Бернар Вербер
Загадката на боговете (7)

7. Големият миг

— Не искам да те изгубя.

Мата Хари стиска силно ръката ми.

Заедно се присъединяваме към останалите богове ученици в трапезарията.

Като виждат изпомачканото ни облекло и разчорлените ни коси, нашите съперници със сигурност се досещат какви сме ги вършили насаме.

Но те са погълнати от предстоящото съревнование.

За да не скучаят, докато чакат, хорите са им раздали книги от „Земя 1“.

Бруно Балар се е навел над книга по съвременна история, Ксавие Дюпюи е погълнат от китайски труд по военна стратегия, Жорж Мелиес е увлечен от съчинение за старинните магии, Гюстав Ефел — от книга за архитектурата, Жан дьо Лафонтен — от съчинение по химия, Франсоа Рабле — от готварски сборник, Тулуз-Лотрек — от книга за живописта, Раул Разорбак проучва труд за новите технологии. Симон Синьоре е затворила очи. Едит Пиаф си повтаря молитва.

— Чухме да свирят тръби, време ли е вече? — питам аз.

— Още не — отговаря Раул Разорбак.

Дионис ни е предупредил, че ще има тръбен сигнал единствено за да се провери акустиката на големия амфитеатър.

— Възползвай се и провери дали анхът ти е добре зареден — обръща се към мен Жорж Мелиес. — Би било жалко да откаже насред играта.

Благодаря му, след като установявам, че действително инструментът е само наполовина зареден.

Тогава Мата Хари се впуска в гимнастически упражнения за гъвкавост, които доста напомнят за заниманията по тай чи чуан, които съм наблюдавал из парижките градини, докато бях смъртен на „Земя 1“.

Бавните движения й дават възможност да се концентрира, тя сякаш плува във въздуха.

Сядам до Симон Синьоре и стискам клепачи също като нея.

Знам, че подир няколко минути за мен и за моите смъртни ще се развихрят революции, войни, кризи, страсти и предателства.

Ясно ми е — не мога да очаквам милост от моите единайсет съперници. Трябва да бъда изобретателен. Изненадващ.

Това е правилната дума.

Едмон Уелс ме е наставлявал: „Побеждава не непременно най-умният, а онзи, който умее да предвижда, да бъде там, където не го очакват, да действа непредвидимо“. Ако съвсем се издъня, ще пратя нов пророк.

Не. Трябва да се откажа от тази идея. Без чудеса, без пророци. Това са лесни решения за бог без доверие в самия себе си и в оправността на своите последователи.

Дионис идва пак, за да оповести, че трябва да изчакаме още десетина минути, докато нещата бъдат напълно подготвени от режисьорска гледна точка.

Режисьорска гледна точка?

Значи, това е смисълът на тази последна игра — спектакъл с режисьорска намеса, както при театрална пиеса или филм.

Имам сценична треска. Останалите също.

Припомням си думите на Зевс: „Залогът на всички игри е да откриеш самия себе си. Знаем всички отговори на всички проблеми, защото вече сме се сблъсквали с тях през време на предишните си съществувания. Единствената ни слабост е, че забравяме. Или пък биваме разсейвани от интригите и лъжите на другите. Ако обаче се върнем към нашата същност, ако действително харесваме себе си заради това, което сме, а не заради героя, в който другите искат да ни превърнат, тогава всичко е наред, всичко около нас се нарежда по естествен начин“.

Опитвам се да проумея напълно смисъла и тежестта на всяко слово.

Зевс не е крайният бог, но в ролята си на 8 вероятно ми е дал някакъв ключ.

Да помня кой съм в действителност.

Да се върна към своята същност.

Той ми беше казал:

МИ-КА-ЕЛ… самото ти име съдържа информация. Ти си Микаел. На иврит това означава: „Ми“ — кой, „Ка“ — като и „Ел“ — Бог. Кой е като Бог… Кой съм аз?

Ха сега де, ама кой съм аз?

Ужасните думи на Мата Хари отекват в мен: „Твоят народ смята, че неговият бог го е изоставил“.

Подир всичко, което съм правил за тях в миналото.

Като си помисля, че през своя живот на смъртен непрестанно отправях искания, упреци, молитви към един въображаем бог… не си давах сметка, че въпросът не е: „Какво може да стори Бог за мен?“… а по-скоро: „Какво мога да сторя аз за Бог?“.

Колкото до моите смъртни, те свързват понятието „храм“ с понятието „служба за жалби“. Искат здраве, любов, богатство, слава, вечна младост, да не говорим за унищожението на техните неприятели. Никога не са доволни от живота си. Винаги искат нещо повече. Всички са с усещането, че са жертви на несправедливост, и дори да се скъсам да им помагам, отсреща текат само оплаквания. Ако жалките им желания не бъдат незабавно удовлетворени, дори започват да богохулстват.

Значи, моят народ на делфините, на който толкова държа и който не би съществувал без мен, е започнал да се съмнява в мен. Приема други богове, претопява се, забравя моите поучения. И всичко това — единствено защото съм отсъствал някакви си хиляда и петстотин „годинчици“.

Как бързо забравят доброто, как помнят единствено злото! Неблагодарници такива. Появява се Дионис.

— Остават само пет минути, бъдете готови.

Мата Хари досега се е разхождала насам-натам, ето че се връща при мен и се сгушва в обятията ми.

— Трябва да успеем — мълви тя.

Раул Разорбак се взира странно в мен, сякаш се кани да се занимае с моя случай още щом играта започне.

Той произнася от разстояние:

— Нека най-добрият да победи.

— Надявам се да не си ти — отвръщам не по-малко сухо аз.

А истината е, че всичко започна поради срещата ми с него в гробището „Пер Лашез“, в Париж, на „Земя 1“. Без него животът ми вероятно щеше да бъде по-обикновен. Бях го приемал за моя най-добър приятел, той ми разкри неведоми хоризонти, а после ме разочарова.

Според него целта оправдава средствата.

Внезапно тръбите зазвучават вкупом, мощен звук. Дионис се появява пак.

— Изчакайте още малко — казва той. — Ще ви кажа кога ще можете да започнете. Тръбите започват да пищят.

Мата Хари доближава лицето си до моето и промълвява:

— Не забравяй, че си бог.

Притиска ме до стената и ме целува. Усещам сладкия й дъх.

— Ало, влюбените, не е моментът да си гукате, всичко е готово — съобщава Дионис. — Време е!

Тежките порти се разтварят и откриват коридор от черен мрамор.

Поемам си дълбоко дъх. Всички тръгваме много бавно. Както някога гладиаторите са поемали към своята съдба.

Имам чувството, че всичко, което ще ми се случи, е вече писано.

Един от нас ще оцелее и може би ще стане господар на всички светове.

В дъното на коридора две крила от масивен бронз бавно се отварят с проскърцване.

Оглушава ни мощен възглас.

Навлизаме в арената с предпазливи стъпки.

Засега виждам само синевата на необятното небе, яркосиньо, което ме заслепява, а под него е тълпата на крака, която ръкопляска. Никога не съм виждал толкова народ в Олимпия. Тътенът на гласовете става по-отчетлив.

Някои подсвиркват, други ръкопляскат, трети повтарят в хор името на предпочитания от тях състезател. Дори ми се струва, че чувам и моето. Небето става още по-синьо.