Джон Ръскин
Царят на Златната река (1)

Глава 1
Как господин Югозападния вятър се намеси в земеделската работа на Черните братя

В една усамотена планинска страна имаше едно време долина, която се отличаваше с изумително плодородие. Тя бе заобиколена от всички страни със стръмни скалисти планини, от които се стрелваха нагоре високи върхове, покрити с вечен сняг, и се устремяваха надолу многобройни потоци с буйни води. Един от тях се носеше на запад по лицето на една толкова висока канара, че когато слънцето залязваше над всичко друго и цялата околност потъваше в мрак, лъчите му все още огряваха този бързей и той изглеждаше като златен. Хората от този край го бяха нарекли Златната река. Чудното бе, че никой от потоците не навлизаше в самата долина. Всичките се спускаха от другата страна на планините и лъкатушеха из ширни равнини и край многолюдни градове. Но снежните върхове с такова постоянство привличаха облаците, че те се стелеха меко в чашата на низината и по време на суша и зной, когато всичко наоколо изгаряше, в тази малка долина продължаваше да вали и нивите й така натежаваха от зърно, тревата беше толкова висока, ябълките тъй червени, гроздето толкова черно, виното тъй гъсто и медът тъй сладък, че всички, които я видеха, не можеха да й се начудят и обикновено я наричаха Долината на съкровищата.

Цялата тази долина принадлежеше на трима братя, по име Шварц, Ханс и Глюк. Шварц и Ханс, двамата по-големи братя, бяха много грозни, с рунтави вежди и мътни притворени очи, тъй че човек не можеше да се вгледа в тях, но винаги му се струваше, че те се вглеждат много надълбоко в него. Братята изкарваха прехраната си със земеделие и бяха много добри земеделци. Изтребваха всичко, от което нямаха печалба. Избиваха косовете, защото кълват плодовете; стреляха по таралежите, та да не сучат мляко от кравите; тровеха щурците, защото ядели трохите в кухнята, и задушаваха с пушек жътварчетата, които пееха цяло лято в липите. Те караха ратаите си да работят, без да им плащат, докато се откажат от работата. Тогава се скарваха с тях и ги изгонваха, без да им дадат и петаче. Щеше да бъде странно, ако при такова стопанство и такъв начин на стопанисване не бяха забогатели, и те наистина забогатяха. Обикновено се изхитряха да задържат житото си, докато много поскъпне, и тогава го продаваха на двойна цена. Имаха купища злато, струпано навред из стаите, но въпреки това никой не беше чул да са дали поне една пара или коричка хляб на просяците. Те никога не ходеха на черква, вечно мърмореха против плащането на църковния десятък и бяха, с една дума, толкова жестоки и с такъв остър нрав, щото всички, с които имаха вземане-даване, ги наричаха с прякора „Черните братя“.

Най-малкият, Глюк, бе толкова различен от двамата си братя и по външност, и по нрав, колкото човек може да допусне или да си представи. Той беше едва дванайсетгодишен, рус, синеок и добър по сърце спрямо всяко живо същество. Естествено, той не се разбираше особено добре с братята си или по-скоро те не се разбираха с него. Обикновено на него се падаше почетното задължение да върти шиша, когато имаше нещо за печене, което обаче не се случваше често, защото трябва да се отбележи с дължимото внимание, че братята и спрямо себе си бяха не по-малко пестеливи, отколкото спрямо другите хора. Освен това задължение, най-малкият брат вършеше и други неща — лъскаше обувките, бършеше пода, миеше чиниите и понякога получаваше за насърчение онова, което оставаше по тях, както и достатъчно голям брой яки юмруци за поучение.

Всичко си вървеше така от доста дълго време. Най-после настъпи едно много дъжделиво лято и всичко по тия места тръгна наопаки. Тъкмо бяха напластили сеното, когато едно наводнение отнесе целите копи чак долу до морето; градушка изпокъса лозите; житото бе изцяло унищожено от главня; и само в Долината на съкровищата, както винаги, всичко остана непокътнато. Както там валеше, когато никъде другаде нямаше дъжд, така сега там беше слънчево, когато никъде другаде нямаше слънце. Всички идваха да купуват жито от стопанството и си отиваха, проклинайки Черните братя. Те искаха скъпо и прескъпо и получаваха това, което пожелаеха, от всички други освен от бедните, които можеха само да просят. Неколцина от тях умряха от глад на самия им праг, без братята да им обърнат внимание.

Наближаваше зимата и много застудя. Един ден двамата по-големи братя излязоха и оставиха малкия Глюк да наглежда печеното, като го предупредиха както винаги да не пуска никого в къщата и никому нищо да не дава. Глюк седна по-близичко до огъня, понеже валеше много силен дъжд и в кухнята не беше никак сухо, нито уютно. Той въртеше и въртеше шиша и печеното хващаше вкусна кафява коричка.

„Колко жалко, че братята ми никога не са поканили някого на обяд — мислеше си Глюк. — Сигурен съм, че когато имат такова хубаво овнешко печено като това тука, а хората нямат и парче сух хляб, ще им бъде драго да хапнат месото с другиго.“

Тъкмо си каза това и на вратата се чуха два удара, но тежки и глухи, сякаш чукалото бе вързано — повече като отзвук, отколкото като почукване.

— Трябва да е вятърът — рече си Глюк, — никой друг няма да посмее да почука на нашата врата два пъти.

Не, не беше вятърът. Почукването се повтори много силно и което бе особено странно, този, който чукаше, като че ли бързаше и ни най-малко не го беше страх от последиците. Глюк отиде до прозореца, открехна го и подаде глава навън, за да види кой чука.

Там стоеше някакъв дребен господин. По-странно същество Глюк не беше виждал през живота си. Господинът имаше огромен жълтеникав като направен от месинг нос; бузите му бяха много издути и много зачервени — можеше да се предположи, че току-що е раздухвал непокорен огън в продължение поне на четирийсет и осем часа; очите му весело искряха през дълги копринени мигли; мустаците му бяха засукани два пъти нагоре като тирбушони, а косата, чудновато прошарена, се спускаше ниско върху раменете. Беше около седем педи на ръст и носеше островърха шапка, почти също толкова висока и украсена с черно перо, дълго към три и половина педи. Дрехата му беше удължена отзад в нещо, напомнящо неумерено преувеличение на това, което днес наричат „лястовича опашка“, но много я засланяха издуващите се гънки на огромна, черна и лъскава наметка, която при тихо време трябва да е била прекалено дълга, понеже сега вятърът, развилнял се около старата къща, я отнасяше от раменете на притежателя й на разстояние почти четири пъти колкото неговия ръст.

Глюк беше тъй стъписан от странната външност на посетителя, че остана като закован, без да промълви дума, докато възрастният господин, след още един и то по-бурен концерт с чукалото, се обърна да погледне развялата се наметка. Тогава той зърна русокосата главица на Глюк, която се подаваше от прозореца с широко отворени уста и очи.

— Хей! — рече нисичкият господин. — Така ли се отговаря на почукване! Аз съм мокър, отвори ми!

За да бъдем справедливи към малкия господин, трябва да признаем, че той наистина беше мокър. Перото висеше между краката му като опашка на пребито кутре, водата се стичаше от него сякаш от чадър, а от краищата на мустаците му попадаше в джобовете на жилетката и после протичаше надолу като воденична вада.

— Извинете, господине — каза Глюк. — Много съжалявам, но не мога.

— Какво не можеш? — попита старият господин.

— Не мога да ви пусна вътре, господине… В никой случай не мога. Братята ми ще ме пребият до смърт дори само да си помисля такова нещо. Какво искате, господине?

— Какво искам? — повтори старецът сприхаво. — Искам огън и подслон; и ето вашият голям огън искри, пращи, играе по стените, а никой не го и усеща. Пусни ме да вляза, казвам ти, искам само да се сгрея.

Глюк вече беше стоял толкова дълго с глава, подадена вън от прозореца, и започна да усеща, че наистина е неприятно студено. А когато се обърна и видя чудесния огън да пука и съскайки, да мята дълги ярки езици нагоре в комина, сякаш си облизва устните от вкусната миризма на овнешкия бут, сърцето му се сви, че гори ей тъй, за нищо. „Той наистина изглежда много мокър — каза си момчето. — Ще го пусна само за четвърт час.“

Глюк отиде до вратата и я отвори. И когато малкият човечец прекрачи прага, през къщата премина порив на вятър, от който се разклатиха чак и старите комини.

— Така те искам, мойто момче — каза дребничкият господин. — Не мисли за братята си. Аз ще поговоря с тях.

— Моля ви се, господине, недейте да правите такова нещо — отвърна Глюк. — Не мога да ви позволя да останете тук, докато те се върнат. Ще ме пребият.

— Боже мой! — възкликна старецът. — Много съжалявам да го чуя. Докога мога да остана?

— Само докато се опече овнешкото, господине — отговори Глюк, — а то много се е причервило.

Тогава старият господин влезе в кухнята и седна на решетката пред огнището, като нагласи върха на шапката си в отворения комин, защото тя беше много по-висока от покрива.

— Там скоро ще изсъхнете — забеляза Глюк и отново седна да върти шиша с печеното.

Но старецът не изсъхваше, а капките продължаваха — кап, кап, кап — да се стичат в пепелта и огънят съскаше и църкаше, после притъмня и стана неприятен. Къде се е виждала такава наметка: от всяка гънка течеше като из улей.

— Извинете, господине — най-после се обади Глюк, след като наблюдава четвърт час как водата протича по пода на дълги, сякаш живачни струйки, — може ли да взема наметката ви?

— Не, благодаря ти — отговори старият господин.

— Ами шапката, господине?

— Така ми е добре, благодаря — отговори старият господин малко раздразнено.

— Но… господине… много съжалявам — нерешително продължи Глюк, — но… знаете ли, вие… гасите огъня.

— Така овнешкото ще се опече по-бавно — хладно отвърна посетителят.

Глюк беше много озадачен от държането на госта: в него тъй странно се смесваха студенина и скромност. Той се обърна замислено към шиша за още пет минути.

— Това овнешко изглежда много вкусно — каза най-после старецът. — Няма ли да ми дадеш едно парченце?

— Не е възможно, господине — отказа му Глюк.

— Много съм гладен — продължи старецът. — Не съм ял нищо нито вчера, нито днес. Братята ти положително няма да забележат, че липсва едно парче от джолана.

Той говореше толкова тъжно, че сърцето на Глюк се сви.

— Те ми обещаха едно резенче днес, господине — каза той. — Мога да ви дам него, но нито хапка повече.

— Ти си добро момче — каза пак старецът.

Тогава Глюк стопли чиния и наостри един нож. „Нека пък ме набият за това“ — помисли си той. Тъкмо когато отряза голяма мръвка от овнешкото, някой страхотно затропа по вратата. Старият господин скочи от решетката, сякаш тя изведнъж се беше загряла неприятно. Глюк нагласи отрязаната мръвка обратно на бута с напразно усилие да дойде точно на мястото си, и изтича да отвори вратата.

— Защо ни държиш толкова време на дъжда? — попита на влизане Шварц и захвърли чадъра си в лицето на Глюк.

— А, защо, казвай, малък негоднико? — присъедини се и Ханс с една възпитателна плесница, когато влезе след брат си в кухнята.

— Боже господи! — възкликна Шварц, когато отвори вратата.

— Амин! — обади се мъничкият господин, който беше свалил шапката си, стоеше насред кухнята и се кланяше с извънредна бързина.

— Кой е този? — попита Шварц, като грабна точилката и свирепо намръщен, се обърна към Глюк.

— Не зная, наистина не зная, братко — отговори Глюк, обзет от неописуем ужас.

— Как е влязъл? — изрева Шварц.

— Скъпи братко — осмели се да възрази Глюк, — той беше толкова мокър!

Точилката вече се спускаше върху главата на момчето, но в този миг старият господин подложи островърхата си шапка и точилката се стовари върху нея с такава сила, че водата от шапката се разплиска из цялата кухня. Много странно, но щом допря шапката, точилката изхвръкна от ръката на Шварц, завъртя се като сламка на силен вятър и падна в най-далечния ъгъл на кухнята.

— Кой сте вие, господине? — рязко попита Шварц, като се обърна към стареца.

— Какво търсите тук? — изръмжа Ханс.

— Аз съм беден старец, господине — заговори много скромно дребният човечец, — видях през прозореца вашия огън и се примолих за четвърт час подслон.

— Бъдете така добър тогава да си вървите — каза Шварц. — Имаме предостатъчно вода в кухнята и без да я превръщаме в сушилня.

— Денят е много студен, за да пропъждате един беден старец, господине. Вижте побелялата ми коса. — А тя стигаше до раменете му, както вече ви казах.

— Охо! — рече Ханс. — Достатъчно е дълга, за да ви топли. Вървете си!

— Аз съм много, много гладен, господине. Не бихте ли могли да ми дадете парченце хляб, преди да си отида?

— Хляб ли? Как не! — обади се Шварц. — Нима смятате, че нямаме какво да правим с нашия хляб, та ще го раздаваме на такива червеноноси скитници като вас?

— Защо не си продадете перото? — подхвърли подигравателно Ханс. — Махайте се оттук!

— Едно малко парченце — каза старецът.

— Вън! — викна Шварц.

— Моля ви се, господа!

— Махайте се, по дяволите! — изкрещя Ханс и го хвана за яката. Но щом допря яката на стареца, Ханс полетя подир точилката, като се въртеше и въртеше, докато накрая падна в ъгъла върху нея. Тогава Шварц побесня и се втурна към стария господин, за да го изпъди. Ала щом го допря, полетя подир Ханс и точилката и се удари с глава в стената, когато се стовари в ъгъла. И там си останаха да лежат, и тримата.

Тогава старият господин се завъртя с голяма бързина в обратна посока и продължи да се върти, докато дългата му наметка се уви спретнато около снагата му, нахлупи си шапката на главата — много накривена, понеже не можеше да стои изправена, без да мине през покрива, засука още веднъж тирбушонестите си мустаци и отговори с ненадмината сдържаност:

— Господа, желая ви много приятен предобед. Довечера в дванайсет ще ви посетя пак. След такъв отказ на гостоприемство, какъвто преживях току-що, надали ще се изненадате, че това посещение ще е последното от моя страна.

— Само да те хвана пак тука! — промърмори Шварц, като се измъкваше от ъгъла.

Обаче преди да успее да завърши изречението си, старият господин вече беше затворил с трясък вратата подире си. И в същия миг край прозореца мина разпокъсан на валмо облак, който се завъртя и затъркаля по долината, като приемаше какви ли не форми и непрекъснато се превърташе във въздуха, докато най-после се стопи в проливния дъжд.

— Хубава работа, господинчо! — обърна се сърдито Шварц към Глюк. — Слагай бързо овнешкото! Само да те хвана друг път да си скроил такова нещо… Я гледай, защо месото е нарязано?

— Ти ми обеща едно парче, братко, нали си спомняш? — отговори Глюк.

— Охо! И ти си го разрязал горещо, та да попие целия сос. Скоро няма пак да ти обещая такова нещо. Махай се от кухнята, господинчо, и бъди тъй любезен да почакаш в мазето с въглищата, докато те повикам.

Глюк напусна кухнята много натъжен. Братята ядоха от печеното колкото можаха, останалото заключиха в долапа и след вечеря заспаха мъртвопияни.

Каква нощ беше! — Вятърът свиреше и дъждът плющеше безспир. На братята им стигна поне дотолкова умът, та да затворят капаците на прозорците и да залостят вратата, преди да си легнат. Двамата обикновено спяха в една стая. Когато часовникът удари полунощ, страхотен трясък събуди двамата братя. Вратата се разтвори с такава сила, че цялата къща се разклати.

— Какво е това? — изкрещя Шварц и скочи.

— Това съм само аз — отговори малкият господин.

Двамата братя седяха на възглавниците си и се взираха в мрака. Стаята беше пълна с вода и на светлината на мъгляв лунен лъч, проникнал през една зирка в капака на прозореца, можаха да видят в средата на спалнята огромно пенесто кълбо, което се въртеше и подскачаше нагоре-надолу като тапа, а върху него, като върху някаква разкошна възглавница, подпрян на лакът, седеше старият господин с шапката и наметалото си. Сега за всичко това имаше предостатъчно място, защото покривът беше отнесен.

— Съжалявам, че ви обезпокоих — подхвърли иронично посетителят. — Боя се, че леглата ви са поовлажнели. Може би ще е по-добре да отидете в стаята на брат си: оставих покрива там цял.

Двамата братя не чакаха да им напомни повторно, а се втурнаха в стаята на Глюк, мокри до кости и примрели от ужас.

— Ще намерите визитната ми картичка на кухненската маса — извика след тях старецът. — Помнете: това е последното ми посещение.

— Дай боже да е тъй! — изрече Шварц, изтръпнал от ужас.

И пенестото кълбо изчезна.

Най-сетне съмна и двамата братя надзърнаха през прозорчето на Глюк. Долината на съкровищата представляваше една опустошена купчина развалини. Наводнението бе помело дърветата, житата и добитъка и бе оставило на тяхно място пустош от червеникав пясък и сива кал.

Двамата братя, разтреперани и ужасени, се промъкнаха в кухнята. Водата беше съсипала целия долен етаж: зърното, парите, всичко, което можеше да се мести, бе пометено и вместо него на кухненската маса имаше само малка бяла картичка. На нея с едри и смешно разтегнати букви бяха изписани думите: