Метаданни
Данни
- Серия
- Цикълът на боговете (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le mystére des dieux, ???? (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Венелин Пройков, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Бернар Вербер
Заглавие: Загадката на боговете
Преводач: Венелин Пройков
Година на превод: 2014 (не е указана)
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман (не е указано)
Националност: френска
Печатница: „Инвестпрес“
Излязла от печат: 17.11.2014 г.
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Стефан Касъров
Коректор: „Колибри“
ISBN: 978-619-150-427-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8304
История
- —Добавяне
75. Черно лале
Двойката с мрачните тоги ни повежда към една низина, вдълбана в скалите. В най-ниската част има холандска мелница насред поле, осеяно от черни лалета. Един комин пуши, а по околните безлистни дървета са накацали гарвани.
Мата Хари ми бе говорила за своето детство в Холандия, в родното й градче Леуварден, сред лалета, полдери и вятърни мелници.
— Тя сама си изгради декора — пояснява Персефона, — за да пасва на личния й опит. Обзет съм от неприятно предчувствие.
Прекрачвам прага на мелницата, чиито криле проскърцват над нас въпреки безветрието. Вътре е пълно с прахоляк и паяжини.
На стената различавам портрети на самия мен, също и скулптури и снимки с моя образ. По масата се търкалят мръсни чинии с мухлясали парчета гауда.
Хадес се е доближил до мен, полага ръка върху рамото ми и ми се усмихва съжалително, като явно е искрен.
— Тя много ви обича и за да страда, избра да живее с ваши изображения.
— Къде е?
— В съседната стая. Спи, но аз ще я събудя и тя ще дойде. Ще хване ей тази кърпа и вие ще я отведете от моя свят. Разбира се, остава си проблемът, какъвто имаше и при Орфей. Ако се обърнете или се опитате да я заговорите, я губите завинаги. Ако пък я изведете вън, двамата пак ще се съберете.
— Няма да се обърна, няма да разговарям — заявявам решително аз.
Мисля си и за Делфин. Изпитвам чувството, че подобно на моряците, дето си имали по една жена на всяко пристанище, поддържам любовни връзки във всяко измерение. И тези любови не се изключват взаимно.
Обичам Делфин. Обичам Мата Хари. По определен начин обичам и Афродита. Както навремето, когато бях смъртен, обичах Амандин и Роз. Всяка от тях бе породила нещо. Но съм бил подготвен не само за един урок.
„Тук и сега“ действително ми се иска да спася Мата Хари, а и обожавам Делфин.
Поемам напред.
Хадес се обръща към Персефона и промълвява:
— Адът — това са техните желания. Толкова са… смехотворни.
Престорвам се, че не съм го чул.
Заставам с лице към вратата, Хадес пъха в ръката ми края на една кърпа.
— Когато усетите, че някой се е хванал за кърпата, тръгвайте. Ще трябва да вървите право натам.
Посочва ми зелен коридор с изумрудени стени.
— В дъното е изходът, водещ към върха на планината. Тръгвам с вашите приятели, ще ви чакаме.
Стискам кърпата в дясната си ръка.
Изпитвам смътното усещане, че съм участник във фокус с неочакван за публиката край. Това не ми харесва.
И все пак желанието ми да се събера отново с Мата Хари е по-силно от неприятното чувство, че самият Дявол може би ми погажда номер. Чакам дълго с кърпата, провесена зад мен.
Внезапно долавям присъствие — приближават се ситни стъпки. Една ръка улавя кърпата. Ще ми се да кажа нещо, но се сдържам — само след минути ще бъда отново с Мата Хари. Вече разсъждавам как тя ще ревнува, виждайки Афродита, но ми е пределно ясно, че ще си остана с по-важната от тях за мен. Поне що се отнася до това измерение. Мата.
Поемам на път, сърцето ми бие лудо. Отзад ме следват ситните стъпки.
Навлизам в дългия изумруден тунел, чийто изход свети като фар.
Колко хубаво е, че тя е тук, а не е преобразена в безмълвна муза (подобно на Мерилин Монро) или в сирена (като бащата на Раул). Само да не се подлъжа от любопитство като Орфей. Дано неговият неуспех да ми послужи за урок.
Напредваме, сърцето ми бие все по-ускорено.
Присъствието зад мен следва ритъма на крачките ми.
Казвам си, че щом тя е тук, значи, все пак е искала да се самонакаже за нещо… но за какво? Мата Хари е била жертва. Никога не е причинила зло на когото и да било.
Продължаваме да крачим, ала ето че се случва нещо странно. Стъпките зад гърба ми се забавят, кърпата е опъната по-ниско.
Аз си вървя. Остават стотина метра до изхода.
Кърпата се смъква постепенно, а стъпките стават по-ситни, зачестяват…
Какво се е случило?
Тя трябва да се е навела.
Така ми се иска да й кажа нещо.
Стъпките заситняват съвсем, забавят се, а кърпата пада все надолу.
След малко кърпата вече е опъната към земята, стъпките спират.
Уморила ли се е?
Ще ми се да я заговоря.
Мата! Надигни се, скоро пристигаме!
Прехапвам си езика, за да не отворя уста, изпъвам врат, за да устоя на желанието да се обърна и да разбера какво става.
Скоро чувам зад себе си хлипане, обаче не разпознавам гласа на Мата Хари.
Подир мен не върви Мата Хари.
Вече не мога да издържа, обръщам се.