Валерия Вербинина
Милион във въздуха (14)

Глава 14: Мускетарите в действие

— Определено — каза капитан Картрайт — днес е прекрасен ден.

— Вие сте напълно прав — отвърна полковник Барнаби.

От сутринта над Ница се събираха облаци. Морето потъмня, слънцето се скри и сградите, така гиздави под слънчевата светлина, изглеждаха нацупени и намръщени. Някой страничен човек, чувайки разговора на двамата приятели, можеше да сметне, че те се подиграват. Обаче и двамата джентълмени бяха искрено щастливи, че времето е напълно английско, а това означаваше, че могат с пълно право да се чувстват като у дома си. Неочаквано капитан Картрайт се изправи в креслото си.

— Какво ви е, Филип? — попита полковникът.

— Струва ми се, че познавам тази дама — отвърна капитанът. — Определено съм я виждал някъде. Но къде?

Този разговор се водеше в голямата зала на „Гранд хотел“, където джентълмените регулярно се отбиваха по две причини: да пият най-доброто кафе в града, което сервираха тук, и да почетат новите английски вестници, които тук получаваха преди всички останали. Освен това, в хотела живееха немалко англичани и тук винаги можеше да разменят по две-три думи с някой познат.

— Действително — каза полковник Барнаби, разглеждайки иззад вестника току-що влязлата красавица, която беше привлякла вниманието на капитана. — Действително, виждали сме вече някъде тази лейди.

— Но къде? — нетърпеливо попита капитанът.

Защото, и да го убиеха, той не можеше да си спомни къде преди това е виждал младата грациозна особа в обточена с дантели рокля във възхитителен прасковен оттенък. Върху тъмнокъдравата главица на красавицата имаше шапка в точно същия оттенък, а в ръка тя държеше кокетна чантичка като торбичка, украсена със същата дантела като на роклята. Полковник Барнаби въздъхна.

— Нима не я познахте, Филип? — попита той. — Това е новата наследница на мадам Клариса.

Мистър Картрайт зяпна и се опули.

— Не може да бъде! — ахна той.

И пред неговия вътрешен поглед застана мис Уинтърбъри, която той съвсем наскоро беше видял в Монако заедно със свещеника; те излизаха от казиното и в този момент капитанът беше готов да се закълне, че новата наследница, разбира се, е дама, притежаваща всевъзможни достойнства, но без пламъче в нея, сива и скромна като мишка. Неочакваното преобразяване на мишката в очарователна млада жена доста озадачи капитана и той си заблъска главата каква може да бъде причината за него.

— Не разбирам много от дамски работи — довърши го Барнаби, — но, според мен, роклята, която носи, трябва да струва не по-малко от хиляда и петстотин франка… че и две хиляди.

И той тържествуващо погледна ядосания си приятел, който веднага съобрази накъде духа вятъра.

— Мислите, че мадам Клариса е сменила курса и е решила да я признае за наследница? — попита капитанът.

— Разбира се, иначе откъде може да има толкова пари? — отзова се безсърдечния полковник. — Предполагам, че упоритата обсада на старицата е дала резултат и тя е вдигнала белия флаг.

— Хъм — каза капитанът, отново добил хладнокръвие, — но нали това все още не се знае! В края на краищата, младата лейди може да е донесла роклята със себе си.

— По-добре гответе 30 лири, Филип — добродушно го посъветва Барнаби и се скри зад вестника.

През това време Мей, която се чувстваше съвсем непривично от това, че всички погледи бяха отправени само към нея, стигна до масата в ъгъла на залата. Джентълмените се наслаждаваха, почитателките на модата се опитваха да намерят у нея някакъв недостатък, след като не можеха да намерят такъв в тоалета й, и тихо беснееха, защото просто нямаше за какво да се хванат. Лакеят отдръпна креслото и Мей седна. Тутакси до нея се материализира метр д’отелът.

— Какво желае мадмоазел?

Мей помоли да й донесат чай, защото била изпратила бележка на госпожа графинята, която живее в хотела, и тя трябва да слезе всеки момент.

— Ще бъде изпълнено — каза метр д’отелът и се изпари с поклон.

А щом остана сама, Мей крадешком хвърли поглед на чантичката си и даже я погали като живо същество. Кой знае защо, най-много в тоалета, който й предложи Амалия, на девойката й хареса именно чантичката. Това беше любов от пръв поглед: Мей погледна чантичката, чантичката погледна Мей и двете разбраха, че са създадени една за друга.

Но тъй като все пак беше невъзможно да се любува на чантичката през цялото време, Мей постепенно се осмели да се огледа. Ето едно момченце си клати крачетата, седнало на стола до възпитателката си; двама спокойни джентълмени четат английски вестници; увехнала дама в брилянти и кожи — въпреки топлото време — разговаря за нещо с красив млад човек, който я слуша със скучаеща гримаса, гледайки настрани. Ако Мей беше по-наблюдателна, тя със сигурност би забелязала венчалните халки на ръцете на двамата и би си направила съответните изводи. Но тя погледна само за миг двойката с разлика във възрастта и топло се усмихна на момченцето, което с нещо й напомняше за малкия й брат. То я погледна изпод вежди, както гледат само малките деца и неопитомените зверчета, и забоде нос в чинията си. Останалата публика не представляваше нищо интересно: дама с огромна шапка оживено беседва за нещо с дама просто с шапка; в другия ъгъл компания от четири дами си шушукат нещо, поглеждайки към Мей; недоволен господин със старомодни бакенбарди се кара на келнера… Тя плъзна поглед по орнаментирания таван и чак сега видя голямото огледало между прозорците. В това огледало се отразяваше невероятно съвършена особа, която седеше до масичка малко по-далеч от останалите посетители. Всяка гънка на роклята й можеше да затъмни дузина произведения на изкуството, а дантелените маншети на копринените й ръкави бяха по-поетични от всеки сонет. Мей я гледаше с възторг и благоговение, но щом помръдна на стола видя, че отражението също помръдна. „Та това съм аз! — изумена си помисли Мей. — Това съм аз!“. Тя отклони поглед, но не издържа на съблазънта и погледна пак. Нямаше съмнение, това беше тя и Мей тихо се разтвори в нирваната на абсолютно, непомрачено от нищо блаженство.

— Мадмоазел?

Суховатият женски глас я върна към действителността. Мей вдигна очи и видя графиня дьо Мирамон, само че този път тя беше в проста затворена дневна рокля, а не с разкошния тоалет, в който Мей я видя във влака.

Девойката бързо поздрави графинята и каза, че е дошла тук, защото няма с кого да се посъветва, а е смутена, така ужасно смутена! В очите й още проблясваше радост — от това, че е млада, че на света има такива майсторки като сестрите Кало и Мадлен Жербер, че роклята й е възхитителна и да се живее, е толкова ослепително хубаво!

Матилда сухо се усмихна, но седна до масата. Метр д’отелът лично донесе скъпоценния чай на Мей и попита какво ще желае госпожа графинята.

— Кафе, моля — след известно колебание отвърна тя. — И сладкиши. Да, и донесете две чаши кафе, защото моят мъж ей сега също ще дойде.

„Значи, с оная рижа дама наистина всичко е свършено? — помисли си заинтригувана Мей. — И са се сдобрили?“

А графинята я гледаше и си мислеше:

„Когато шиеха тази рокля при сестрите, бях в магазина и просто така попитах за цената. Казаха ми, че струва 1800 франка! Значи, тя все пак е успяла да намери ключ към сърцето на старицата?“

— Та за какво искахте да говорите с мен? — попита графинята.

И Мей, спомнила си ролята си, повтори всичко, което я беше посъветвала баронеса Корф — за идването на полицията, за това, че във влака са откраднали нещо и за това колко й е неловко и изобщо няма с кого да поговори за случилото се и как се надява, че графинята ще я разбере.

— Да, в този експрес се е случило нещо странно — отбеляза Матилда. — Никога не е било във влака да изчезне нещо важно. Инспектор Дьопре идва и при нас, говори с мъжа ми и с мен, но с нищо не можахме да му помогнем.

„Така, така — каза някой в главата на Мей. — Значи, комисар Папийон не е бил у тях! Интересно, защо? Или наистина е искал само да установи има ли алиби кардинала… милейди Корф?“

Метр д’отелът донесе кафето и сладкишите, пожела добър апетит на дамите и се отдалечи.

— А през нощта, когато така неочаквано се събудихте, нищо ли не чухте? — попита Мей.

Матилда студено се усмихна.

— Какво значение има това? Просто ми се присъни неприятен сън — намръщи се тя. — А защо това толкова ви интересува, мадмоазел Мей?

В този миг Мей си спомни, че Амалия — по друг повод, впрочем — беше говорила за умението да се води игра, и реши да сложи коза си.

— Разбирате ли — рече тя, — вчера при мен идва не един полицай, а двама.

— Да, случва се да ходят и по двойки — равнодушно се отзова графинята. — И какво от това? Не знам как е във вашата страна, но във Франция в това няма нищо особено.

— Не е там работата — настояваше Мей. — А в това, че вторият полицай не се представи. Но граф дьо Ламбер го позна. Беше комисар Папийон от Париж.

Дали й се стори или графинята леко се напрегна? Във всеки случай, чашата с кафе не стигна до устата й и тя я остави обратно върху чинийката.

— Комисар Папийон? Но… но нали той се занимава с убийства?

— Нямам представа — храбро обяви Мей, която не обичаше да лъже. — Но всичко това ми изглежда много странно.

— Наистина — съгласи се графинята. — А, Теодор, ти си вече тук! Чуй какво ми разказа току-що мадмоазел Мей!

И тя преразказа на мъжа си, който току-що беше слязъл, зашеметяващата новина.

Под очите на Теодор имаше сини кръгове и той изглеждаше уморен. Съдейки по всичко, раздялата с любовницата му му беше коствала много. Все пак той целуна ръка на Мей, задържа оценяващ поглед върху тоалета й и седна до жена си.

— Не разбирам защо това толкова ви вълнува, Матилда — каза той, докато щедро си сипваше захар. — Що се отнася до багажа, мога да ви уверя, че нищо наше не е изчезвало.

Той се усмихна на жена си?

— А при вас, мадмоазел?

— Също нищо — призна Мей, без да уточнява, че нейният багаж даже се беше увеличил. — Аз пътувах в купе номер седем и в него всичко беше наред, а вие в кое?

— Аз в девето — каза Матилда с неопределено изражение и Мей си спомни, че с мъжа й трябва да са пътували в различни купета. — Бях сама и мога да ви уверя, че нищо не ми е изчезвало.

— А аз пътувах в трети вагон — съобщи спокойно Теодор. — Не, с моя багаж всичко беше наред.

— А познавахте ли някой от пътниците? — попита Мей. — Може би някой се е оплаквал, че му е изчезнало нещо?

Съпрузите се спогледаха.

— Не, със сигурност не видях никой познат — обяви Теодор.

— Аз също — потвърди жена му.

„Логично — помисли си Мей — Нима тя би се осмелила да устрои такова нещо, ако наблизо е имало техни познати?“

— Тогава не е ясно какво търси комисар Папийон и защо местната полиция не е достатъчна за това — заяви Мей.

— Действително — благодушно се съгласи Теодор, — но не мисля, че това трябва да ни вълнува. Нали с нашите вещи нищо не се е случило.

Сега, когато Мей видя графа отблизо, тя не можа да не забележи какво самодоволно лице има той. Такова изражение нерядко се среща у ограничените хора, които не се интересуват от нищо, освен от самите себе си и собствените си дела. Виж, графинята беше от съвсем друга порода. Съобщеното от Мей явно я заинтригува и тя се замисли.

— Всичко това е съвсем непонятно — каза накрая Матилда. — А за какво говори комисарят с вас? Пита ли нещо конкретно?

Мей не каза, че комисарят се е интересували има ли алиби милейди Корф, която (Мей беше напълно сигурна) не беше способна да обиди и муха. Затова девойката просто обясни, че комисарят е искал да узнае дали не е забелязала нещо странно или подозрително.

— Казах му, че освен вашия вик през нощта нищо такова не си спомням — обясни Мей.

— А кога именно Папийон идва при вас? — поинтересува се графът.

Оказа се, че това е било преди Дьопре вече без колегата си да посети семейство дьо Мирамон. Графът и графинята отново се спогледаха.

— Знаете ли — несмело каза Матилда, — като си мисля за този сън…

Тя въздъхна.

— По-точно, сега, като си мисля за него… струва ми се, че имаше още нещо, освен съня. Нещо, което ме изплаши.

— Какво може да те е изплашило? — сви рамене Теодор. — Всичко това са глупости.

— Не зная — безпомощно каза графинята. — В нищо не съм сигурна. Но колкото повече мисля…

Но в този момент ги прекъснаха по най-невежлив начин и това беше извършено от белокос господин в сив костюм, с бастун в ръка, който с широки крачки се приближи към масата им. Месестото му лице беше червено от бяс, а очите му хвърляха искри, които лесно можеха да изгорят целия „Гранд хотел“.

— Вие! — изсъска той, изгаряйки с поглед Теодор, който някак си се беше свил в креслото си и тутакси беше изгубил цялото си самодоволство. — Вие! Ще ви унищожа!

— Татко! — тихо извика Матилда. — Как се озова тук?

— А ти какво очакваше? — възмути се господинът. — Той бяга от Париж с любовницата си, а ти хукваш след него! Да не мислиш, че не знам какво е станало в „Златната стрела“? Да не мислиш, че баща ти вече съвсем за нищо не става? Защо ти, дъще моя, си се разправяла с това нищожество, вместо да го оставиш на мен?

— Татко! Моля Ви… Тук има хора! Мадмоазел… мадмоазел Уинтърбъри — Матилда не говореше, а мънкаше, в очите й имаше ужас. — Това е моят баща, Антоан Стен. Извинете го, той е малко развълнуван…

Мосю Стен, съдейки по всичко, искаше да се взриви като мина и да погребе всички под отломките, но хвърли поглед на Мей, която не знаеше къде да се дене от смущение и от това стана още по очарователна, и реши да смени тона с малко по-любезен.

— Извинете, мадмоазел, всичко това са наши семейни работи — доста учтиво й поясни той. Но щом се обърна към зет си, тонът му, даже може би против волята му, веднага се промени. — А с вас ще се оправям после, милостиви господине!

И той злобно удари с бастун по масата така, че чашките по нея подскочиха. Мосю Стен имаше широки месести уши и грамадни ръце, очите му бяха малки и хлътнали. В тях бушуваше ненавист и Мей реши, че сега е най-подходящото време да се оттегли, за да не стане свидетел на още една сцена — защото явно скандалите бяха наследствена страст на това семейство.

— Моля за извинение, но трябва да тръгвам — обяви тя, взе чантичката си и излезе с толкова бърза крачка, колкото позволяваше приличието.

Щом се озова пред „Гранд Хотел“, Мей с облекчение въздъхна, но я чакаше ново изпитание. Насред улицата я настигна рев на ранен слон. Мей се стресна и се отдръпна, но в този момент разбра, че това е клаксонът на граф дьо Ламбер, който седеше във вече познатото й чудовище.

— Мадмоазел! Да ви закарам?

— Аз… — започна Мей, озъртайки се за пътища за отстъпление, но докато се усети се оказа, че вече седи в автомобила, а графът захлопва вратичката му.

— Трябва да ви кажа — обяви той, — че имам какво да споделя с нашия кардинал, а вие?

И в този миг Мей си спомни нещо.

— Поговорих със семейство дьо Мирамон, но ми беше наредено да намеря още една жена — обяви тя и започна да дърпа вратичката, опитвайки се да излезе. — Пуснете ме!

— Сама няма да ви пусна — възрази графът, който, въпреки любовта си към техниката, си оставаше истински рицар. — Елате!

Той отвори вратичката и подаде ръка на Мей. Двамата заедно се върнаха обратно в „Гранд хотел“.

— Какво желаете? — осведоми се школуваният портиер.

— Привет, Жул — дружелюбно отвърна Кристиан. — Търся една рижа дама, която е пристигнала заедно с граф дьо Мирамон. Как е жена ти, роди ли вече?

— Още не — въздъхна портиерът. — Значи ви интересува Жоржет Бриол?

— А, ето как се казвала! — провлече графът. — Та къде е тя?

— Събра си багажа и си замина — отвърна портиерът, поглеждайки Мей, която за себе си кръсти „прасковката“. — Нещо друго?

— Не, Жул, така няма да стане — замрънка графът и направи забавна физиономия на недоволно дете. — Защо замина, къде замина? Кога, в крайна сметка?

Портиерът въздъхна и се предаде.

— Оня ден, веднага щом граф дьо Мирамон скъса с нея — доложи той. — А заедно със скъсването получи и пари. Големи пари, между впрочем, десет хиляди франка.

— За какво? — изуми се Мей.

— За да го остави и повече да не се приближава до него — усмихна се портиерът. — Жена му го притисна, започна да го заплашва и той се предаде. Като стана дума, парите също ги даде жена му.

Той забеляза странното изражение на лицето на Мей и понижи глас:

— Не мислете, че съм подслушвал пред вратата или нещо подобно. Просто, според мен, графинята даже и не се криеше особено. Но не отстъпи, докато не получи своето.

— Ами мъжът й? — бързо попита Кристиан.

— Че какво му оставаше да направи? Примири се — философски сви рамене портиерът.

— И къде замина тази Бриол? — обади се Мей.

— На гарата. Кочияшът Жилбер я откара направо там.

— Може би знаеш и кой влак е хванала? — изръмжа Кристиан.

— Обратният влак за Париж, който тръгва в 15.40 — без да му мигне окото отговори Жул. — Жилбер й помогнал с куфарите и чул как си купила билет за първа класа. А за какво ти е тя?

Кристиан въздъхна.

— Разбираш ли — каза той, — във влака, в който е пътувала тя, семейство Мирамон и прочие, е станало нещо странно и не мога да разбера какво.

— Ти за полицията ли? — веднага се досети портиерът. — Да, инспекторът също искаше да говори с нея и беше недоволен, че е закъснял.

— Един инспектор ли е идвал? — бързо попита Мей.

— Да, инспектор Дьопре, защо?

— Познаваш ли го?

— Моята жена познава роднини на неговата жена — отвърна портиерът. — Много прилични хора, пък и той е добър полицай.

— Това е добре — с твърде двусмислен тон се отзова Кристиан.

Щом се убедиха, че няма да измъкнат нищо повече от Жул, детективите напуснаха хотела.

— Много ви отива тази рокля — каза Кристиан. — Аз съм магаре, защото трябваше веднага да ви го кажа.

Мей се изчерви от удоволствие. Коварният граф със своята забележка успя да я накара да седне в чудовището без възражения и те се отправиха към вила „Шарл“.

— Изпълних мисията си — каза Кристиан на Мей, когато излязоха от града и пътуваха край морето. — Тази „Златна стрела“, която ни е нужна, пак ще мине през Ница утре сутрин по посока Вентимилия. Предполагам, че баронесата ще поиска да я огледа. Служителите на гарата не са чували за никакво убийство. Нито един от пътуващите във влака не се е оплаквал, че са му откраднали нещо, но списъкът с пасажерите, както и предполагаше баронеса Корф, е иззет от Папийон под предлог, че е имало кражба. А при вас как мина?

— Узнах нещичко — отвърна Мей, — но все си мисля, че е много малко. Графинята казва, че май нещо я било изплашило, когато се събудила с вик. Но не е сигурна.

— Хубаво е, че е толкова откровена — сериозно каза Кристиан. — Между нас казано, свидетели, които бодро рапортуват, че точно в 4 часа и 39 минути са видели на моста субект със скъсана ръкавица и сиво палто, на което са липсвали четири копчета, винаги са предизвиквали у мен подозрение. Интересно дали на викария ще му се удаде да научи повече от нас? Все пак лейди Брекенуол му е бъдеща тъща и едва ли ще скрие от него това, което й е известно.

— Тъща? — изуми се Мей. — Защо решихте така?

— Всички говорят за това — сви рамене графът. — Ако той иска да получи постоянно назначение в местната църква, то неизбежно ще му се наложи да се ожени. И то за една от дъщерите на лейди Брекенуол, иначе няма да стане свещеник в Ница. Защо питате?

Отговор не последва. И Кристиан така и не разбра защо Мей внезапно замълча и повече не каза нито дума чак до момента, в който стигнаха до вилата на баронеса Корф.