Валерия Вербинина
Милион във въздуха (1)

Глава 1: Експрес „Златната стрела“

По перона на Лионската гара тичаше дама. Златното пенсне на носа й подскачаше в такт, цветята на шапката й се люлееха като от буря, ръката й в ръкавица стискаше старомодна чантичка като ония, дето са се носили преди 30 години, примерно през 1867-ма.

Пред нея, уверено разсичайки тълпата пътници и посрещачи, летеше носач. Той беше висок, привикнал с всичко младеж, който се движеше с такива широки крачки, че всяка от тях се равняваше на три, че и на четири стъпки на дамата с пенснето. Впрочем, внимание заслужаваше не толкова това обстоятелство, колкото това, че носачът имаше, също като всички хора, само две ръце, и въпреки това успяваше да мъкне цели шест куфара наведнъж.

Пребройте сами: един жълт, един кафяв, един с обвити в желязо ъгълчета, един нов, но вече одраскан на капака, един малък кафяв с монограм „М.У.“ край дръжката и още един, който, съдейки по вида му, беше заварил още времената на Наполеон Велики, и — пак съдейки по вида му — беше попътувал на времето си така, както не на всеки куфар се удава.

Собственичката на шестте куфара и на тяхното съдържание едва успяваше да следва дамата с пенснето, която, въпреки почтената й възраст и непредразполагащите й към стремителност одежди, почти беше настигнала дългуча носач. Той хвърли поглед през рамо и призивно извика:

— Побързайте, дами! Влакът ей сега ще тръгне!

Дамата с пенснето изпъшка и хвана спътницата си за ръка.

— Чу ли, Мей? Влакът!

— Да, лельо Сюзан — сериозно отвърна Мей.

До отпътуването на влака оставаха десет минути, но Сюзан Бенет, като истинска англичанка, нямаше доверие на французите като цяло и на френските железници в частност. По нейно мнение, на машиниста можеше да му щукне какво ли не и да се отправи на път по-рано изключително напук на Британската империя в лицето на милата Мей и на изпращачката й, почтената мисис Бенет. А това означаваше, че си струва да побързат, за да лишат машиниста от това съмнително удоволствие.

Мисис Бенет подхвана по-здраво племенницата си под ръка и забърза крачка, но в този момент носачът се смили и обяви:

— Струва ми се, че вече пристигнахме!

Те се движеха покрай влака. Ето ги по-простите вагони, със седящи места и без купе, купетата, спалните вагони, сивият багажен и вагон-ресторантът. Трета класа, втора, първа…

— Дами и господа, експрес „Златната стрела“ потегля след пет минути! Повтаряме: „Златната стрела“ Париж — Вентимилия със спирки в Дижон, Лион, Валансиен, Авиньон, Арл, Марсилия, Тулон, Ница, Монако и Ментон потегля след пет минути!

— Какво казват? — нервно попита мисис Бенет.

— Че имаме още пет минути — успокои я Мей.

Въпреки че госпожа Бенет беше жена на юрисконсулта на английското посолство и вече от двадесет години благополучно живееше на шосе д’Антен, тя така и не успя да научи сносно френски. Вероятно най-вече й пречеше обстоятелството, че щом само заговореше на френски с който и да било абориген, в отговор неизменно следваше учтивото:

— Pardonnez moi, madame, je ne parle pas Anglais.^[1]

— Но аз говоря на френски! — възмущаваше се вечер уважаемата лейди в присъствието на мъжа си, добродушния мистър Бенет. — Какво още искат от мен?

Стивън Бенет въздишаше. И наистина, как да обясниш на съпругата си, която безкрайно уважаваш, че французите произнасят думите различно от нея и интонацията им е съвсем друга, да не говорим за такива дреболии като граматиката? Ето защо мисис Бенет продължаваше да пребивава в пагубното заблуждение, че говори френски, но кой знае защо никой от французите упорито не желае да я разбира.

— Не, не — сепна се Мей, виждайки, че носачът се кани да внесе целия й багаж в съответния вагон, — този куфар ще го взема със себе си!

— Кой, мадмоазел? — почтително се осведоми дългучът.

Мей смръщи чело. В действителност, вече й беше излетяло от главата кой точно куфар щеше да й потрябва при пътуването. Струваше й се, че си е сложила дрехите в одраскания. Или беше в куфара с монограма?

— Влакът потегля след пет минути!

Красавецът локомотив засъска и изпусна пара. Той беше боядисан в светло, всички металически детайли бях покрити с мед и сияеха като слънце, а отстрани светеше златна стрела, заключена в кръг. Към Мей и леля й се приближи млад кондуктор, на чиято униформа също беше изобразена стрела, извезана с жълта нишка.

— Дами…? — въпросително провлече той.

Мей в крайна сметка се разпореди да оставят два куфара от шестте — и одраскания, и този с монограма, — а останалите да натоварят в багажния вагон, след което се зарови в чантичката си, търсейки билета. Леля Сюзан величаво поправи пенснето си.

— Скъпа, надявам се, че си взела със себе си всичко необходимо? И си сложила най-хубавото си бельо?

— Лельо! — възмути се Мей, едва не изтървайки чантичката си от изненада.

— В този живот човек трябва да е готов за всичко! — наставнически обяви леля Мей. — Ами ако през нощта влакът дерайлира и стане катастрофа? А ти ще си със старо бельо и всички ще те видят! Това е ужасно!

— Нямам намерение да попадам в катастрофи — сърдито каза Мей, намирайки заветния правоъгълник с надпис „Première classe“^[2] и инициали PLM, които бяха изписани през целия билет. PLM означаваше Paris Lyon Méditerranée, компания „Париж — Лион — Средиземноморие“, на която освен всичко друго принадлежеше експрес „Златната стрела“.

— В края на краищата — добави Мей, връчвайки билета на кондуктора, — не за това съм дошла!

— Вашето купе е в средата на вагона, госпожо — съобщи кондукторът, като й връщаше перфорирания с компостьор правоъгълник.

Мисис Бенет въздъхна. Приближаваше моментът, който не можеше да си позволи да пропусне.

— Пази се, скъпа! — патетично възкликна тя и заключи племенницата си в обятията си.

Собствено, мисис Бенет съвсем не възнамеряваше да се ограничи с това. Искаше й се да даде на младата Мей още някакви наставления, от които тя несъмнено се нуждаеше, но в този момент се върна носачът, предаде на дамите багажната разписка и застина до вагона с вид на човек, очакващ с нетърпение отплата за труда си, при това незабавна. Мисис Бенет неодобрително го стрелна, тъй като това разваляше цялата тържественост на момента. Все пак тя извади от портмонето си монета и му я връчи. Разглеждайки полученото, той се изпъна и погледна старата англичанка отвисоко.

— Шест куфара, госпожо — промълви съкрушено младежът, клатейки глава.

Мисис Бенет стисна устни, непреклонна като адмирал Нелсън на палубата на своя кораб. От нейна гледна точка, тя и така беше надплатила, защото изобщо не възнамеряваше да наема носач, и ако Джеймс, слугата на мистър Бенет, не се беше разболял, такава нужда изобщо нямаше да възникне. Дългучът въздъхна, пронизвайки я с пълен с укор поглед. Мисис Бенет се ограничи с това, че си поправи пенснето и се извърна. Мей се изчерви, измъкна първата й попаднала монета (която се оказа петфранкова) и я мушна в ръката на носача, който разцъфна и даже изобрази нещо като поклон.

— Приятно пътуване, мадмоазел!

Мей се качи във вагона. Носачът й подаде останалите два куфара. Мисис Бенет извади кърпичка и я допря до очите си. Цветята на шапката й затрепериха, предчувствайки нова буря.

— Мей! Скъпа, не забравяй да ни пишеш, щом пристигнеш! Иначе ще се притеснявам! Дадох ли ти адреса на мистър Фрейзър?

Мей, която вървеше край прозорците, гледащи към перона, спря и кимна с прелестната си къдрава главица.

— Това е синът на моята приятелка Люси, трябва да го помниш! — продължаваше да вика мисис Бенет, огласяйки целия перон. — Идвал е у дома, когато Стивън беше в Лондон и канехме семейството ти на гости! Сигурна съм, че ако се наложи, няма да откаже да ти помогне! И не забравяй да предадеш на баба си Клариса поздрави от нас! Разбира се, тя едва ли ни помни, за последно се видяхме преди двадесет години, но кой знае?

— Да, да, прекрасно помня мистър Фрейзър! — извика Мей. — Не се притеснявай, леличко!

— En voiture^[3], дами и господа! Влакът потегля!

Локомотивът хрипливо изсвистя. Изпращачите се прощаваха с пасажерите на „Златната стрела“. Мисис Бенет съвсем се разчувства и няколко пъти помаха с кърпичката си. „Златната стрела“ набра скорост и полетя по релсите, отправяйки се на юг от Париж.

Щом Лионската гара се скри от поглед, Мей реши, че е време да заеме мястото си в купето. Намери нужния й номер — 7 — и решително бутна вратата.