Валерия Вербинина
Милион във въздуха (11)

Глава 11: Пауновият въпрос

— А сега накъде? — попита Уолтър, когато излязоха от казиното.

— Сега — обяви Мей — трябва да купя парфюм.

В този момент Уолтър разбра, че и той, както и всичките му познати мъже, нищо не разбира от женска логика. Но парфюмерийният магазин изглеждаше къде по-невинно от казиното, и мистър Фрейзър се покори на съдбата.

Трябва да кажем, че от гледна точка на Мей всичко изглеждаше напълно логично. Милейди Корф й беше дала парфюм в замяна на този, който самата Мей беше разбила от неловкост. Тъй като Мей, на свой ред, й беше обещала друг, трябваше да удържи на думата си. Бедата беше само в това, че Мей, както беше споменато по-горе, нямаше достатъчно пари. Откъде могат да се вземат пари на Лазурния бряг? Разбира се, от казиното. Да отиде в него сама не беше съвсем прилично, затова тя беше взела Уолтър със себе си.

Както виждаме, Мей беше обмислила всичко в детайли, а на стотина крачки от казиното тя видя голям магазин с надпис „Parfumerie parisienne“^[1].

Щом се оказа вътре, Мей с наслада вдъхна пропития с аромати въздух. По огледалните рафтове дремеха десетки кутийки със запечатани флакони, имаше и по-обикновени шишенца — с одеколон, по-ниско бяха разположени прах за зъби, пудра и прочие необходими спътници и слуги на красотата. В средата на магазина се разполагаше маса с извити крачета, на която лежаха парфюмирани ветрила и отворени флакони парфюм — за проба.

— Que désire mademoiselle?^[2]

Щом усети в нея клиентка, към Мей тутакси се приближи продавач, елегантен брюнет на средна възраст.

— Търся парфюм — каза на френски Мей.

Продавачът хвърли поглед на простичката рокля на Мей и на нейния спътник, също твърде скромно облечен, и за всеки случай съобщи, че имат най-новото от „Риго̀“, „Пино̀“, „Любѐн“, „Герлен“ и прочие и той се осмелява да предложи на мадмоазел…

Тъкмо се канеше да назове името на нескъп парфюм, който купуваха основно гувернантките, и в този миг Мей го прекъсна:

— Имам нужда от много хубав парфюм, мосю. И най-добре да е скъп.

Във връзка с работата си продавачът беше свикнал да не се учудва на нищо. Тук, на Лазурния бряг, той се беше нагледал на вчерашни възпитателки, които се омъжваха за богаташи, и на разорени аристократи, които се устройваха като компаньони. Ето защо, без излишни приказки, той отведе Мей към масата и започна да й подава един след друг флакони с най-изисканите, най-скъпи парфюми, като съпровождаше всеки от тях с кратък коментар.

— Заповядайте, мадмоазел… „Теменужен бриз“ — ако обичате теменужки. Не се препоръчва за певици, мирисът на теменужки влияе зле на гласните струни. „Рококо по парижки“, прелестен. „Дамски каприз“, прекрасен аромат за прием. Желаете парфюм за себе си или за подарък?

— За подарък — рече Мей и, след кратък размисъл, добави: — За приятелка.

— Това е прекрасно — сериозно каза продавачът. — Ето, дали няма да ви хареса „Прекрасна епоха“, самото очарование. Този парфюм е твърде популярен, за него пишат навсякъде: „Градината на моя свещеник“. „Прекрасната непозната“ вероятно няма да е подходящ за вас, парфюмът с това название предпочитат да подаряват предимно мъже.

— А „Бал у принцесата“, какво е това? — поинтересува се Мей.

— Прекрасен парфюм за млада девойка — отвърна продавачът, — впрочем, изобщо не е от новите. Има още „Ъгълчето на феите“, също очарователен дневен аромат за госпожица.

Той огледа рафтовете.

— Имахме и последното от „Герлен“, парфюм на име „Гавот“, но се боя, че сме го разпродали. Харесахте ли си нещо?

— Твърде много аромати — каза извинително Мей. — Вече почти нищо не усещам. Помня, че нещо миришеше на рози, но ми хареса друг парфюм.

— Вземете нашите ветрила — посъветва я продавачът. — Така е много по-удобно да се избере аромат.

Мей си повя с ветрило, на което беше изписано „Рококо по парижки“, после взе „Прекрасната епоха“, не подмина „Бал у принцесата“, а накрая взе ветрилото с надпис „Градината на моя свещеник“. В действителност, всичко безумно й харесваше и тя се разстройваше, не знаейки кое да избере.

— Можете да вземете със себе си нашите ветрила и да се върнете, щом решите — каза продавачът, виждайки, че тя се колебае.

— Много са хубави — искрено каза Мей и се реши: — Мисля, че ще взема два флакона… засега.

И без това учтив, продавачът пред очите й се превърна в крал на галантността. Той увери Мей, че е направила най-добрия избор, взе парите, върна й ресто и се зае да опакова покупките.

Звънчето на вратата звънна и в магазина влязоха двама души.

— Мисля, че тук можем да купим сапун — каза дамата.

Щом чу познат глас, Мей се обърна и видя младата жена от „Златната стрела“ — същата, която беше устроила сцена във вагон-ресторанта. Но това не беше всичко. Най-любопитното се оказа, че дамата преспокойно съпровождаше мъжът й, същият, чиято измяна тя така неистово беше изобличила. Макар че лицето му не можеше да се нарече твърде щастливо, отстрани двамата изглеждаха като напълно пристойна двойка.

Дамата погледна Мей с леко предизвикателство, приближи се към витрината и започна да разглежда сапуните. Продавачът добави като подарък дузина ветрила, напръскани с аромати, които тя още не беше купила, и я увери, че винаги, винаги ще я очакват в своя магазин.

— Благодаря ви, господине — каза Мей на своя очарователен френски. — Довиждане.

Тя взе покупките си и излезе, съпроводена от Уолтър, а продавачът се зае с новите купувачи.

— Колко странно — рече Мей на своя спътник, когато се озоваха на улицата. — Хората са толкова непостоянни!

— Какво имаш предвид? — удиви се Уолтър.

Мей не се сдържа и му разказа на каква сцена се беше оказала свидетел във вагона и спомена, че мъжът, който в прав текст беше пожелал на жена си да умре, е същият този господин, под ръка с когото тя така непринудено беше влязла в „Парижка парфюмерия“.

— Това е граф Теодор дьо Мирамон — каза Уолтър, — а дамата е жена му. Баща й е известен бизнесмен, а дядо й е бил просто лихвар. Този брак тук се счита за неравностоен, или поне лейди Брекенуол казва така. Чувал съм, че Матилда от дете била влюбена в графа, а когато пораснала, направила всичко, за да го получи. Работите в семейството му по онова време не вървели добре и е възможно за това наистина да се е постарал бащата на Матилда. В крайна сметка графът се оженил за нея, но този брак не им донесъл щастие. Графът не пази вярност на жена си, а тя… ти сама си видяла как се отнася тя към това.

— Да, но как графинята може да му прости такива ужасни думи? — сърдито попита Мей. — Нали видя лицето й — тя се усмихваше! Както искаш, но аз това не мога да го простя.

— Да, но помисли сама — какво може да направи? — възрази Уолтър. — Да се разведе? Та това е немислимо!

Мей се замисли.

— Между другото, баронеса Корф още тогава каза, че всичко ще свърши именно така — каза тя. — Имам предвид, че графът ще се върне при жена си. Интересно, откъде би могла да знае?

Тя въздъхна.

— Добре, отиваме на гарата.

— Връщаме се в Ница? — попита я спътника й.

— Да — каза Мей, — а когато се върнем, веднага ще отидем при баронесата. Трябва да й дам парфюма.

Докато чакаха влака на гарата, Мей купи всички последни вестници и внимателно ги прочете във вагона. Когато ги остави настрани, Уолтър забеляза по лицето й безпокойство.

— Странно — рече Мей, без да се обръща към никого конкретно. — Много странно.

Щом пристигнаха в Ница, те взеха наемен екипаж и се отправиха към вила „Шарл“, където живееше баронеса Корф. Екипажът се оказа стар олющен фиакър^[3], който, изглежда, беше емигрирал на Лазурния бряг направо от Париж през осемдесетте години на миналия, т.е., осемнадесети век. Конят също не беше в първа младост, но въпреки това Мей се чувстваше много по-уверена, отколкото в сумтящото чудовище с парен мотор.

— Само да не е заминала някъде! — прошепна Мей.

Но се оказа, че баронеса Корф си е вкъщи и веднага прие гостите.

Изчервена, Мей й връчи подаръка си. Амалия погледна парфюма и се усмихна. Когато беше тръгнала от Париж, един от поклонниците й беше поднесъл на прощаване аромат и тъй като тя изобщо не държеше на този поклонник, с лекота преподари флакона на Мей, без да взема на сериозно обещанието на девойката да й подари в замяна друг. Но Мей изпълни обещанието си и й подари „Прекрасна епоха“. „Интересно — помисли си Амалия, която изобщо не си правеше илюзии по отношение на хората, — какво ще иска сега от мен?“

— Какво забавно название — каза тя, без да подозира, че някой ден така ще нарекат времето, в което живееха, а самата епоха ще продължи чак до началото на десетте години на двадесети век — до Първата световна война, която ще преобърне Европа.

— Няма да питам как е баба ви — продължи Амалия. — Само се надявам, че не си патите много от нея.

— Трябва да ви призная, милейди, че дойдох при вас, за да поговорим за нея — промълви развълнувана Мей.

— Тогава по-добре първо седнете — отбеляза Амалия. — И вие също, мистър Фрейзър. А сега, мис Мей, бъдете откровена. Мога да ви дам някакъв съвет, но се опасявам, че с такъв човек като баба ви всички съвети ще се окажат безсмислени. Разбирате ли ме?

Мей прехапа устна.

— Там е работата — реши се тя накрая, — че попаднах в ужасно положение.

Амалия въздъхна и поправи краищата на тъмнозелената копринена панделка, която украсяваше роклята й.

— За последен път — съобщи тя — чух тези думи от една девойка, която получи по време на един бал предложения за женитба от трима кавалери.

— И какво я посъветвахте? — попита с усмивка Уолтър.

— Да се омъжи и за тримата — подред, разбира се. Шегувам се. Всъщност беше трудно да й се подскаже нещо, защото тя беше влюбена в четвърти.

— Аз мисля — дипломатично каза свещеника, — че просто е трябвало да изчака друг бал.

— Вие всичко разбирате, мистър Фрейзър — с усмивка рече Амалия. — Разбира се, че е така.

Но докато слушаше тази история, Мей дори не се усмихна.

— Та какво ви се е случило? — попита баронесата.

— Отначало даже не знаех какво да мисля — изтърси девойката. — И си спомних за влака. Но прочетох вестниците, във влака нищо не се е случило. Значи, това е шега. Но за шега според мен е твърде жестоко.

Амалия и Уолтър се спогледаха.

— Боя се, че изобщо не схващам за какво става дума — рече Амалия със своя обичаен благожелателен тон. — Може би ще разкажете всичко от самото начало, подред?

— Даже не знам с какво да започна — каза развълнувано Мей. — Намерих това в куфара. Не знаех какво да направя и досега не знам. Няма с кого да се посъветвам. И изобщо всичко е толкова странно!

— Какво именно намерихте? — търпеливо попита Амалия.

Мей я погледна уплашено, бръкна в чантичката си и измъкна от самото й дъно малък вързоп, обвит в няколко слоя хартия.

— Ето — рече тя, отдръпвайки се от вързопа, все едно той беше гърмяща змия и можеше да я ухапе. — Ето какво намерих в куфара си. Какво търсеше там, не знам. И какво означава всичко това, също.

Амалия погледна лицето й, после вързопа на масата и разгърна хартията. Вътре имаше остър нож, покрит с тъмни петна, и изцапан носна кърпа без инициали.

— Прилича на кръв — каза Амалия с глас, който неочаквано стана тежък.

Мей кимна.

— И аз така си помислих — призна тя. — Може би трябва да се обърна към полицията? Само че аз… аз се боя.

Амалия постави лактите си на масата и събра върховете на пръстите си.

— Дайте да направим някаква равносметка. Вие отпътувате вчера от Париж, както и аз. Смея да мисля, че когато сте опаковали куфарите си, в тях не е имало нищо подобно. Когато пристигате в Ница, оправяте багажа си и намирате това.

— Помислих си, че може би във влака са убили някого, а ножът са подхвърлили на мен — прошепна Мей. — Но на сутринта видях дамата в синьо, а после я срещнах и в Монако. Тогава реших, че не става дума за нея, и купих вестници. Ако в „Златната стрела“ беше извършено престъпление, за него щяха да пишат навсякъде, но никъде не се съобщава за нещо подобно. И тогава си спомних за златните лъжички.

— Какви лъжички? — попита Амалия.

— Това са лъжички, които по разпореждане на баба й подхвърлиха в нещата на един от наследниците — разнесе се весел от глас от вратата.

Мей тихо извика. Уолтър скочи на крака. На прага стоеше Кристиан дьо Ламбер. Усмихнат, той местеше поглед от едно лице на друго.

— Върнахте ли се вече? — сърдито попита Амалия. — Да не сте намерили пауните?

Кристиан кимна и влезе в стаята.

— Представете си, да — обяви той, гледайки Амалия с блестящи възторжени очи. — Всички те са се преместили при вас.

… Когато Клариса поиска от Кристиан да намери скъпоценните й пауни, графът не на шега се озадачи. Но той беше човек на действието и най-напред се отправи към модния магазин на Алфонсин, където се продаваха шапки.

Там графът се разговори с една от продавачките откъде вземат паунови пера и разбра, че никой от слугите на полковник Картрайт не им доставя такива. Според Кристиан, това означаваше, че полковникът няма отношение към изчезването на птиците — защото, ако той се беше полакомил за пауново рагу, неизбежно скъпите пера щяха да останат, а щом е така, слугите нямаше как да устоят на съблазънта да ги продадат. За да му е чиста съвестта, графът провери още няколко магазина за шапки и се убеди, че никой от слугите на полковника не им е предлагал нищо.

Затова Кристиан започна да търси къде биха могли да се преместят птиците по, така да се каже, естествен път. Той започна да следи последният останал при старата дама, малък и доста невзрачен, и скоро направи няколко поразителни открития.

Главното от тях се заключаваше в това, че паунът е двулична птица и макар че изглежда неповратлив, всъщност, когато реши, може да бяга по-бързо от кон. Освен това, паунът с неговата огромна опашка и писклив глас умее да се крие така, че друг път ще го намериш.

И така, Кристиан последва птицата през дивите храсталаци. Той едва не падна в канавка, набоде се на някакъв необикновено бодлив кактус и в края на краищата беше принуден да констатира, че последният паун, който можеше да проясни тайната на изчезването на събратята си, е успял да го измами и безследно се е скрил.

Тогава Кристиан тръгна напосоки и след няколко минути се оказа в огромна, красива градина с изглед към морето. Под едно от дърветата в нея се виждаше гроб с прост бял кръст, а на няколко крачки от него беше поставена дървена пейка.

Кристиан се почувства неудобно, но тогава беше забелязан от един от слугите, който се осведоми какво желае негова милост в градината на баронеса Корф. Кристиан се ободри, яви се пред ясните очи на Амалия и й поиска разрешение да огледа земите й.

— Струва ми се — обясни той, — че пауните на мадам Клариса трябва да са някъде наоколо.

Амалия въздъхна и му каза, че щом иска да търси изчезналите птици, то тя няма нищо против, но се съмнява, че пернатите са в състояние да преодолеят няколкото километра, които разделят нейната вила от вилата, където живее мадам Фортескю.

— Кой знае, кой знае — провлече Кристиан. — Според мен те са невероятно хитри същества!

Той се поклони на баронесата, излезе от къщата и потъна в гората.

Щом я пресече, се оказа на брега на неголямо езеро, по чиято повърхност плуваха водни лилии. Насред езерото се виждаше нещо като островче, на което се извисяваха романтични руини, построени тук по заповед на един от предишните собственици.

Тук и там по бреговете на езерото и по островчето се разхождаха пауните, избягали от Клариса Фортескю. Съдейки се по вида им, те бяха избягали по една-единствена причина, която работи по един и същи начин както за хората, така и за всички живи същества: просто тук им беше много по-добре, отколкото там.

Кристиан им се залюбува, но тогава за съжаление си спомни защо е дошъл и се притесни. Ремонтът на скъпия на сърцето му автомобил зависеше от това дали ще успее да реши пауновия въпрос, а той беше решен само наполовина. Кристиан предчувстваше нелек разговор с Амалия и по обратния път размишляваше как да я уговори да върне пауните, без да я настрои срещу себе си. Съдейки по вчерашния обяд, той беше на мнение, че дори някога Амалия да реши да влезе в положението на Клариса, то това може да стане само при такива условия, при които например ръководството на монакското казино беше влязло в положението на загубилия руски офицер. А Кристиан се намираше в къде по-неизгодно положение. Най-малкото, нямаше нито кораб, нито оръдия.

Графът се върна при бялата вила, в която живееше Амалия, и се изкачи по стъпалата. Тъкмо се канеше да влезе в гостната, когато чу извънредно любопитния разговор и замря на място.

Много ни се иска да кажем, че Кристиан не възнамеряваше да подслушва чужди тайни и всичко е станало случайно, но това не би било вярно. Като възпитан човек, той можеше да се отдръпне от вратата или веднага да извести за присъствието си. Но графът изслуша всичко докрай и чак тогава счете за нужно да се намеси.