Бернар Вербер
Загадката на боговете (89)

89. Горният свят

И всичко си отива по местата.

Цялата Вселена се е захванала с мен — нейния герой, изследователя на една от нейните граници.

Всички звезди са се втренчили в мен.

Всички галактики във Вселената се вслушват дори в най-мъничките ми движения. Нашата Галактика започва да се върти малко по-бързо. Движението оформя вортекс^[1] в центъра й. Образува се кладенец „черна дупка“.

— Сам ли ще отидеш, или искаш да има някой с теб? — пита ме Вселената.

— Искам придружител.

— Кой да бъде?

Усещам до себе си Афродита, Раул, Едмон Уелс, мушичката, Орфей, Едип — всички трептят от желание да поемат с мен към откриването на света, по-висш от Вселената. Всички искат да узнаят какво представлява 111, тайнственото трицифрено число.

— Едмон! — отвръщам мислено аз.

В края на краищата неговата Енциклопедия на относителното и абсолютното знание винаги ми е помагала в моите премеждия. Едмон Уелс неизменно е бил мой водач и в най-тъмните дебри — нека и в тази последна епопея да бъде мой другар в извънмерното.

Звездата му полекичка се доближава до моята.

Привлечени сме от средищния вортекс на Галактиката. Дори светлинните ни лъчи се извиват и биват привлечени от черната дупка.

Двете ни звезди са обхванати от завихрянето в центъра на Галактиката. Устата на Галактиката.

Озоваваме се в огромен конус, където всичко се върти — също като вода над отточната дупка в умивалник.

Всичко се ускорява.

Двете ни светлинни кълба се завъртат, достигат до центъра на конуса и биват засмукани. Летим стремглаво през черен тунел, озарен от светкавици, който непрестанно се свива. Червото на Галактиката. Скоростта непрестанно нараства. Налягането също. Галактиката ни смила.

Стигаме до издутина, където ходът ни се забавя, спираме. Намираме се в сърцето на нашата Галактика майка.

— Пригответе се да бъдете изхвърлени към границите на Вселената — известява ни тя. — Дори Вселената не знае какво има по нейните граници. Наблюдавайте. Съобразявайте. Предайте ни тайната на онова, което е над нас.

Нашата Галактика майка и нашият родител Вселената ни изпълват с енергия с оглед на по следното ни изследователско пътешествие. Отново биваме всмукани в една галерия.

Колкото повече напредваме, толкова по-горещ и по-светъл става тунелът — краят му представлява бял конус.

— Намираме се в бял фонтан! — обръщам се аз към моя спътник.

— Не. Намираме се в Голям взрив! — отвръща ми звездата Едмон Уелс. — Вселената е сътворила тук Голям взрив, за да ни изхвърли към своите граници.

Избликваме.

Вортексът и Големият взрив са били за нас като оръдие, придало ни скорост, за да ни запрати през Космоса, та да достигнем до края на Вселената.

Подобно на горящи гюлета, изплюти от топ, ние летим през мрака на крайното космическо пространство, непознато и за самата Вселена.

Тук вече няма звезди, няма и планети. Границите на Вселената са пусти.

Изминаваме милиони, милиони километри за време, което не мога да преценя, тъй като за нас, звездите, пространството и времето са различни.

Постепенно ускоряването на Големия взрив намалява.

По някое време усещам, че мога да се самонаправлявам.

Нямаме представа накъде да се насочим и продължаваме по инерция.

Най-сетне различавам в далечината необхватна стъклена преграда, която заприщва хоризонта.

Двамата с Едмон Уелс забавяме хода си и се спираме на стотина метра от гладката, прозрачна стена.

— Какво е това?

— Вероятно е границата на Вселената — предполага Едмон Уелс.

— Граница на Бога?

— Кожата на Бог — поправя ме Едмон Уелс. — Тук свършва ВСИЧКО.

— А какво може да има от другата страна на Всичко? Доближаваме се още до гладката стена.

— Виждаш ли нещо? — пита ме звездата Едмон Уелс.

— Не, а ти?

Напредваме още и накрая различаваме от другата страна на стената…

ЕДНО ОГРОМНО ОКО!

По пътя към първата планина вече се бях натъквал на грамадното око на Зевс. През епруветката се бях озовавал срещу окото на Афродита като дребен обитател на „Земя 18“. Този път обаче, не знам защо, усещам, че става дума за нещо съвсем… различно.

— Следвай ме! — нарежда ми Едмон Уелс, който май е разбрал преди мен положението. Наблюдавам — и докато се движим покрай стената, вече различаваме и второ око.

Две са и се въртят надясно и наляво, сякаш за да обгърнат прозирната повърхност на Вселената.

— Май започвам да разбирам — обажда се звездата Едмон Уелс, трептейки редом с мен.

— Слушам те.

— Заради тези две очи… съществуваме ние.

— Какво искаш да кажеш?

— Тези две очи придават реалност на Вселената, в която сме включени. Тези две очи и мозъкът, който вероятно е зад тях, правят тъй, че нашето глобално пространствено-времево измерение да съществува.

— Карай, продължавай.

— Известно ли ти е правилото от квантовата физика, според което „наблюдателят видоизменя света, който наблюдава“? В случая е нещо още по-яко, в случая… „Наблюдателят кара своя въображаем свят да съществува.“

— Какво е това? Кой? Говори по-ясно, Едмон!

— Там е висшестоящото измерение.

Втренчвам се в очите, които все тъй се движат отдясно наляво зад прозирната стена, сякаш не ни виждат, сякаш сме скрити зад огледало без амалгама.

— Като че ли разбирам. Ние сме във видеоигра. Представляваме фотони в монитор. Онова, което създадох отдолу — „Царството на боговете“ — е всъщност това, което е най-висше!

Хрумването ми се струва великолепно, но Едмон Уелс не е на това мнение.

— Не, не е видеоигра. Друго е. Паралелен свят, който съществува единствено когато го гледат. Наблюдателят създава този свят. Без него той не съществува.

— Бъди по-ясен.

— Плосък свят. Свят, представляващ всъщност съвсем плосък паралелепипед. Това е… страница. Намираме се на страница! Нашият свят представлява страница!

Не се осмелявам да възприема тази представа. Възкликвам:

— Невъзможно е!

— Сам виждаш.

— Виждам две огромни очи, които се движат странично зад една преграда — и толкоз. Някак си съм притеснен.

Едмон Уелс ми дава знак да слезем надолу по плоската повърхност.

Подчинявам му се и различавам гигантски символ, който най-сетне разшифровам, това е обърнато 5, а именно…

Отдръпвам се още и установявам, че петицата е част от числото 411, сиреч…

— Какво е това?

— Това е номерът на страницата, на която се намираме. Изписан е наопаки. Помниш ли как видяхме цифри, които се появяваха в небето? Всичко още тогава е било така. Някаква пукнатина ни е позволила да прозрем нещичко от границата на вселената. Това не е всичко.

Той ме приканва да направя салтомортале, при което сякаш минаваме през множество стени с множество знаци и цифри.

Виждаме грамадни букви, изписващи: ЕТЕВОГОБ АН АТАКДАГАЗ.

— Това нищо ли не ти напомня?

— АТАКД… АН… ГОБ… Това са буквите, които се появиха като северно сияние, докато се изкачвахме по планината.

Той кима.

— Наопаки са. Виждаме буквите наопаки. Правилно подредени, буквите означават: ЗАГАДКАТА НА БОГОВЕТЕ… Ха кажи нещо де — предлага ми звездата Едмон, докато правим обратно салтомортале през стените със знаци и цифри.

Изричам първото, което ми идва наум:

— Не разбирам, накъде биеш?

— Сега погледни.

За мое огромно учудване прочитам върху прозрачната стена: „?шеиб едъкан ,марибзар еН -“

Всичко е с малки букви, само „Н“-то е главно. И има тире, сякаш за да подскаже, че става дума за диалог.

Звездата Едмон Уелс ми препраща вълни на възбуда.

— Нужни ли са ти още доказателства? Поглеждам и виждам изписано: „?автслетазакод ещо ит ас ил инжуН -“ Отпред е въпросителният знак, тирето е накрая.

— Ние сме на страница! Вселената Десятка е страница. Виждаме текста наопаки откъм „вътрешността“ на страницата. Не сме звезди, а две мънички светещи частици, включени в самото пространство на страницата.

— Не. Нима нищо не си разбрал? Ние сме действащи лица в роман.

Постаравам се да усвоя тази представа. Ако сме герои на роман, това би означавало, че „аз“ всъщност не съществувам. Просто обслужвам едно повествование. Едмон Уелс явно долавя мислите ми и задава въпроса:

— В крайна сметка къде е доказателството, че действително съществуваме?

— Аз съм наясно с моята история, с миналото, с амбициите си, с личните си стремежи… Те са си мои, принадлежат ми, изградил съм ги посредством моя уникален личен опит.

— Нека си представим, че някой външен човек ги е измислил и че този някой ти внушава, че те са твои.

— Няма начин!

— В края на краищата този свят съвсем спокойно може да е сътворен изцяло от някой писател. В такъв случай ние вярваме, че съществуваме, но съществуваме единствено заради въображението на писателя, който измисля нашите приключения. После пък… идва въображението на читателя, който чете нашите приключения и си ги представя. Например читателят ни придава външност, съответстваща на мисловния му образ за нас. Вероятно ни вижда като светлинки, които мърдат зад стъкло.

— Читател ли? Какъв читател?

— ТОЙ или ТЯ. Откъде да знаем. Очите са толкова големи, че няма как да разберем дали ни чете мъж, или жена.

Поглеждам отново към очите, които неуморно се движат отдясно наляво. Значи, това е било скрито зад булото на Апокалипсиса…