Метаданни
Данни
- Серия
- Амалия – тайният агент на императора (21)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Миллион в воздухе, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Ана Петрова, 2024 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- Epsilon(2024)
Издание:
Автор: Валерия Вербинина
Заглавие: Милион във въздуха
Преводач: Ася Петрова
Година на превод: 2023
Език, от който е преведено: руски
Издател: Читанка
Година на издаване: 2023
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/19895
История
- —Добавяне
Глава 12: Нечакани гости
— Да — каза Кристиан, — всички пауни са избягали на ваша територия и са се заселили край езерото, където има такива романтични руини. — Той изразително подчерта думата „романтични“.
Амалия въздъхна.
— Струва ми се, че тези руини се казват „Приютът на отшелника“ — отбеляза тя. — Прав сте, наистина се намират на моя земя.
— А що се отнася до ножа — продължи графът, — сигурен съм, че е това е още една от милите шеги на старата дама. Вчера мис Мей й показа характер и явно мадам Клариса е решила да й обясни кой командва тук.
Той с непринуден вид погледна към Уолтър, който целият кипеше.
— Трябва да Ви обърна внимание, мосю… — започна англичанинът.
Той възнамеряваше да каже на нахалния французин всичко, което мислеше за безцеремонното му нахлуване, но в този момент се намеси Амалия, която не търпеше караници в дома си и тутакси ги пресичаше.
— Първо аз. Няма да крия — обърна се тя към Мей, — репутацията на вашата баба е прекрасно известна на всички, както и това, че не обича претендентите за наследство. Само че…
— Какво? — бързо попита девойката.
— В това да ви подхвърлят окървавен нож няма никакъв смисъл — твърдо отговори Амалия. — Освен това, тревожи ме обстоятелството, че именно по времето, когато във вашия куфар биха могли да сложат това — тя кимна към вързопа, — на мен ми изчезна ръкавицата.
— Загубили сте си ръкавицата?
— Аз никога нищо не губя — сухо отвърна Амалия. — Прозорецът в купето беше отворен, но ръкавицата все пак не е лист хартия, че да я отнесе порив на вятъра. Мисля, че някой я е взел.
— Но защо? — попита младият свещеник.
— А защо да се подхвърлят в куфара нож и окървавена кърпа?
— За да изплашиш някого — отвърна Кристиан.
— Да допуснем. Но за да плашиш някого по такъв начин, трябва да имаш съвсем друг тип мислене от това на мадам на Клариса.
Уолтър се замисли.
— Ами ако е разчитала, че Мей… че мис Уинтърбъри ще се изплаши дотолкова, че веднага да си тръгне?
— Мисля, че мадам Клариса добре познава хората — отрони Амалия в пространството — И би трябвало да й е известно, че там, където е заложен милион, човек не може да бъде изплашен даже с оръдие.
— И все пак — упорито продължи Уолтър, — даже ако допуснем, че е извършено някакво престъпление, за което не знаем…
— И за което и вестниците не знаят, което е много по-лошо — вметна с усмивка Кристиан.
— Така или иначе, какъв смисъл има да подхвърляш на страничен човек оръдието на убийството, когато винаги можеш просто да го изхвърлиш?
— Най-после произнесохме думата „убийство“ — усмихна се Амалия. — Помислете, мистър Фрейзър: там, където има убийство, неминуемо ще има и следствие. А следствието винаги търси престъпника и го търси по улики и по показания на свидетели. Само че ето я главната улика — тя кимна към ножа. — Защо тогава да търсят някой друг?
— Но във влака не е извършено никакво убийство — напомни Кристиан. — Иначе вестниците отдавна да бяха разтръбили за това. Защо толкова ви харесва да отричате очевидното, госпожо баронесо?
— Защото ръкавицата ми я няма — с усмивка отвърна Амалия. — И защото нямам навика да губя вещи.
— Простете, госпожо, но не виждам връзка — рече Уолтър.
— Лично аз мисля, че всичко е много по-просто — подкрепи го Кристиан. — На вилата за обяд са заклали кокошка и Клариса е решила да направи номер на внучката си. Оттук и окървавения нож, и кърпата.
— Вие изказахте много разумна мисъл, господин граф — каза Амалия. — Преди всичко трябва да проверим каква е кръвта по кърпата — човешка или някаква друга. Предлагам следното. Доколкото тук са замесени интересите на мис Мей, всички ние засега ще си мълчим. Мистър Фрейзър?
— Съгласен съм — бързо отвърна свещеникът.
— Господин граф?
— Можете да разчитате на мен, ням съм.
— Чудесно. Ножът и кърпата остават у мен. Мой познат ще направи необходимите анализи и ще ни каже с какво си имаме работа. А дотогава ще чакаме нови странности.
— Не ви разбирам, госпожо баронесо — каза след пауза Кристиан.
— Според мен, всичко е много просто. Странностите са това, което нарушава привичния ритъм на живота. Засега имаме само три такива. Номер едно: ножът и кърпата в куфара. Номер две: моята ръкавица. И номер три: трупът.
— Но никакъв труп няма! — изтръгна се от свещеника.
Амалия се усмихна.
— Ето това е най-голямата странност — каза тя с блеснали очи. — Защото трябва да има труп. Иначе нямаше да има нож.
Тя се разсмя.
— Боже, какви дълбокомислени беседи водим, съвсем като в детективните романи! Но нищо, да вярваме, че скоро всичко ще се изясни. А засега — не бихте ли желали да обядвате у дома? Обещавам, че около масата няма да има никакви разговори за престъпления.
Около единадесет часа на обяд Мей се беше срещнала с Уолтър, а след това те ходиха в Монако.
Докато във вила „Шарл“ четиримата другари се съвещаваха по повод странната находка, стопанката на вила „Маршал“ приемаше невзрачно плешиво човече, надарено обаче с изключително остър и всичко забелязващ поглед. По поръчение на Клариса и Бланшар човечето, носещо красивото име Раймон Босежур, трябваше да изясни защо, едва пристигнала, милата Мей веднага оставя любящата си — е, добре, заядливата си — баба и какво изобщо замисля.
— В Монако? — порази се старата дама. — Че каква работа има тя там?
Раймон се покашля, за да скрие усмивката си.
— Тя игра в казиното — доложи той.
— Моята внучка Мей? — просто онемя Клариса.
— И спечели — без угризения на съвестта доложи Раймон. — Големи пари.
— А после? — попита Бланшар, който присъстваше на разговора.
— После посети магазин за парфюми, а след това отиде на гости у баронеса Корф, където заедно с Фрейзър прекараха доста време. Когато си тръгваха, чух как баронесата им предлагаше карета, за да ги докара до вашата вила, но мадмоазел Мей каза, че ще вървят пеш. Така че те скоро ще бъдат тук, а аз побързах, за да ги изпреваря.
— Какво ти е, скъпа? — разтревожи се Бланшар, според когото паузата след думите на Раймон стана твърде дълга.
— Тази тиха вода ще излезе дълбока — обяви Клариса. — Нима не са я предупредили, че не мога да търпя хора, които ходят в казиното?
— Затова пък сега няма защо да си блъскаме главите как да се отървем от нея — отбеляза безсърдечният адвокат.
— Имам чувството, че тя съвсем не се интересува от мен — възмутено продължи старата дама, поправяйки пръстена си с брилянт. — Къде е свиренето на роял, къде е пеенето на песнички, които би трябвало да ми харесат, макар че никога нищо не съм разбирала от музика? Къде са пламенните речи как винаги е искала да има такава щедра баба като мен? Къде са снимките на роднините, годениците и любимите кученца, които да ме разнежат? Къде, най-сетне, са разговорите за това как кръвта вода не става? Вместо всичко това, разказ за таралеж, пет изречения в градината вчера и още три на масата, като най-дългото беше молбата да й подам солта.
— Скъпа — каза Бланшар, целувайки ръка на Клариса — сигурен съм, че стига само да изразиш желание и тя ще започне да пее от сутрин до вечер. Но ако пее така фалшиво като предишната, за нас ще стане по-зле.
Клариса въздъхна, заяви на Раймон, че ще го извика, ако услугите му отново й потрябват, нареди на адвоката да му плати за извършената работа и го освободи.
— Какво ти е мнението за нея изобщо? — попита старата дама, когато с Бланшар останаха насаме.
— За твоята внучка ли?
Бланшар почувства, че стъпват на хлъзгава почва и зададе този въпрос, за да спечели малко повече време за отговор.
— Говорим за Мей и само за нея — със стоманени нотки в гласа каза Клариса, която знаеше уловките му наизуст. — Е? Все така ли твърдиш, че прилича на някаква си там отровителка?
— Извинявай, скъпа, всичко е заради моя опит в общуването ми с хората, който ме кара да предполагам най-лошото — отвърна с усмивка адвокатът. — Какво искаш да разбереш? Според мен, тя е извънредно провинциална и извънредно стеснителна особа, която не се чувства на мястото си от момента, в който пристъпи този праг.
— Тази стеснителна особа вече ми се озъби — напомни Клариса. — И сега, вместо да ме ухажва и да ми пее песнички, избяга при тази руска баронеса, която познава толкова малко, колкото и мен. Както искаш, Юбер, но тук има нещо гнило!
— Може би е узнала за завещанието ти? — предположи адвокатът.
— Откъде?
— Не знам, но това не е информация, която може вечно да се пази в тайна. Да допуснем, че твоята внучка е разузнала за завещанието ти, разбрала е, че няма какво да направи, и е решила…
Прекъсна го слугата, който обяви, че мадмоазел Мей току-що се е прибрала във вилата. И тъй като Клариса притежаваше не по-малко остър поглед, отколкото нейния шпионин, тя веднага забеляза, че внучката й изглежда доста по-непринудена, отколкото вчера или дори днес сутринта. И наистина, щом разказа всичко на Амалия, Мей се почувства така, все едно камък й падна от сърцето.
— Къде бяхте, миличка? Да не сте си търсили жених? — полюбопитства Клариса с невинен тон. В него имаше толкова отрова, че даже индийска кобра би умряла на място от завист.
— Мисля, че вчера вече имахме разговор на тази тема — каза порозовяла Мей.
На нея чак сега й хрумна какви слухове биха могли да тръгнат за нея и Уолтър заради това, че цял ден са ги виждали заедно.
— Таралежите и понитата, разбира се, са хубаво нещо — отбеляза Клариса. — Но нали детството все някога трябва да свърши, не е ли така?
— Вероятно сте права — безхитростно се съгласи Мей. — А вчера за обяд клали ли са кокошка?
В детективните романи, които четеше, този номер — да изненадаш неочаквано противника — сработваше безотказно. Той и сега сработи, но затова пък така, че по-добре да не беше сработвал. Бланшар, който си палеше цигара, от изненада изтърва кибритената клечка върху разкошния копринен килим и прогори дупка. Що се отнася до старата дама, то тя имаше толкова озадачен вид, все едно за пръв път в живота си чуваше за съществуването на кокошки. Беше толкова изненадана, че каза самата истина.
— За обяд нямаше никаква кокошка и за вечеря също. Защо? Да не би да си имаш вкъщи някаква любима кокошка и затова да не обичаш да ги ядеш?
— Не — рече Мей. — Просто ми се стори, че имаше кокошка. Или нещо такова… месно.
— Телешко, но него го доставят от най-добрия месар в Ница — поясни Бланшар, когато завърши яростното затъпкване на горящата клечка. — А у вас в Лителил — така преиначи на френски той Литъл Хил — да не би да ядат само собствените си животни?
— Не — отвърна Мей с лъчезарна усмивка, — попитах просто така.
Чак сега Клариса обърна внимание на това, че от килима се вдига пушек.
— Юбер! — излая тя.
— Знам, аз го прогорих — отвърна с нещастен глас адвокатът.
— Така ли? — с неопределен тон провлече Клариса. — Ами хубаво, и без това ми беше омръзнал. Ще го махнем и ще купим нов.
Тя с трясък отвори ветрилото си и започна да си вее, но в този момент върналият се слуга доложи, че е дошъл господин Дьопре с колегата си и най-покорно моли да бъдат приети.
— Кой пък е този Дьопре? — капризно попита Клариса. — Не познавам такъв.
Слугата въздъхна, наклони се към ухото й и измърмори няколко думи, след което лицето на старата дама се промени.
— Полицай! Какво пък, покани го!
И господин Дьопре с колегата си бяха милостиво допуснати в малката гостна, където в ъгъла стоеше работа на Канова, а на стената висеше портрет, излязъл изпод въздушната четка на Нате.
„Какво означава всичко това?“ — си помисли Мей смразена.
От нейна гледна точка Дьопре изглеждаше като типичен детектив от романите: слаб, жилест, с печат на усърдие върху лицето. Затова пък колегата му, който, очевидно, поради незначителния си чин така и не се представи, се явяваше пълна негова противоположност. Той имаше добродушната физиономия на любител на добрата храна и умереното пиене. Беше едър и мощен, да не кажем направо дебел. Такива хора обикновено биват неповратливи и бавни, но той се движеше някак си леко и безшумно като пеперуда.
— Дошли сте по повод на моите пауни? — мигновено атакува Клариса служителите на закона. — Между впрочем, още преди две седмици ви обърнах внимание, че птиците ми изчезват някъде. И оттогава нищо!
— Не, госпожо, тук сме съвсем не заради пауните — почтително каза Дьопре. — Откровено казано, ние дори не идваме при вас, а при мадмоазел, Мей Уинтърбърѝ.
Както и граф дьо Ламбер, той упорито слагаше ударението на последната сричка.
— Това съм аз — отрони Мей. — Какво се е случило?
— Нищо страшно, мадмоазел — тутакси я успокои безименният дебеланко, който съпровождаше Дьопре. — Вие сте пътували вчера със „Златната стрела“, нали? Та така, с един от пътниците във влака се е случила малка неприятност и разпитваме всички, които са се намирали наоколо.
„Малка неприятност, как ли не! — ужаси се в себе си Мей. — Та него са го намушкали! Баронеса Корф се оказа права!“
— Каква неприятност? — намеси се Бланшар, който веднага усети обичайния полицейски маниер да се прикрива истината и застана нащрек.
— На пътник от първа класа са му откраднали багажа — поясни Дьопре.
Мей онемя. Тя очакваше всичко, но не и това.
— Много ценен багаж, честно казано — подхвана дебеланкото. — Затова много бихме искали да узнаем дали не сте видели нещо подозрително, дали не сте чули нещо странно… ами, сама разбирате.
Разбира се, най-странен и подозрителен беше окървавеният нож, който по някакъв начин се беше оказал в куфара на Мей, но за него по никакъв начин не биваше да се споменава. Затова Мей започна да разказва как е пътувала в едно купе с баронесата, как е счупила парфюма (на това място девойката се изчерви) и как са се прехвърлили във вагон-ресторанта. Тук Мей се изчерви още повече.
— Няма нищо страшно, вече чухме за семейния скандал — успокои я Дьопре. — Какво стана после?
Мей разказа на полицаите как през нощта я е събудил вик, но се оказало, че на графиня дьо Мирамон просто й се е присънил лош сън. Повече нищо особено не си спомня. Никой от спътниците й не й се беше сторил подозрителен и във вагона също не беше забелязала чужди хора.
— Боя се, че с нищо не мога да ви помогна — каза тя с извинителен тон.
— А тази баронеса, с която сте пътували… — нерешително започна Дьопре. Той извади от джоба си списък и започна да го преглежда. — За съжаление, не помня името й.
— Баронеса Корф — с готовност подсказа Мей. — Казва се Амалия Корф.
— Как мислите, може ли тя да е видяла или чула нещо? Или през цялото време е била с вас и е видяла същото, което и вие? Излизала ли е от купето без вас?
— Честно казано, не помня — замисли се Мей. — Не, през цялото време бяхме заедно. Боя се, че ще ви разкаже същото като мен.
Дебеланкото кимна, като че ли нищо друго не беше очаквал.
— Не помните ли да е излизала през нощта? — попита той. — Може би все пак е могла да забележи нещо?
— Не — каза твърдо Мей, — не е излизала.
— Откъде знаете? Нали по това време сигурно сте спали?
— Ако беше излизала, щях да чуя как се хлопа вратата — обясни Мей. — Освен това, куфарите ни стояха на пода и щеше да й се наложи да светне. Сигурна съм, че не е. Само веднъж се показа в коридора, когато чухме вика.
— Да — каза Дьопре, — вече разказахте за това.
— Ще ни кажете ли все пак какво е изчезнало? — измърмори Клариса, веейки си с ветрилото си. — Брилянти? Много скъпи?
— С удоволствие бих Ви разказал всичко, госпожо, отвърна с поклон Дьопре. — Но този пътник ни закле да пазим нещата в тайна, иначе скандалът би бил неизбежен.
— Аха! — победоносно обяви Клариса. — Значи, не са брилянти, а например, снимка, на която Уелският принц се развлича с танцьорки. Макар че едва ли — със съжаление добави неподражаемата дама, — той предпочита актриси.
— И актрисите могат да навредят на репутацията, повярвайте ми — каза с усмивка дебеланкото. — Но ние много разчитаме на вашата скромност.
Той някак си много ловко се поклони на дамите и си тръгна заедно с колегата си.
— И с какво изобщо се занимават тия полицаи? — замърмори Клариса. — Търсят всичко, с изключение на това, което в действителност си струва да търсят.
Тя сви ветрилото си и развълнувано се надигна от кушетката.
— А, ето те и теб, Кристиан! Е, намери ли пауните ми или не?
Но граф дьо Ламбер не беше склонен да говори за пауните.
— Кой беше у вас току-що? — попита той.
— Някакъв мухльо — Дьопре от полицията — и негов колега — отвърна Бланшар. — В „Златната стрела“ са откраднали ценен багаж и разпитват свидетели.
— Аха, това било значи — провлече Кристиан, но видът му беше доста озадачен.
— Пауните! — властно напомни Клариса.
— Попаднах на следа, госпожо — бързо я увери графът. — Но трябва да проверя още някои неща.
— Ти си знаеш — промърмори Клариса. — Да не останеш за следващата гонка с купчина желязо вместо локомобила си или както там се казва! Намери ми моите птички, а аз ще си удържа на думата!
Обаче, съдейки по всичко, освен птиците Кристиан си имаше достатъчно други грижи, защото той прекара на вилата само няколко минути и си тръгна, оправдавайки се със спешна работа.
На другата сутрин Мей получи от него бележка:
„Чакам Ви до вилата точно в 10. Трябва да обсъдим сама знаете какво.
P.S. Всички останали също ще дойдат.“
Вярна на себе си, Мей излезе още в десет без петнадесет, но само след няколко минути зад завоя се показа каретата на баронеса Корф, в която седеше графът. Кристиан помогна на Мей да се качи.
— Да, работата е сериозна — каза той с блеснали очи. — А аз сгреших, че не повярвах на баронесата, когато тя каза, че става дума за убийство. Но сега няма никакво съмнение.
— Но нали този Дьопре… нали той каза… — запъна се Мей. — Те нали търсят изчезнал багаж? Или сте прочели във вестника за… за убийство? Но как можаха тогава и дума да не продумат за него?
— Работата не е във вестниците или в багажа — махна с ръка Кристиан. — Работата е в този дебеланко, който беше у вас. Бланшар явно съвсем е изкуфял, щом не го е познал. Поне като адвокат е бил длъжен.
Мей ахна и прикри уста с длан.
— Значи той изобщо не е полицай? — отрони тя.
— Там е работата, че е именно полицай — натъртено каза графът. — Това е комисар Папийон.