Джон Ръскин
Царят на Златната река (5)

Глава 5
Как малкият Глюк тръгна на път към Златната река и какво му се случи там, както и други интересни неща

Когато видя, че Шварц не се връща, Глюк много се натъжи и не знаеше какво да прави. Нямаше пари и се видя принуден пак да отиде да работи при златаря, който го затрупваше с работа и му плащаше много малко. Така след един-два месеца Глюк се измори и реши и той да си опита късмета на Златната река. „Малкият цар изглеждаше толкова добър — помисли си Глюк. — Не вярвам да ме превърне в черен камък.“ И той отиде при свещеника, и щом го помоли, свещеникът му даде от светената вода. Глюк сложи малко хляб в кошницата си, взе стъкленицата с водата и потегли много рано към планините.

Ако ледникът много изтощи братята му, за Глюк той беше двайсет пъти по-труден, понеже момчето не беше нито толкова яко, нито толкова опитно в катеренето. Глюк на няколко пъти падна много лошо, загуби кошницата с хляба и бе много уплашен от странните шумове под леда. Когато стигна на другия бряг, той дълго време лежа на тревата да си почине, а после се заизкачва по стръмнината тъкмо в най-горещите часове на деня. След като вървя нагоре около час, той страшно ожадня и тъкмо се канеше да пие както братята си, когато видя, че по пътеката слиза старец, много немощен наглед, който се опираше на една тояга.

— Синко — заговори старецът, — прилошава ми от жажда. Дай ми малко от тая вода.

Глюк го загледа и като видя, че е пребледнял и съвсем отпаднал, даде му водата.

— Само ти се моля да не я изпиеш всичката — каза той.

Ала старецът пи много и му върна стъкленицата две трети празна. Сетне му пожела добър път и Глюк весело пое нататък. И пътеката стана по-лека за нозете му, по нея се появиха два-три стръка трева, няколко жътварчета се обадиха от брега и Глюк си каза, че никога не е чувал такъв весел цвъртеж.

Така той вървя още един час и жаждата му отново се изостри, и пак си помисли, че ще бъде принуден да пие. Но когато вдигна стъкленицата, видя едно детенце, проснато край пътя, да пъшка жално за вода. Тогава Глюк се пребори със себе си и реши да търпи жаждата още малко, допря стъкленицата до устните на детенцето и то изпи водата, като остави само няколко капки. След това детето му се усмихна, изправи се и се затича надолу, а Глюк го изпрати с поглед, докато стана малко като звездичка, после се обърна и се заизкачва отново. Сега по скалите имаше какви ли не хубави цветя — яркозелен мъх и бледорозови цветове като звездички, и меки камбанки на тинтява, по-синя от най-модрото небе, и чисто бели прозрачни кремове. Алени и пурпурни пеперуди се стрелкаха насам-натам, а небето лееше надолу такава ясна светлина, че Глюк се почувства толкова щастлив, както никога през живота си.

Въпреки това, след като вървя нагоре още един час, жаждата отново стана непоносима. Но когато Глюк погледна стъкленицата, видя, че вътре са останали само пет-шест капки. Не можеше да си позволи да ги изпие. Ала когато закачваше стъкленицата обратно на колана, зърна едно кученце да лежи на скалите и да се задъхва, също както Ханс го беше видял в деня на своето изкачване. И Глюк спря, погледна кученцето, после Златната река на по-малко от петстотин крачки нагоре, спомни си думите на джуджето, че „човек може да сполучи само при първия си опит“ и се опита да отмине кучето. Но то изскимтя жално и Глюк пак спря. „Горкото животинче — то ще умре, докато сляза на връщане, ако не му помогна“ — каза си Глюк. И загледа кученцето все по-внимателно и по-внимателно. А очите на животното се впериха в него толкова печално, че Глюк не можа да издържи. „По дяволите и царя, и златото му!“ — каза си Глюк, отпуши стъкленицата и изсипа водата в устата на кучето.

Кученцето скочи и се изправи на задните си крака. Опашката му изчезна, ушите му се издължиха и сякаш се превърнаха в копринена златиста коса, носът му стана много червен, очите заискриха; след три секунди кучето изчезна и пред Глюк стоеше старият му познат, царят на Златната река.

— Благодаря ти — каза владетелят и добави: — Не се плаши, всичко е наред! — понеже Глюк прояви явни признаци на ужас при този неочакван отговор на последната му забележка. — Защо не дойде по-рано — продължи джуджето, — вместо да ми пращаш тия негодници, твоите братя, та да ми създаваш неприятности да ги превръщам в камъни? И то много твърди камъни!

— О, божичко! — възкликна Глюк. — Наистина ли сте бил толкова жесток?

— Жесток ли! — отговори джуджето. — Те сипаха нечиста вода в моята река. Мислиш ли, че мога да търпя това?

— О, не! — възрази Глюк. — Аз съм сигурен, господине… Ваше величество, искам да кажа, те взеха водата от черквата.

— Възможно е — отговори джуджето, — но — и лицето му стана строго при тези думи — вода, която е била отказана на молбите на изтощени и умиращи, е нечиста, дори и да е била благословена от всички светии на небето, а вода, взета от съдината на милосърдието, е свята, дори и да е била осквернена от мъртъвци.

Като каза това, джуджето се наведе и откъсна един крем, който растеше в краката му. На белите му листенца трепкаха три капки бистра роса. Джуджето ги тръсна в стъкленицата, която Глюк държеше празна в ръката си.

— Хвърли тях в реката — каза то — и слез от другата страна на планината в Долината на съкровищата. И бъди щастлив.

Както джуджето говореше, фигурата му загуби очертанията си. Преливащите багри на мантията се превърнаха в многоцветна мъглица на сияйна капка роса; то постоя за миг, забулено като с плащ от широка слънчева дъга. Багрите избледняха, мъглата се вдигна — владетелят се беше изпарил.

А Глюк се изкачи на брега на Златната река и водите й бяха бистри като кристал и бляскави като слънцето. А когато изля трите капки роса в потока, там, където те паднаха, се образува малък кръгъл въртоп, в който водите се спуснаха със звучен ромол.

Глюк постоя малко, загледан във водата с много голямо разочарование, защото не само че реката не стана златна, но и водите й сякаш внезапно намаляха. Все пак момчето послуша своя приятел джуджето и слезе от другата страна на планината към Долината на съкровищата. И както вървеше, стори му се, че чува вода, която си пробива път под повърхността. А когато зърна Долината на съкровищата, какво да види — поток като Златната река бликаше от една нова пукнатина в скалите и течеше в безбройни ручеи между купищата сух червен пясък.

И докато Глюк гледаше, свежа трева никнеше край новите ручеи и пълзящи растения покриваха овлажняващата почва. Млади цветя разцъфваха внезапно край бреговете на реката, както звездите блясват, когато здрачът се сгъсти, и шубраци от мирти и ластари на лози растяха и хвърляха издължаващи се сенки над долината.

И така тя се превърна отново в градина, а имотът, загубен поради жестокост, бе спечелен наново от обичта.

Глюк слезе и се засели в долината, и бедняците никога не бяха връщани от неговия праг, така че хамбарите му се напълниха с жито, а къщата със съкровища. За него реката, според обещанието на джуджето, наистина беше станала златна.

И до ден-днешен жителите на долината сочат мястото, където трите капки светена роса са били изсипани в потока и проследяват пътя на Златната река под земята дотам, където тя извира в Долината на съкровищата. А на върха, при извора на Златната река, още се виждат два черни камъка, около които водата стене скръбно всеки ден по залез-слънце; и хората от долината все още наричат тези камъни черните братя.