Бернар Вербер
Загадката на боговете (73)

73. Тартар

Върховно слизане.

Стълбището в най-долната си част води до изумруден тунел със скулптирани барелефи.

— Това място ми е познато. Трябва да вървим направо и да завием наляво — съобщава Орфей.

Долавям в себе си спонтанна тръпка, тъй като аз също разпознавам този декор, та дори и диалога.

Това е виждането за бъдещето, каквото си го представих с Делфин. Как е възможно? Как съм могъл да предвидя този миг?

Тази мисъл ме безпокои все повече. Тя означава, че това бъдеще е вписано някъде във Вселената и че дори е „проверяемо“.

— Вие ми се свят — мълвя аз сам на себе си.

На път съм да припадна.

Афродита ме подкрепя.

— Как си? Какво става?

— Нищо. Просто нещо като дежавю, имах усещането, че вече съм преживял тази сцена.

— Насън ли?

— Не, при медитация. Едмон Уелс пристига при нас.

— Проблем ли има?

— Микаел е с впечатлението, че вече е идвал тук.

— Като Орфей ли? Останалите ме гледат любопитно.

За да не се замислям за това, разглеждам внимателно сцените и персонажите, изгравирани в прозрачната скала.

Разказана е история: две армии от ангели се сблъскват в стотина епизода, през които някои предават други и отново се сражават, летейки над селца на смъртни сред грохота на своите мечове.

— Армагедон. Последната битка на ангелите на светлината против ангелите на мрака — уточнява Едмон Уелс, който разпознава отделни сцени.

— Кой побеждава? — пита Едип.

— Според мен битката си продължава.

Напредваме през изумрудения коридор, а тихите стъпки на невидимо присъстващите стават все по-многобройни. Когато се спираме, един жълт кръст се изписва върху зелената стена, подтиквайки ни да продължим.

От време на време се появяват множество жълти кръстове, сякаш невидимите същества не искат да ни чакат.

Най-после достигаме до голяма зала с два черни престола един до друг. Голям и малък. На левия седи великан с черна тога.

Вероятно е с ръст три метра. Кожата му е много светла, почти млечнобяла, абаносовочерни коси падат на мазни къдрици по челото му. Черните му блестящи очи като че ли издават ефекта от някакво възбудително лечебно средство. Тогата му е матовочерна.

До него една млада жена с нормален ръст — най-много метър и седемдесет — изглежда съвсем дребничка в своята също тъй черна тога, която обаче е с бродерии от типа „златисто ламе“. Носи цветни скъпоценности, както и провиснала посребрена гривна с украса от нефритени камъчета.

— Добре дошли в моето царство — възкликва великанът с бледата кожа. — Аз съм Хадес. Проводих ви пратеници, които да ви насочват насам, надявам се, че не са ви стреснали.

Прилича на един по-млад Зевс. Всъщност е по-красив.

Нормално е да си приличат, нали Хадес е по-възрастният брат.

— Да ви представя царица Персефона — оповестява гигантът с черната тога. — Тя е, която дава възможност на култивираните растения да покълват.

— Вие представлявате Злото! — извиква Едип.

— „Злото“ ли?

— Знаем, че сме в ада — продължава младият мъж.

— „Ад“ ли? Хадес се усмихва.

— Това е едно крайно опростенческо мнение за моето царство! Май сте слушали прекалено много злостна пропаганда против мен.

— Вие сте тринайсетият бог — припомня Едмон Уелс. — Изобразен сте на тринайсети аркан, смъртта.

— А, това вече е разумна приказка. Действително съм свързан със смъртта… но нима смъртта не води към възраждане? Вгледайте се във въпросния тринайсети аркан. Там има скелет, който коси подалото се от почвата, та да поникнат млади треви. Подобно на зимата той известява за пролетта, нали, Персефона?

— Редно е смъртта да бъде приемана като носител на нов живот — произнася младата жена с удивително писклив глас.

— Ами всички тези хора, които видяхме вкопани в стените да плачат и стенат? — запитах аз.

Хадес поклаща глава.

— Те до един са избрали пътя насам и страданието. Тъкмо тук е парадоксът. Адът е представа, измислена от хората, за да се самонаказват. Всички тия хора, които сте видели по течението на Стикс, са направили своя свободен избор да дойдат тук, избрали са да страдат. Когато им писне, ще могат да си тръгнат и да придобият нова плът където и както пожелаят.

— Не ви вярваме! — прекъсва го Едип.

— И все пак това е тъжната истина. Единственото, което ги задържа тук, е собствената им воля да привикват възмездието върху себе си. Вие подценявате силата на осъзнаването на собствената вина.

— И аз не ви вярвам! — възкликва Афродита. — Не може в една душа да има такава силна воля за самоунищожение!

— Братовчедчице… ти ли ще ми ги редиш такива? Хадес се изправя и се доближава до нея.

— Нещо свитичка ми се струваш, братовчедке.

Ръката му съвсем естествено погалва смутилата я бръчица, тя я отблъсква незабавно.

— Тук душите биват измъчвани чрез физическата болка, а ти причиняваш мъки посредством любовта, но накрая не се ли случва едно и също? Нима не е едно страданието на човешките същества?

Афродита не отговаря.

— Да ти повторя: ние всички сме свободни в един свят, където ад няма, но някои от нас са направили избора да си измислят ад, защото откровено искат да страдат. Това място съществува единствено заради въображението на хората. То си остава действащо само чрез техния страх, чрез тяхното чувство за вина и вродения им мазохизъм.

Очите му дори не трепват. Същевременно Персефона потвърждава казаното с дискретно кимване, сякаш й е мъчно да признае, че нейният съпруг е прав.

— Искате да кажете, че те сами са избрали да се мъчат, телата им да бъдат вкопани в горни стени и само главите да стърчат? — пита с неверие Едмон Уелс.

Богът на ада обяснява съвсем дидактично:

— Разбира се. За мазохизма има множество причини, вие сте писали за това във вашата енциклопедия, професор Уелс. Една от тях може би е, че когато се страда, човек е по-буден, по-здраво вписан в настоящето, чувства по-мощно живота.

Той дава знак и невидим слуга повдига поднос, който сякаш бавно се рее в кухнята. После чашите на свой ред биват повдигнати и напълнени със сладникаво намирисващ тюркоазен алкохол.

Грабвам онази, която виси покрай лицето ми. Подобно предложение бива отправено и към моите спътници, обаче ние всички сме недоверчиви (особено след напитката на цар Пан) и никой от нас дори не потапя устни.

— Друго удоволствие на мазохиста е да се оплаква. Когато страдаш, можеш да го изтъкваш пред околните, чувстваш се като герой, мъченик и стоик — продължава Хадес.

Той плясва с ръце и биват запалени факли. Те се реят във въздуха и озаряват подвижни картини, представящи християнски светци по време на техните мъки: разкъсвани от лъвове, провесени за краката, шибани с камшици, разпвани.

— Първоначалното християнство е трябвало да издаде заповед, изискваща първите привърженици да не се самоизтъкват като такива. Искали са да страдат, за да споделят болките на своя пророк. Не аз съм измислил това, а вие.

Реещата се факла осветява самобичуващи се шиити, испански католически фанатици, които се шибат с ремъци, набучени с гвоздеи, брадати индуси, крачещи почти голи със завързани за края на членовете върви, на които са провесени каменни блокове. В Индонезия мъже със застинали очи си пронизват телата с копия под бумтежа на ритуалните барабани на техни приятели. Нещо по-модерно: готически рокери с пиърсинги, надупчили лицата им, пънкари, танцуващи сред счупени бутилки. Гравюри с африканци, които нанасят белези по телата си, жени, обрязващи крещяща девойка, мъж в цирк, завиращ дълъг меч в гърлото си, група лица, стъпващи по жарава, докато публиката им ръкопляска…

Предпочитаме да не гледаме шокиращите образи на един свят, който ни е твърде добре познат.

— Искате да кажете, че злото не съществува ли? Че съществува единствено поради липсата на любов към самия себе си? — питам аз заинтригувано.

Гласът на Хадес се усилва, става мощен. Той набляга, сякаш му е писнало да повтаря:

— Само вие сте отговорни за вашето нещастие. Вие сте го измислили и сте му дали пълномощия!

После продължава с по-мека интонация:

— Толкова сте безпощадни към себе си… На всички, които идват тук, предлагам да проявят милост и да простят сами на себе си безобразията, вършени през предишния им живот. Но те не ме слушат и им намират извинение.

Хадес се засмива леко, съжалително.

— Обичам да говоря за моята длъжност. Толкова сте свикнали да съдите, че съдите и мен, тъй наречения „Дявол“. Аз съм вашият велик въображаем злодей, а зли сте единствено вие. Давайте, задайте ми вашите въпроси.

— Защо светът не е изцяло мил? — питам аз.

— Отличен въпрос. Ето и отговора. Просто защото, ако светът беше мил, нямаше да имате никакви заслуги да осъществявате правилния избор. Спомняте ли си онзи виц, дето Едмон Уелс го разказва в Енциклопедията? Онзи, за светлинката, която пита баща си: „Харесва ли ти как блестя?“. А бащата отговаря: „Сред блясъка на другите не виждам твоя“. Тогава светлинката пита: „Какво да направя, за да ме види моят баща?“. А бащата отговаря: „Иди в тъмното“. Светлинката се премества в мрака. Там бащата най-сетне успява да я види и й казва: „Много хубаво светиш, синко“. Обаче тогава светлинката осъзнава, че е заобиколена от чернилка, и започва да крещи: „Татко, татко, защо ме изостави?“.

Хадес взима чаша с тюркоазено питие и го изпива на ситни глътчици като котка.

— Светлината се вижда само в тъмното. Заслугите и добродетелта се разпознават единствено при злополучие.

Персефона отново одобрява с печален вид казаното:

— Действително, мили.

Тя улавя ръката на грамадния си съпруг и нежно я целува, сякаш той е голям питомен мечок. Афродита също реагира, приближавайки се към мен.

— Друг въпрос, приятели мои?

— Защо има серийни убийци? — пита Едип.

— Чудесен въпрос. Защото навремето те са изпълнявали (а и продължават да изпълняват) определени функции. Чуйте ме — това е гледна точка на вашия „Дявол“, но не е маловажна. Човешкото общество е като мравуняк. Изпитва потребност да произвежда лица, които да вършат нещо конкретно. Някога царствата изпитваха потребност от напористи и агресивни военни вождове. За да се получат такива, бяха необходими „гневни деца“. Съответно — бити деца. Едно бито дете се сърди на целия свят и влага своята енергия, тъпчейки другите. Ето как изниква страховит военен лидер, който ще бъде по-внушителен от останалите, необзети от невроза вождове.

— Искате да кажете, че сред човеците се появяват лоши родители, за да има бесни деца, които да повеждат войни? — учудва се Едип.

— Точно така. Проблемът е, че в модерните общества териториалните конфликти са изчезнали. Гневните деца, които имат желание да избиват хора, не могат да станат военни и завоеватели. Затова и се появяват серийни убийци.

— При всяка невроза не се става убиец — подчертавам аз.

— Действително, болката може да доведе и до други последствия. Неврозите и психозите изграждат своеобразни личности, способни да извършват в лудостта си неща, които никога не биха хрумнали на нормални хора. Смятате ли, че Ван Гог би се заинатил до такава степен да експериментира с цветовете, ако не беше луд?

— Това е правдоподобно обяснение — казва Едмон Уелс. — Май подразбирате, че единствено нервноболните или психотиците се осмеляват да бъдат авангардни в артистично отношение.

— Така си е.

— Но има нормални, щастливи, спокойни хора, които са създали изключителни творби. Хадес явно е изненадан.

— Така ли? Кой например?

— Ако говорим за „Земя 1“ — казвам аз, — ето — Моцарт.

— Съжалявам, но не сте го познавали, а аз — да. Не беше в ред. Баща му го тъпка през неговата младост, превърна го в нещо като дресирана маймунка, за да го показва сред аристократичните дворове. Беше в постоянна криза. Разори се, играейки карти.

— Леонардо да Винчи?

— За малко да бъде изгорен на клада на деветнайсет години заради показния си хомосексуализъм. И той си имаше проблеми с баща си, който го бе травматизирал.

— Жана д’Арк?

— Упорита религиозна фанатичка, която имаше халюцинации.

— Крал Свети Луи?

— „Свети“ ли? Убиец! Изгради репутацията си на „добродушен крал“, назначавайки официален биограф, който трябваше да служи на неговата пропаганда — монаха Егеларт. Иначе беше грубиян с холеричен темперамент, който организираше изтребления, за да обере хора, чиито богатства го привличаха. Не се залъгвайте с легенди, когато става дума за конкретни хора.

— Бетовен?

— Зъл баща го превърна в избухлив параноик. По-късно отмъкна сина на една своя роднина и го принуди да стане музикант, докара го до опит за самоубийство. Лесно изпадаше в бяс, беше насилник, тиранин. Не търпеше и най-дребното противоречие.

— Микеланджело?

— Шизофреник. Жестока мания за величие. При това вечер се преобличаше като жена, не се чувстваше добре в собственото си тяло.

— Ганди? Да не вземете да ме убеждавате, че и Ганди е невротик?

— Твърдоглавец. Все смяташе, че единствено той е прав. Не слушаше нищо, никого. И той беше тиранин спрямо жена си и не търпеше да му противоречат.

— Майка Тереза?

— Да се грижиш за другите е начин да загърбиш себе си. Нали май я бяхте срещали при вашето пребиваване в Империята на ангелите. Не само че бягаше от собствената си същност, ами, ако сте забелязали, и се занимаваше единствено с бедните. Колко по-лесно е да се справиш с простички проблеми, свързани с места за обитаване или прехрана, отколкото със сложните психологически отклонения на буржоазията или със стратегическите властнически решения на управляващите.

Действително имам доста странен спомен за Майка Тереза от Империята на ангелите — как бе принудена да се занимава с борсови операции и с тайните на пластичната хирургия, понеже и тримата й клиенти бяха заможни хора.

Едмон Уелс отсича:

— Това са дяволски приказки. Искате да омърсите неща, които са чисти. Това са все свети хора.

Хадес обаче не се оставя да бъде разколебан.

— Повечето ваши тъй наречени „свети хора“ са идвали тук да се пречистят от своите тъмни страни, при все че са светци според другите смъртни от нива три или четири. Гледал съм ги как се гърчат, разбирайки, че тук не сме се заблуждавали и сме наясно с истината за техните съществувания. Опитвал съм се да ги убеждавам да простят сами на себе си. Неуспешно — затова съм им услужвал с моите зали за мъчения и те са искали да получат най-ужасни възмездия.

— Не ви вярваме! — възкликва Едмон Уелс.

— И светците ви са така, и хората, давани за пример, също и водачите ви. Бихте се учудили, ако научите колко държавни ръководители и шефове на предприятия още преди да се озоват тук, са посещавали садомазохистки зали за мъчения на „Земя 1“ и са се натискали да бъдат изтезавани по начини, които дори аз смятам за „прекалени“. Вероятно — за да изпитат някакво предчувствие какво ще бъде в отвъдното. Може би като предзнаменование. Със сигурност — поради належаща потребност от изкупление. Те си знаят истината.

Смехът му отново е задушевен и изпълнен със съжаление.

— Впрочем нима дори вие, Едмон Уелс, чиято Енциклопедия чета и аз като кого ли не, не сте развивали теорията, че избирайки в кой момент да страдаме и по какъв начин, имаме чувството, че „направляваме съдбата си“?

Той цитира по памет.

— Бяхте писали така: „Мазохистът смята, че не може да му се случи нищо по-лошо от болката, която сам си причинява. Така мазохистите поддържат едно усещане за контрол над собствения си живот и след сеансите в специализираните заведения могат да проявяват садизъм спрямо подчинените си в службата“.

Богът на ада махва уморено с ръка.

— Самият аз ръководя едно малко подземно предприятие, но съм изключение. Обичам си се, поне се понасям де. Трябва да кажа и че любовта на Персефона ми помага да имам добро мнение за себе си…

Персефона поема ръката му и я покрива с бързи целувки.

— … а след като съм възлюбил сам себе си, мога да бъда любезен и с другите.

— Вие сте гаден.

— Ето че съдите. Аз — не. Нямам нищо против вас. Наистина. Всички тези дрънканици за Дявола са само клевети, за да се плашат децата и свещениците да имат власт. Кога ще проумеете този капан?

Хадес насочва жезъла си към един екран и благодарение на контролна видеокамера се появяват бреговете на Стикс, където голи същества се измъчват взаимно.

— Да виждате дяволи тук? Да виждате палач? Ако зависеше от мен, аз бих простил всичко на тези грешници, нали, Персефона?

Тя отново добива печален вид.

— Действително, скъпи.

— Най-глухи са тези, които не искат да чуват. Мечтая това място да го няма, а хората да се преселват в плътта на бебета и да преживяват нови неща, напредвайки живот подир живот.

— Лъжете!

— Пак свеждате нещата до ценностно отношение. Истината е, че бих излязъл в почивка. Светът обаче се нуждае от черния цвят, за да изпъкне белият, нали?

— Скъпи, нали веднъж се опита да стачкуваш.

— Да, веднъж. Предложих това място за страдания да бъде премахнато. Всички на Еден бяха съгласни, дори Зевс, но душите на смъртните се задърпаха. „Дума да не става да се затваря адът, имаме нужда от него.“ Колко милостиви са боговете, колко безмилостни са смъртните!

Ние с моите спътници не можем да откъснем очи от екрана.

Започваме да се нагаждаме към гледката на тези създания, които се измъчват взаимно. С всичко се свиква.

— Всички души, които се намират тук, пребивават по свое собствено усмотрение и могат да си отидат, когато пожелаят — напомня Хадес.

— Не е вярно. Моята Евридика не можа да си отиде само защото аз се обърнах — противи се Орфей.

— Та нали тя, именно тя реши така. „Ако се обърне въпреки любовта ми към него, ако ми няма пълно доверие, по-добре да остана в ада.“

Орфей се спуска напред и иска да нападне Хадес, но той го удържа на разстояние.

— Не ви вярвам!

— Понеже подценявате нейната вина. Потресен, аз произнасям:

— А дали…

— Знам какво ще ме питате… Искате да знаете дали Мата Хари е тук, нали? Вместо да отговори, той само се усмихва.

Хадес решава, че достатъчно сме се насладили на злокобната гледка, угася екрана и ни приканва да се настаним по-уютно.

— Виждам, че нямате доверие на моите напитки, пийнете чай с мента.

Отново се повдигат предмети, течности от чайници изпълват чаши, политнали откъм полиците. До нас бива поставен чай, който вдига пара. Опитваме го.

— Какво е следващото изпитание? — задава въпрос Едмон Уелс.

— Изпитание ли?

— Следващото изпитание, за да продължим по пътя си.

— Няма никакво изпитание. Можете да тръгнете по този коридор, той води към върха на планината.

— Без изпитание?

Великанът в черна тога потвърждава:

— Разбира се, без изпитание. Винаги съм смятал, че единственото истинско изпитание е проявяването на свободната воля. Постигаме онова, което искаме. Проблемът е, че желанията ни са погрешни. Впрочем нима не сте го установили като ангел? Нали Едмон Уелс бе казал…

Упоменатият сам изрича любимата си фраза:

— „Искат да намалят нещастието си, вместо да градят своето щастие.“

— Отлично. Браво. Това обяснява всичко. Само дето просто сте изразили интелектуалната концепция, а не съумявате да я изживеете. Тъкмо това е единственото ограничение пред вас, преди да срещнете Създателя. Да бъдете щастливи. Да не бъркате в своите желания.

— Вие не ми отговорихте — упорствам аз, като едва сдържам нетърпението си. — Мата Хари тук ли е?

Богът на ада се обръща към мен притеснено.

— Това е то, ето как се самоизгражда нещастието. Задават се неправилни въпроси, водещи неизбежно до отговори, които не си струва да бъдат чути.

— ТЯ ТУК ЛИ Е?

— Да, разбира се. Тук е. Сърцето ми прескача.

— А ще мога ли да я взема с мен?

— Пак неправилен въпрос. Неверният отговор е: да, разбира се.

— Момент! — разярява се Орфей. — Да не вземете да му пробутате същия номер? Хадес прикрива с пръсти устните си.

— Не ми беше хрумвало, но сега, след като стана вече дума, не мога да не се замисля по въпроса. И тъй, отговорът на третия неправилен въпрос е: „Щом ми го подсказвате, нямам избор“.

Подмятам към Орфей:

— Как не млъкна, бе! Персефона добавя:

— Така или иначе, Хадес ви каза, че „наемателите в ада“ сами определят условията на наказанието си и на освобождаването си.

Младата владетелка в черна тога добива още по-явно печално изражение.

— Нали така, скъпи? Той потвърждава. Афродита извиква:

— По-добре изобщо не отивай, това е капан!

— Афродита е права — обажда се пак Орфей, — само ще страдаш.

— Ако имам дори най-малък шанс да спася Мата Хари, ще се пробвам. Хадес свива фаталистично рамене.

— Вие си решавате. Щом като една малка светлинка искате да преминете в тъмнината, за да се уверите доколко светите… последвайте ме, господин Микаел. Самото ви име впрочем представлява въпрос, нормално е да жадувате отговори.

Той отпива голяма глътка от странното си питие и бодро ни повежда към една сива врата.