Бернар Вербер
Загадката на боговете (83)

83. Разбулване

Отвъд завесата всичко е черно. Все едно беззвездна нощ.

Улавям ръката на Афродита и правя една крачка. После искам да продължа, ала всичко изчезва. Иначе дишам и съм жив. Единственото нещо, отнасящо се до сетивата, е усещането за ръката на Афродита в моята ръка.

За щастие тя пък държи за ръка Орфей. Образуваме верига. Ето че петимата сме се хванали за ръце сред мрака. Тишина. Пустота.

— Виждате ли нещо?

— Не. Вече нищо.

— Но стъпваме по твърд.

Сякаш в отговор на изреченото твърдта под краката ни изчезва и започваме да се реем.

— Да се върнем — предлага Орфей. Въртим стъпала в празното пространство.

— Вече няма как.

— В космоса ли сме?

— Ама дишаме въздух.

— Дори няма светлинка от някоя планета.

— Тогава къде сме?

— Никъде.

— Да не се делим, никой никого да не изпуска — внушава ни Едип, чиято слепота вече няма значение.

Въртя глава във всички посоки и силно стискам ръката на Афродита, която е единственият ориентир в този несъществуващ декор.

Толкова дълго си играехме с това понятие, с търсенето на пустотата, на нищото, на липсата на всичко — ето че изпитваме явлението върху самите себе си. Щастлив съм, че съм с моите спътници, иначе мигновено бих полудял. Стискам и раницата, в която се намират Делфин и нейната планета.

Като си помисля, че докато ходех на курс по медитация, преподавателят искаше от мен да си представя празно пространство. Действителното преживяване не е никак леко.

— Навярно сме в кутия — предполага Едмон Уелс.

— Безстенна кутия — уточнявам аз. Чакаме.

В мига, когато изпускам ръката на Афродита, чувам викове, които заглъхват.

— Микаел! Микаел! Микаел! Той се отдели!

Вече не ги чувам. Превръщат се в разпилени, далечни звуци. Ръката на Афродита беше моят последен ориентир за разстояние.

Губя представа кое е горе и кое — долу.

Имах чувството, че гледам надалеч, защото имаше хоризонт. Имах чувството, че виждам нависоко, защото имаше небе. Без ориентири съм свършен. Вече и представата за време се губи.

Осъзнавам, че досега съм долавял изминаването на времето благодарение на светлината. Събуждах се повече или по-малко с изгрева на слънцето и си лягах с настъпването на нощта. ИЗГУБЕН ВЪВ ВРЕМЕТО И В ПРОСТРАНСТВОТО. Приемам за нова единица време собствения си дъх.

После — понеже тишината е пълна и само се вслушвам нахалост — започвам да измервам времето с тупкането на моето сърце.

Възникват и две други единици, с които може да се води сметка. Умората и гладът. Но тези два ориентира също избледняват — достигам до някаква висша стойност, при която усещанията за глад и за умора изчезват.

Внезапно подир час, ден, месец или година дрехите ми изчезват, сякаш поразени от някакво ускорено гниене.

Заедно с дрехите изчезва и раницата, в която е „Земя 18“.

— Делфин! Делфин!

Оставам гол, не ми е нито студено, нито топло. Рея се в празното пространство.

Вече е все едно дали очите ми са отворени, или мижа — стискам клепачи. Свивам се, завъртам се. Като някакъв зародиш. Чудно ми е как не се задушавам.

Значи, има въздух — поне дотолкова, че да остана жив.

Това ми напомня някогашно усещане от времето, когато бях смъртен — сетивните изолатори. Плациках се в нещо като пластмасов ковчег, пълен с позатоплена солена вода, която позволяваше да не се докосвам до нито една от стените.

При онези сеанси бях изпитал върху себе си нещо като полет, но си оставаше контактът с водата. А имаше и кондензация. По лицето ми падаха солени капки и ме поддържаха буден или поне в допир със света. Знаех, че отвън ме чакат хора.

А тук съм сам.

„Ако искаш да не полудееш, припомняй си кой си, кой си в действителност, защото всички духовни експерименти целят единствено това: да помниш своята същност, която е отвъд материята и времето“, така ми бе казал Зевс.

Вкопчвам се в спомените си като корабокрушенец в плаващи дъски.

Когато бях лекар, колегите ми, работещи по болестта на Алцхаймер, ми разказваха, че когато паметта изчезне, последното, което остава, е собственото име.

СОБСТВЕНОТО МИ ИМЕ Е МИКАЕЛ.

Вече не си спомням много добре фамилното. Май беше свързано с някаква птичка. Кадънка ли беше? Синигер? Врабче?

Сипка — ПЕНСОН^[1].

Припомням си как бях прибрал една сипка в кутия за обувки, пълна с памук. Вкопчвам се в тази представа — аз, Микаел, момченцето, пъхнало птиче в картонена кутия, за да го спаси. Давах му вода с един биберон играчка.

Втрещен установявам, че детските ми спомени са в черно-бяла гама. Разбирам защо.

Като дете си представях, че в миналото светът е бил черно-бял, тъй като бях разглеждал стари снимки в семейните албуми.

Светът, който ме заобикаля, вече дори не е черно-бял, а само черен.

Долепям ръце, за щастие все още мога да пипна себе си. Докато мога да направя това, някак ще съществувам.

Времето си минава. Вече не знам дали спя, или съм буден. Все така се казвам Микаел. Може би съм много остарял.

Може би съм мъртъв, без дори да съм го забелязал.

Ето какво е имало отвъд булото. НИЩО. Действително никой не е готов да приеме това. Апокалипсисът е край на всичко. Сиреч — нищо.

Минават си още минути, още часове, още дни, още години, още векове, а аз се рея гол из пустотата — без звук, без контакт, без какъвто и да било ориентир.

И ме връхлитат спомените ми.

Филм, който въртя безспир.

Бях смъртен.

После бях танатонавт.

После бях ангел.

После бях бог чирак.

После срещнах Зевс.

После пак бях смъртен.

После пак бях бог чирак.

Поредица от лица, които познавах.

Делфин.

Мата.

Афродита.

Едмон.

Раул.

Раул най ме привлича. Знам, важен е, не бива да го забравям. Да не забравям… Раул, ама кой беше? А аз как бях по фамилно име?

Птиче. Врабче. Трябва да съм по име Микаел Моано. Пак векове. Ама кой съм аз?

Ми нещо си. Май почваше с музикална нота.

Ми или ре. Реми? Или сол.

Соланж?

Не, аз съм мъж.

А може би жена.

Не помня пола си.

Не мога да си спомня формата на лицето си. Като го докосна, усещам само нос и уста. Имам дълги мигли. Трябва да съм жена.

Не помня ръста си. Висок ли съм, нисък? Май съм висока, стройна жена. Имам смътни спомени. Бил съм жена. Соланж Моано.

А на каква възраст бях, като се преселих сред чернилката? Бях съвсем млада. На деветнайсет. Не повече. Опипвам се.

Нямам големи гърди. О, не, имам член. Мъж съм. А кой съм бил по-рано?

Не знам. Миналото ми се изтрива. Дори нямам спомен какъв е бил моят свят.

Впрочем какъв бях като животно?

Май бях двукрако топлокръвно, ама кое?

Може да съм бил растение.

Или камък.

Уверен съм само, че съм „нещо“, което се рее в тъмното и има мисловна дейност.

В началото изчезването на всичко ме дразни, нервира ме, възмущава ме, после забравям и приемам нещата. Тук съм и нищо не се случва.

После — ден, час, минута, секунда, година или век, — но по-късно нещо се появява срещу мен. Блестяща тръба.

Не знам какво е, но това явление ме радва до степен, постигана рядко в моя живот.

Тръбата е все по-близо, огромна е. Завърта се и се открива кух шлифован край.

Откъм тръбата се получава мощно засмукване.

Понесен съм като прашинка в прахосмукачка.

Познато ми е.

Това е преход към по-висше измерение.

Засмукващата въздушна струя продължава да ме носи през металната тръба. Възприятието ми за време се променя. Всичко се случва хем бавно, хем бързо. В края на тръбата тунел се озовавам в по-широка и по-осветена тръба. Най-сетне светлина. Най-сетне мога да напипам нещо.

Допирът до материя и светлина възстановява отведнъж паметта ми. Аз съм човек, развил се, за да стане бог чирак.

Микаел Пенсон.

Изкачих се върху планината, за да срещна Създателя, и скоро ще узная онова, което всички човешки същества са искали да научат, откакто свят светува. От другата страна на стъклото съзирам огромно око. Възможно ли е това да е…

Появява се пинсета с гумени накрайници, щипва ме за прасеца и ме измъква от спринцовката. Гигантското око се доближава, около него се очертават лице, фигура. Откривам кой извършва манипулацията.

— Зевс!?

— Здравей, Микаел — отговаря ми царят на Олимп. — Ето че пак се срещаме.

Аз съм си гол, вися от монументална пинсета като насекомо, подхванато от ентомолог. В някаква гигантска лаборатория.

— Ама аз мислех, че сте притиснат върху първата планина и не можете да се доберете до втората заради силовото поле!

— Не ти бях разкрил цялата истина. Предстоят ти още изненади.

— Значи, все пак вие сте върховният бог, Създателя?

— Не. Съжалявам. Не съм Създателя. Аз съм Прекарвача. Осмицата. Безкрайният бог. И ще те изпратя на място, откъдето ще можеш да видиш истинската Девятка.

— Ама вие сте светлината на върха на втората планина.

— Действително съм върху втората планина, но имам достъп до мястото, колкото да ползвам лабораторията тук и да извършвам тази манипулация.

Усещам как пинсетата се плъзга по прасците ми. Виждам пода долу. Аха-аха да падна, но Зевс ме прихваща за бедрата с други щипци.

— Къде се намирах досега?

— В една кутия с „абсолютно нищо“. Така се извършва почистването. Преди животинките да бъдат преместени в ново гнездо, трябва да бъдат почистени, нали така?

Сега си спомням как Зевс гордо ми беше показал своето кълбо, пълно с „нищо“. Сфера, пълна с черен въздух, без материя, без светлинка. Значи, я ползва, за да почиства съществата. Казвам си също, че гмурването в нищото е изключително преживяване и че ако душата ми не бе свикнала с безтелесните пътувания, навярно щях да полудея.

— Какво ще ме правите?

— Знаеш ли, Микаел, проблемът, същинският проблем в живота е, че „всеки получава, каквото е поискал“. Всички осъществяват своите желания. Някои просто имат погрешни желания и после съжаляват. Сега ще видиш изпълняването на твоето най-старо и най-съкровено желание. Открай време искаш да разбереш кое е най-висше — е, скоро желанието ти ще се осъществи. Най-сетне ще узнаеш.

Полага ме с гигантските си щипци в една стъклена епруветка. Виждам лабораторията и от малкото, което успявам да различа, я оприличавам на катедрала с разноцветни витражи. Отрупана е с машини, с огледала и оптически лещи. В крайна сметка той ме отнася до нещо като въртележка, на която са окачени множество епруветки.

Поставя моята в основата на центрофуга.

— Само така можеш да се издигнеш, не се бой — казва Зевс. Кима ми.

— На добър час.

Натискам с крака дъното на епруветката. Знам, усещането е гадно, обаче вече съм го преживявал. Единствено непознатото ни плаши.

Подготвям се да изтърпя отново мъчителното ускорение.

Капакът на центрофугата се спуска и вертикалната тръбичка се завърта.

Пак се връщам към спомените си на смъртен от „Земя 1“ — панаирджийските атракции, където се качвах (доброволно, та дори си плащах) на грамадни люлки, които се въртяха все по-бързо и по-бързо, а аз гушках приятелката си, докато тя крещеше.

Моторът на центрофугата забръмчава, епруветката се върти, започва да се издига.

Когато тя става напълно хоризонтална, аз вече се рея.

Ускорението расте. Залепям се за стената.

Ако имаше още каквато и да било храна в стомаха ми, щях да повърна. Лицето ми се издува.

Тялото ми се разстила, засмукано отвсякъде, разчеква се, ръцете ми изпращяват и се откачат от раменете. Краката се откъсват малко след това, ето че съм само труп с глава. Очите и устните ми се подуват. Устата ми се разтваря, езикът излиза.

Кръв потича на струйки от ушите и от носа ми. Тя се лее по стената на епруветката, преобразява я в малка, лъскава червена пещера.

Главата се изтръгва от врата ми със звук на тапа от шампанско. Не изпитвам болка — отдавна съм обръгнал на болка, — само любопитство. Това си е просто начин да достигна до по-висшето измерение. Най-сетне ще узная.

Епруветката е подложена на все по-мощно ускорение, натискът смазва лицето ми, очите експлодират, зъбите изпопадат, ушите се лепват за стената срещу мен. Превръщам се в червеникава слуз. После в течност.

От течност преминавам към пара.

Пак ставам облак от атоми.

Ето че съм сведен до най-простия си вид.

Последният опит бе достигнал дотук.

Този път продължава.

Атомите се нагряват и експлодират, освобождават се ядрата и електроните. Ставам сбор от частици, те пък под натиска се преобразяват във фотони. Сноп от фотони, носени от вълна.

Леле, дори не съм сбор от атоми.

ПРЕВЪРНАЛ СЪМ СЕ В СВЕТЛИНА!