлъкна. Той имаше пълното право да каже, че неговото присъствие е необходимо в църквата, че лейди Брекенуол… но внезапно се хвана, че изпитва същото, каквото и Мей. Той разбра, че е ядосан, а ядосаният човек може да обърне планини. Които и да бяха тези хора, те нямаха никакво право да нападат Мей и Уолтър Фрейзър беше изпълнен с жажда да им даде урок. Всичко останало можеше да почака, особено лейди Брекенуол с нейните матримониални планове и непоносими дъщери. Всъщност, те се струваха непоносими на Уолтър съвсем не защото имаха плашеща външност и не можеха да се похвалят с особена зестра, а защото бяха безцеремонни, натрапчиви и недобри.

Амалия изразително погледна графа и Кристиан реши, че е дошло неговото време да се намеси.

— Мадмоазел Мей, да пътувате сега е връх на безразсъдството — започна той.

— Разбира се — удивително лесно се съгласи Мей, — щом на шията ми има такива синини.

До пристигането на Амалия и приятелите тя тайно разглеждаше шията си в огледалото.

— Мей — уморено каза Амалия, — не мисля, че баба ви ще ви пусне.

— Моята баба ще е само щастлива да се отърве от мен — възрази Мей. — И изобщо аз съм вече голяма. Тя няма никакви права над мен.

В стаята, разположена под спалнята на внучка й, Клариса Бланшар с неудоволствие се отдалечи от камината.

— Най-после започна да се чува, щом заговориха по-високо — измърмори тя, кихайки от праха. — Но как говори за мен! По-добре да не бях чувала, честна дума.

Тя с възмущение разтвори ветрилото си и започна да си вее.

В стаята отгоре Амалия въздъхна отново погледна часовника си.

— Добре — внезапно каза тя, — идвате с мен. Вие, разбира се, също, мистър Фрейзър. При едно условие: в Париж ще правите само това, което ви кажа, още повече че ви очаква много, много отговорна задача. Договорихме ли се? Имате два часа да се приготвите.

И тя си тръгна, недоволна от себе си. Не й се беше удало да се отърве от тези деца, както тя наричаше за себе си Мей и Уолтър. Но какво да направи с тяхната настойчивост, непосредственост, с тези умилни, блестящи очи? И свещеникът — и той, а изглеждаше толкова разсъдлив, толкова скучен, а толкова лесно се поведе по приятелката си от детинство.

„В края на краищата — помисли си Амалия, — ще намеря с какво да ги ангажирам в Париж. И никакви опасни приключения повече.“

На изхода я настигна Кристиан дьо Ламбер. „Ето още един пораснал Гаврош — мерна се в главата на Амалия. — По детски се радва на всеки риск. Защо ли става така — дали защото съвременният живот е скучен и подреден или това е просто свойство у някои безпокойни натури, авантюристична жилка, която или я има, или я няма?“

Ще разкрием на читателя истината — когато Амалия възнамеряваше да пътува до Париж заедно с графа, тя всъщност разчиташе незабелязано да се отърве от него, като превключи вниманието му към скъпите на сърцето му автомобили, а самата тя безпрепятствено да се занимава с разследването. Сега, когато тя познаваше поне един човек, замесен в ставащото, това щеше да е значително по-просто.

— Значи, заминаваме за Париж и четиримата? — попита Кристиан.

— Разбира се — рече Амалия.

На езика на графа се въртеше въпрос, но той предпочете да го остави за себе си. Работата беше в това, че Кристиан съвсем не беше глупав и веднага разбра, че Амалия премълчава нещо. Ето например сега тя нищо не каза за човека, който беше нападнал Мей, макар че беше ясно, че знае кой е той. Накратко, макар че кардинал Ришельо си сътрудничеше с тримата мускетари, той си оставаше все така потаен и непредсказуем, както и подобаваше на истинския герой на Дюма.

И така, същия ден вечерта четиримата съучастници се качиха в експреса за Париж и този път се добраха до столицата на Франция без каквито и да било приключения. Ние обаче не можем да подминем един извънредно интересен инцидент, който се случи няколко часа преди това в пощенското отделение на Ница — същото, откъдето Амалия неотдавна беше изпратила телеграма на руския резидент.

Само по себе си произшествието изглеждаше съвсем дребно. В разгара на деня в пощата влезе млад човек и голяма чанта в ръце, белозъб и много почернял. Младият човек погледна хубавата приемаща писмата мадмоазел Арманс, усмихна се и попита няма ли писма до поискване за господин Пигѐ. Стори му се, че мадмоазел Арманс го погледна тревожно.

— За господин Пигѐ? — попита тя.

— Да, това съм аз — потвърди младият човек, — а писмото трябва да е от Париж.

Това, което последва след този разговор, е обгърнато в най-дълбока тайна, но чичо Доранж, който обичаше да си прекарва времето в обществото на литър евтино вино на пейката недалеч от пощата, уверяваше, че след известно време четирима яки мъже извлекли от зданието някакъв борещ се и отчаяно съпротивяващ се вързоп, пъхнат в подобие на чувал. Вързопът, трябва да кажем, не само се съпротивяваше, но и употребяваше различни думи, към които речниците на френския език се отнасят твърде неблагосклонно.

Не без труд четиримата здравеняци напъхаха сквернословещия вързоп в екипаж, който веднага пое към главното полицейско управление на град Ница. А през това време на пощата петият участник в задържането избърса потта си и се възползва от най-новото човешко изобретение, телефона, за да извести поселилия се у префекта господин комисар Папийон, че птичката благополучно е влязла в клетката. Но птичката се оказа съвсем не тази, която очакваха.

Без да подозират за всички тези интересни събития, мускетарите и възглавяващият ги кардинал в лицето на Амалия слязоха от експреса на Лионската гара в Париж и се отправиха към апартамента, който принадлежеше на баронеса Корф. По нейните думи, така беше къде по-удобно от това да живееш на хотел.

— Ще се приведем в ред — каза Амалия, — ще закусим, ще си починем, а после ще се заемем за работа.

Обаче Мей, която беше удържала истинска битка с баба си за правото си да напусне Ница и да замине заедно с баронеса Корф, се изказа в смисъл че е готова да се заеме за работа веднага. Уолтър горещо я защити и обяви, че също няма нужда от почивка. Благоразумният Кристиан възрази, че работата си е работа, а добрата закуска още на никого не е попречила. Докато спореха, баронесата нареди да спрат каретата и излезе, като каза, че ще се върне след няколко минути.

Тези няколко минути бяха достатъчни, за да се почувстват мускетарите като нещастни сираци без своя кардинал. Мей се нацупи, Уолтър замълча, а Кристиан се намръщи като есенен облак. Той току поглеждаше през прозореца и беше безкрайно щастлив, когато Амалия най-сетне се появи, държейки в ръка малко листче.

— Направих някои справки — съобщи тя. — Сега знаем къде живеят тези, които са ни необходими.

По думите на Амалия, в тази работа особен интерес представляваха двама души. Първият, разбира се, беше Пиер Монере, оня същият пътник от десето купе, а вторият — кондукторът Луи Норвен. Ако Норвен ги беше излъгал за името на пътника и истинският Пиер Монере беше жив, здрав и изобщо не беше помирисвал „Златната стрела“, тогава кондукторът придобиваше първостепенно значение, трябваше да бъде намерен и от него да бъде научено името на изчезналия.

Впрочем, освен тези двама, имаше и трето лице, което извънредно много интересуваше Амалия, но за него тя предпочиташе засега да мълчи. Да се направи справка по законен начин за него все едно не беше възможно, защото то принадлежеше към невидимите хора, които поради професията си не обичат да афишират с какво се занимават. Този човек се казваше Оберщайн и Амалия не без основание предполагаше, че именно той е бил високият господин със счупен зъб, който беше изплашил бедната Мей.

„Да се надяваме, че още е в Ница… Интересно, за кого ли работи сега — за германците, за австрийците или за някой друг? И дали нашите в посолството знаят изобщо нещо?“

В своята парижка квартира Амалия не държеше слуги вече няколко години. Тя обичаше Париж, но последните години прекарваше повече време в Петербург и в Ница, като не се брояха пътуванията й до приятели като споменатия херцог Олдкасъл или посещенията в именията й. За реда в къщата следеше портиер, а жена му в отсъствието на стопанката веднъж седмично чистеше стаите.

— Жермен! Тези господа и мадмоазел са с мен. Бъдете така добър, донесете ми вестници и помолете да ни донесат закуска от ресторанта.

Тя прегледа донесените вестници, обръщайки особено внимание на известията от Южна Франция и се намръщи, щом разбра, че сметките й не се оказват верни. Никъде не се споменаваше за загадъчен втори труп, който — както беше сигурна Амалия — рано или късно трябваше да се появи.

„Засега няма да си блъскам главата… Имам по-важна работа.“

След закуска Амалия обяви:

— Ще се разделим на две групи. Аз и господин графът ще се заемем с Пиер Монере. Що се отнася до Луи Норвен, то той остава за вас, мистър Фрейзър, и за вас, Мей. Постарайте се да узнаете повече за него — дали се е върнал в Париж, често ли е вкъщи, накратко, всичко възможно. Ако ви се предостави случай, опитайте се да го проследите, но внимателно.

— Сигурно трябва да се преоблека като юноша? — предложи Мей с блеснали очи. — Не забравяйте, че ме е виждал и може да ме познае!

Свещеникът се опита да си представи Мей в мъжки дрехи, но Амалия сложи край на играта на въображението му като каза:

— Не трябва да се стига толкова далеч, достатъчно е неярка дреха и шапка с воалетка. Ето адреса на Норвен — тя протегна към Мей половината от листчето. — Ще разполагате с пари за разходи. Не мисля, че ще възникнат трудности с изпълнението на задачата ви, но за всеки случай, ако стане нещо, бягайте бързо, викайте силно и в никакъв случай не се опитвайте да задържите никого. Разбрахте ли?

Мей и Уолтър кимнаха в синхрон, не се удържаха и кимнаха отново и пак едновременно.

— Можем ли да започваме? — попита Мей, ужасно горда със себе си.

— Действайте!

Когато вратата след Мей и Уолтър се затвори, Амалия се обърна към Кристиан, но той успя да забележи, че тя се усмихва.

— Нима този Норвен е толкова важен за вас? — попита графът.

— Не — отвърна младата жена, — само в случай че ме е излъгал. А можем да проверим това само ако открием Пиер Монере.

След час Амалия и нейният спътник вече бяха в район Маре, където живееше изчезналият пътник. Баронеса Корф огледа старата къща с малки балкончета, задържа поглед на фамилията на архитекта и датата на построяване — 1832, — които, по френски обичай, акуратно бяха написани на фасадата под един от корнизите. По един от тях напред-назад се разхождаше гълъб. Той си избра удобно място, седна и замря, изпъчил гърди.

— Мисля — каза Кристиан, — че най-просто би било да попитаме портиера.

Амалия не обичаше простите пътища. Освен това, опитът й подсказваше, че Пиер Монере — ако Норвен не беше излъгал за името — можеше да се окаже какъв ли не: слуга на министър, на когото са станали известни държавни тайни, помощник на шпионин или пък ловък шантажист. И най-вече Амалия не се съмняваше, че в къщата е идвала полиция, а това означаваше, че портиерът е получил най-недвусмислени инструкции.

— Мосю Монере!

Кристиан трепна и вдигна поглед. По тротоара през глава бягаше момченце на пет години, облечено като картинка от каталог за детски стоки. То носеше Идеално Детско Палто, Идеално Детско костюмче, Най-Модната Шапчица и Най-Здравите Обувчици, които можеха да се намерят в славния град Париж. След момченцето, доколкото й позволяваха полите, вървеше възпитателка, почервеняла от негодувание, като тя пък съвсем не подхождаше за каталог на каквото и да било.

— Мосю Монере, държите се възмутително!

Момченцето се спря, изчака възпитателката да се приближи, след което със съсредоточен вид свали шапчицата си и я хвърли на земята. След шапчицата последваха играчки, извадени от джобовете, както и Най-Модното Шалче, което до този момент се гиздеше на шията на малкия бунтовник.

Възпитателката ахна, а момченцето отиде до една пейка, седна и се зае да клати крака, демонстративно извърнат от нея. Целият му вид издаваше непоколебима решителност.

— И всичко това задето не ви дадох да ядете сладолед! — занарежда възпитателката. Но щом хвърли поглед към къщата, тя се ободри. — Но нищо, щом майка ви разбере какво направихте, ще ви остави без сладко поне за седмица!

Тя вдигна шапчицата, шалчето и играчките и забърза към къщата. Очите на Амалия блеснаха.

— Три сладоледа — прошепна тя на Кристиан. Той искаше да попита защо, но тя тропна с крак. — Веднага!

И изражението на лицето й стана точно толкова решително, колкото и на малчугана, така че граф дьо Ламбер не започна да спори.

Щом се върна със сладоледите, той видя, че Амалия вече седи на пейката до малкия бунтовник, правейки се, че не му обръща никакво внимание. На графа, впрочем, тя се усмихна така, сякаш го беше чакала цял живот.

— И защо сте купили три сладоледа? — със съвършено искрен тон се удиви тя. — Ние сме само двама!

Кристиан отвори уста, искаше да каже нещо, но не го направи и постъпи много разумно, защото Амалия се обърна към момченцето и дружелюбно го попита:

— Искаш ли?

Момченцето се нацупи, но добрата фея взе от ръцете на Кристиан чашка и му я връчи.

— Как се казваш? — продължи Амалия.

— Никола — отвърна детето, гледайки с ококорени очи ту нея, ту сладоледа в ръката си.

— Никола, а по-нататък?

— Монере — отвърна то не веднага, защото пъхна цялото си лице в сладоледа и от усърдие даже си изцапа носа.

— Между впрочем, познавах един Монере — намеси се Кристиан. — Имаше магазин тук някъде. Да не ти е случайно татко?

— Не — отговори Никола, след като се изхитри да погълне наведнъж едва ли не половината чашка. — Моят татко е полицай.

Възрастните се спогледаха онемели, а Никола потърка нос и слънчево се усмихна.

— Той лови престъпници — за всеки случай уточни детето.

— Всеки ден? — поинтересува се Амалия. — А вчера хвана ли някого?

Никола се замисли.

— Не — каза той със съжаление накрая. — А може би да. Просто той замина. Но той често пътува. А сладоледът е вкусен. Обичам сладолед. Обичам и да пускам корабчета, но Одет се бои, че ще падна във водата. А скоро ли ще порасна?

— Ъ… мисля, че да — внимателно каза Кристиан.

— Искам да порасна — поясни Никола, — за да не може Одет да ми нарежда. Тя не ми дава да се возя на въртележка. И изобщо тя е скучна. С нея не можеш да си поиграеш. А вие обичате ли да играете?

— Разбираш ли — сериозно каза Амалия, — ние сме вече възрастни.

Никола въздъхна.

— Значи, когато порасна, няма да мога да играя? — той намръщи малкото си носле. — И да се возя на въртележка също? Тогава за какво да пораствам?

— Ами — предположи Кристиан, който се забавляваше и се възхищаваше на детската логика, — може би за да не слушаш Одет?

— Ами да — потвърди Никола, печално поглеждайки в празната чашка. — Но нали пък няма да мога и да играя. Макар че татко понякога играе с мен. Той обеща да поиграе с мен, когато се върне, но не се върна. Сигурно е забравил.

— А майка ти какво казва за това? — попита Амалия.

— Нищо — отвърна Никола. — Мама плака. И Одет също.

— Наистина? И защо?

— Не знам. Идваха двама чичковци, единият дебел, другият не толкова. Казаха, че са от работата на татко, дълго говориха с мама, а после с Одет. После на мама й бяха червени очите и на Одет също. А аз не плаках, на мен дебелият ми даде паричка. А вие защо не ядете сладолед?

От къщата излезе Одет, съпроводена от красива млада дама. Щом видя сина си на пейката между двама прилично облечени възрастни, дамата се изчерви.

— Никола, ела тук! Казвала съм ти да не си клатиш краката, когато седиш… Ама че си палав! Надявам се, че не ви е уморил, госпожо? Одет през цялото време се оплаква от него…

Обаче Амалия се разсипа в комплименти за Никола и заяви, че той е очарователен малчуган и неотразимо й напомня за собствените й деца. Прелестно дете! Просто чудо! И такъв разсъдлив, такъв умен! Обикновено сдържана, баронесата изведнъж стана толкова сладникава, че на Кристиан даже му стана неловко. Никола също стоеше нацупен и все едно не вярваше, че го хвалят толкова извънредно много, толкова преувеличено. Но майката на Никола изглежда беше щастлива да чуе тази медена хвалба. Разбира се, потвърди тя, той е мило момче, макар че понякога е малко упорит. Но Пиер — това е баща му — така го глези, така го глези! Той бил нямал деца от първия си брак, толкова дълго бил чакал дете… Щом само младата жена произнесе името на мъжа си, по лицето й пробягна облак, в очите й се показаха сълзи. С усилие на волята тя ги прогони и се усмихна.

— Да вървим, Никола… Сбогувай се с мосю и мадам!

— Довиждане — важно рече Никола.

Одет вдигна от земята захвърлена от малчугана играчка, която не беше забелязала първия път, и тримата закрачиха към къщи. На вратата Никола се обърна и помаха с ръка на добрата фея на сладоледа.