Бернар Вербер
Загадката на боговете (8)

8. Енциклопедия: Син цвят

Синият цвят дълго време е бил пренебрегван. Древните гърци смятали, че синьото не е истински цвят. За цветове били признати само бялото, черното, жълтото и червеното. При това имало и технически проблем с оцветителите: бояджиите и тъкачите не умеели да постигат син цвят.

Единствено Египет на фараоните смятал синьото за цвят на отвъдното. Изработвали го чрез медта. В древния Рим синьото е варварски цвят. Може би защото германците боядисвали лицата си със сиво-син прах, за да си придадат призрачен вид. На латински и на гръцки думата „син“ не била ясно определена, често се свързвала със сивото или зеленото. Затова и самата дума bleu^[1] произлиза от германското blau. За римляните синеоката жена изглеждала вулгарна, а синеокият мъж — груб и тъп.

В Библията синият цвят се споменава рядко, но сапфирът — син скъпоценен камък — е високо ценен.

Презрението към синьото продължава на Запад чак до Средновековието. Колкото по-ярко е червеното, толкова по-силно се възприема то като знак за богатство. Затова червеното се използва в дрехите на свещениците, включително на папата и на кардиналите.

Настъпва обратът: през XIII век благодарение на азурита, на кобалта и на индигото творците най-сетне успяват да постигнат синьото. То става цвят на Дева Мария. Тя бива представяна със синя наметка или със синя рокля, било то, защото Дева Мария обитава небето, било то, защото синьото се брои за отсянка на черното, сиреч на траура.

През този период небесата биват оцветявани в синьо, след като преди това са били черни или бели. Морето, което е било зелено, също посинява в гравюрите.

Модата се намесва и синьото става аристократичен цвят, а майсторите на платове следват тенденцията. Те си съперничат в изкуството да предлагат все по-разнообразни оттенъци на синьото.

„Синилничето“, растение, предназначено за извличането на син цвят, се отглежда специално в Тос-кана, в Пикардия или например в околностите на Тулуза. Цели области процъфтяват благодарение на индустрията за производство на сини оцветители. Катедралата в Амиен бива съградена с даренията на търговците със синилниче, докато в Страсбург търговците на багрилен брош, растение, от което се получава червения цвят, се затрудняват да финансират своята катедрала. Съответно във витражите на елзаските катедрали дяволът умишлено бива представен като… син. Тогава направо се води война на културите между районите, където предпочитат синьото, и онези, където предпочитат червеното.

През време на протестантската реформация Калвин обявява, че има „почтени“ цветове: черното, кафявото, синьото. Има и „непочтени“: червеното, оранжевото, жълтото.

През 1720 г. един берлински аптекар изобретява „пруското синьо“, което позволява на бояджиите да разнообразят още повече оттенъците на синьото. Напредъкът в корабоплаването дава възможност да се използва индигото от Антилските острови и от Централна Америка, чиято оцветителна способност е по-голяма от тази на синилничето.

Намесва се и политиката: във Франция синьото се превръща в цвят на бунтовниците републиканци и се противопоставя на бялото на монархистите и на черното на католическите партии.

По-нататък републиканското синьо ще бъде използвано срещу червеното на социалистите и на комунистите.

През 1850 г. една дреха го въздига съвсем — това са джинсите, измислени от шивача Ливай-Строс в Сан Франсиско.

Понастоящем във Франция мнозинството хора при допитвания сочат синьото за свой любим цвят. В Европа Испания е единствената страна, където се предпочита червеното.

Единствената област, в която синьото не успява да пробие, са храните. Киселите млека в сини опаковки не се продават толкова, колкото онези в бели или червени опаковки. Практически няма ястие със син цвят.