Джон Ръскин
Царят на Златната река (2)

Глава 2
За поведението на тримата братя след посещението на господин Югозападен вятър и как малкият Глюк се срещна с царя на Златната река

Господин Югозападния вятър държеше на думата си. След паметното му посещение, за което разказахме по-горе, той вече не се яви в Долината на съкровищата; и което беше по-лошо, той имаше толкова голямо влияние между своите сродници, другите Западни ветрове, и го използва толкова успешно, че те всички възприеха същото поведение. И така от началото до края на годината в долината не падна нито капка дъжд. При все че долу в равнините всичко беше зелено и цъфтеше, имотът на тримата братя беше пустиня. Онова, което преди бе най-плодородната почва в царството, се превърна в подвижни купища червен пясък; и братята, като не можеха да се борят с враждебните небеса, изоставиха безплодната вече бащина земя и отчаяни, тръгнаха да търсят препитание в градовете и сред жителите на равнината. Парите им бяха отишли и не им беше останало нищо друго освен няколко изящни златни съдини с чудновати форми — последните останки от тяхното безчестно спечелено богатство.

— Какво ще речеш, да станем златари? — каза Шварц на Ханс, когато влязоха в големия град. — Добър занаят, ако умееш да хитруваш; може да добавяме към златото доста мед, без някой да открие.

Двамата се съгласиха, че хрумването е много добро; те взеха под наем една пещ и станаха златари. Но две малки подробности им пречеха в занаята: първата — че хората не харесваха примеса на мед в златото; втората — че колчем продадяха нещо, двамата по-големи братя обикновено оставяха Глюк да се занимава с пещта и отиваха да изпият парите в съседната кръчма. Така те претопиха всичкото си злато, без да спечелят достатъчно пари, за да купят още, и най-после им остана само една голяма чаша, която някакъв чичо беше подарил на малкия Глюк. Той много я обичаше и за нищо на света не искаше да се раздели с нея, макар и никога да не пиеше от нея друго, освен мляко и вода.

Тази чаша беше много странна наглед. Дръжката й бе направена от два кичура свободна златна коса, така фино изработени, че приличаха повече на коприна, отколкото на метал. Тези кичури слизаха надолу, сплитаха се и се сливаха с брадата и мустаците, изработени със същото изящество; те заобикаляха и украсяваха едно много свирепо личице от най-червеното злато, което човек може да си представи, и точно на предната страна това лице имаше очи, които сякаш виждаха всичко наоколо. Човек не можеше да пие от чашата, без да го преследва втренченият поглед на тези очи, а Шварц убедително твърдеше, че веднъж, след като пресушил пълната с рейнско вино чаша седемнайсет пъти, ги видял да намигат! Когато дойде ред чашата да бъде превърната в лъжици, сърцето на малкия Глюк направо се късаше от мъка, ала братята само му се присмяха, хвърлиха чашата в тигела и се заклатушкаха към кръчмата, като го оставиха, както обикновено, да излее златото на кюлчета, щом се стопи.

Когато те излязоха, Глюк отправи прощален поглед към стария си приятел в тигела. Косата вече я нямаше; не беше останало нищо друго, освен червения нос и бляскащите очи, които гледаха по-злобно от всеки друг път. „И нищо чудно — помисли си Глюк, — след като са се отнесли към него по този начин.“

Той отиде наскърбен до прозореца и приседна да подиша свежия вечерен въздух и да се отърве от горещите изпарения от тигела. А този прозорец гледаше право към планинската верига, извисила се, както ви казах по-рано, около Долината на съкровищата, и особено към върха, от който извираше Златната река. Беше тъкмо по здрач и когато седна до прозореца, Глюк съзря зъберите на върховете, алени и пурпурни от залеза, а около тях с огнени езици гореше и се полюшваше надвиснал облак. Реката, по-бляскава от всичко друго, падаше от урва на урва като трепкащ водопад от чисто злато, с простряла се над него широка багрена дъга, която ту припламваше, ту гаснеше в ореол от водни пръски.

— Ах! — промълви Глюк, след като се наслади на гледката. — Ако тази река беше наистина от чисто злато, какво чудно нещо щеше да бъде!

— Не, нямаше да бъде, Глюк — произнесе един ясен металически глас близо до ушите му.

— Божичко! Какво е това? — възкликна Глюк и скочи на крака.

В кухнята нямаше никого. Момчето се огледа наоколо, надникна под масата и няколко пъти рязко се обърна назад, но положително нямаше никой и Глюк седна пак до прозореца. Сега не продума, обаче не можеше да не си помисли отново, че би било чудесно, ако реката беше наистина цялата от злато.

— Съвсем не, мойто момче — обади се същият глас, по-високо отколкото преди.

— Божичко! — повтори Глюк. — Какво е това?

Той огледа пак всички ъгълчета и долапи, а след това започна да се върти все по-бързо и по-бързо насред стаята, понеже си мислеше, че има някой зад него, но до слуха му стигна отново същият глас. Той си тананикаше много весело: „Тра-ла-ла!“, без думи, една лека, жива мелодийка, нещо като кълколене на заврял чайник.

Глюк погледна през прозореца. Не, това положително беше вътре в къщата. Той се качи горе, слезе долу. Не, това положително беше в същата тази стая, чуваше се във все по-бърз темп и все по-ясно: „Тра-ла-ла!“. Изведнъж му се стори, че близо до пещта тананикането звучи по-силно. Изтича до отвора и надзърна вътре. Да, прав беше: гласът като че ли идваше не само от пещта, ами от тигела. Глюк повдигна капака и се дръпна назад много уплашено, защото положително пееше тигелът. Една-две минути Глюк остана в най-далечния ъгъл на кухнята, с вдигнати ръце и отворена уста, докато тананикането спря и гласът се чу ясно и отчетливо.

— Здравей! — рече гласът.

Глюк не отговори.

— Здравей, Глюк, мойто момче! — обади се пак тигелът.

Глюк събра всичките си сили, отиде направо до тигела, извади го от пещта и погледна вътре. Златото се беше стопило съвсем и повърхността му бе равна и гладка като река, но вместо в нея да се отразява главата на малкия Глюк, която надзърташе вътре, изпод златото се подаваха червеният нос и острият поглед на стария му приятел от чашата, хиляда пъти по-червен и по-остър от обикновено.

— Хайде, Глюк, момчето ми — отново се обади гласът от тигела. — Всичко е наред; излей ме!

Обаче Глюк бе твърде много изумен, за да направи подобно нещо.

— Излей ме, ти казвам! — повтори гласът доста грубо.

Но Глюк не можеше да се помръдне.

— Ще ме излееш ли най-сетне? — каза гласът раздразнено. — Много ми е горещо!

С крайно усилие Глюк възвърна способността си да се движи, хвана тигела и го наведе така, че да излее златото. Но вместо струя течност, оттам се подадоха първо чифт хубави жълти крачета, после пешовете на дреха, след това сложени на хълбоците ръце и накрая добре познатата глава на приятеля му от чашата. Всички тези части се съединиха, когато се търколиха навън, и пред Глюк пъргаво се изправи златно джудженце, високо около две педи.

— Ха така! — рече джуджето, протегна крака, после ръце, раздвижи глава нагоре и надолу, завъртя я колкото можеше на двете страни, и така пет минути без да спре, очевидно за да се увери дали правилно е сглобено, докато Глюк стоеше и го наблюдаваше, онемял от изумление. Джуджето носеше дреха с разрез отзад, изтъкана от толкова фини златни нишки, че светлината се пречупваше в тъканта във всички цветове на дъгата като върху седеф; над тази бляскава дреха почти до кръста се спускаха косата и брадата му, на къдрави кичури, толкова леки, че Глюк почти не можеше да познае къде свършват — струваше му се, че те се стопяват във въздуха. Чертите на лицето обаче в никой случай не бяха също тъй нежни, а доста грубовати, с леко бакърен цвят на кожата и с изражение, което подсказваше за много упорития и несдържан нрав на дребничкия им притежател. Когато завърши проверката на своята външност, джуджето устреми малките си остри очички право в лицето на Глюк и втренчено го гледа една-две минути.

— Не, нямаше да бъде, Глюк, момчето ми — каза малкото човече.

Това, разбира се, беше доста неочакван и нелогичен начин за подхващане на разговор. Би могло всъщност да се предположи, че тези думи се отнасяха до мислите на Глюк, предизвикали първата забележка на джуджето още от тигела; но до каквото и да се отнасяха, Глюк не беше склонен да ги оспорва.

— Нямаше ли, господине? — каза Глюк много смирено и отстъпчиво.

— Не — рече убедително джуджето.

А после нахлупи шапката си ниско над веждите и направи два пъти по няколко крачки нагоре и надолу по стаята, като вдигаше краката си много високо и силно ги удряше в земята. Това прекъсване даде на Глюк време да си събере донякъде мислите и като не виждаше причина да гледа на мъничкия гост със страх, усетил, че любопитството надделява над изумлението му, той се осмели да зададе един много неудобен въпрос.

— Извинете, господине — заговори Глюк нерешително, — вие не бяхте ли моята чаша?

Като чу това, човечето рязко се обърна кръгом, спря пред самия Глюк и се изпъна в целия си ръст.

— Аз съм царят на Златната река — каза то.

След това пак се обърна кръгом, направи отново пет-шест крачки напред и назад, докато се уталожи смайването, породено от това обяснение. И пак се доближи до Глюк и застана, без да говори, сякаш очакваше някаква забележка за своето съобщение.

Глюк реши все пак да каже нещо.

— Надявам се, че Ваше величество се чувства добре — промълви той.

— Слушай! — каза малкото човече, без да удостои с отговор учтивия му въпрос. — Аз съм царят на това, което вие, смъртните, наричате Златната река. Този вид, в който ме знаеш, дължах на злобата на един по-силен цар, от чиито магии ти току-що ме отърва. Доколкото съм те наблюдавал, държането ти спрямо твоите злобни братя буди в мен желание да ти услужа. Затова слушай какво ще ти кажа. За този, който се изкачи на върха на планината, откъдето виждаш да извира Златната река, и пусне в извора й три капки светена вода, за него, но само за него, реката ще се превърне в злато. Който обаче не успее от първия път, не може да сполучи при втори опит; пък ако някой пусне в реката несветена вода, тя ще го омагьоса и той ще се превърне в черен камък.

С тези думи царят на Златната река се обърна и без да бърза, влезе в най-разжарения пламък на пещта. Снагата му се зачерви, побеля, стана прозрачна, блесна ослепително, сякаш светкавица — светлината се издигна, затрептя и изчезна. Царят на Златната река се беше изпарил.

— О! — извика клетият Глюк и изтича да погледне няма ли да го види нагоре в комина. — О, божичко, божичко, божичко! Чашата ми! Моята чаша!