Бернар Вербер
Загадката на боговете (61)

61. Олимпия пламти

Вият се черни пушеци. Продънени стени се рушат. Улиците са застлани с тъмни сгърчени тела. Отдалеч се носят писъци. Мирише на леш. Във въздуха се носи прахоляк. Облаци мухи бръмчат. Пълно е с гарвани. Олимпия е неузнаваема.

През прозореца на палата на Афродита, който гледа на изток, не можех да съзра размера на бедствието, разгърнало се на запад. Сега съм навън и добивам представа.

Градът е опустошен.

Мястото, представлявало някога Академия за усъвършенстване на чистите души, се е превърнало в бойно поле, където яростни химери се борят срещу гневни богове. Атина я няма и не е останала и следа от каквато и да било справедливост. Бият се заради самата битка, за да дадат излаз на гняв, чието основание вече е забравено.

Въздушните сражения са позатихнали, новата зона на сблъсъка се е изместила към триумфалната порта на Елисейските полета.

Тримата с Едмон Уелс и Афродита сме застанали на разстояние, откъдето обгръщаме с поглед размерите на конфликта. Лоялните сили са издигнали стена от чували с пясък пред голямата източна врата. Въоръжени с лъкове харити, хори, сатири, титани, циклопи и кентаври се опитват да спрат настъплението на довчерашните си събратя.

Дионис, Хермес, Хера, Аполон, Артемида, Деметра и Херакъл са начело на лоялните към системата. Посейдон, Арес, Кронос, Хефест, Атлас, Хермафродит, Прометей и Сизиф ръководят бунтарите. Присъствието на боговете наставници проличава по мълниите, които те току изпускат.

Афродита ми дава знак да се наведа, за да се скрия зад едно възвишение. Чувам звук от кавалкада. Виждам как кентаври бунтари се засилват срещу лоялните кентаври.

Побеснелите създания са разпенени, от ноздрите им излиза плътна пара, те се залавят едни за други като борци и всеки се опитва да събори другия, за да го довърши с копита.

В небето херувимчетата, мъничките ангелчета с пеперудени крилца, също се бият и падат, понеже крилцата им биват разкъсани.

През облаците над тях профучават летящи дракони и бълват огън.

Като в кошмар на Данте съществата, познати от митове и легенди, внезапно са преобразени от ненавистта в разрушителна стихия.

При едно затихване на сражението Афродита, Едмон Уелс и аз се промъкваме с багажа си, за да излезем от града.

Внезапно се задава група кентаври.

Те насочват към нас облак стрели. Едвам успяваме да се прикрием зад някаква разрушена стена. Една стрела обаче се е забила в раницата с ковчежето, съдържащо „Земя 18“, която мъкне Едмон Уелс.

Те се спускат към нас. Оцелявам благодарение на бързината, с която измъквам моя анх. С изстрел повалям първите петима, а Афродита довършва останалите.

След като съм извадил стрелата, забита в дървеното ковчеже, поисквам аз да нося „Земя 18“. Предпочитам лично да отговарям за кълбото, в което се намират Делфин и бъдещото ми дете.

Отправяйки се на запад, откриваме същинска кланица. Набодени със стрели кентаври лежат редом с паднали от небето грифони, безкрили херувими и овъглени дракони.

Малко по-нататък лоялни бойци са се барикадирали някак с камъни, чували и обърнати каруци. Набързо сковани дървени кули служат за наблюдателници.

Бунтарите са постъпили по същия начин и техният лагер също е отрупан с торби и кулички за часовоите.

Няколко грифона кръжат високо в небето и дебнат за появата на неприятелски отряди.

— Много е горещо, затова не се бият — съобщава Афродита. — Щом се захлади, бунтарите пак ще атакуват, за да овладеят портите на Елисейските полета.

— Тази война не е за нас — отсича Едмон Уелс. — Ние имаме по-важни задачи, няма за какво да се блъскаме, за да разберем кой е по-силен, нали, Микаел?

Измъкваме се от Олимпия през таен изход, до който ни отвежда Афродита. Озоваваме се в синята гора, там също има кентавърски и сатирски трупове — свидетелство за дивашките сражения през последните дни.

По повърхността на синята река плуват тела на сирени. Оттам се носи мирис на леш.

Ето как онези, които се смятаха за безсмъртни, откриват какво всъщност представлява смъртта. Тя е явление, в което няма нищо митично. Смъртта означава плътта да изстине, живата плът да се обездвижи, да изгние и да започне да привлича мухите и мършоядните зверове.

Запушваме си носовете с тогите, за да не усещаме отвратителната воня на разлагащите се сирени.

По-навътре в реката две сирени продължават да се бият. Вкопчват се една в друга, удрят се с люспестите си опашки, хапят се жестоко, а дългите им мокри коси се мятат във въздуха. Изчезват под водата и подир миг се появяват отново сред облак пяна.

Бързаме да преминем през водната стена, откъдето ме бе насочило бялото зайче, та да се озовем на отсрещния бряг.

Черната гора. Ето че сме в района, където навремето се бяхме сблъскали с голямата триглава химера, но сега тя е безжизнена, прободена от стотици стрели. Трупът й е покрит от рояк гъмжащи насекоми.

Афродита май отлично знае накъде трябва да се насочим. Ето че сме сред маковите полета. Възхитилият ме някога червен цвят сега ми се струва като кърваво езеро. Хуквам към ниските постройки на върха на хълма. Различаваме палатите на деветте музи и най-новите — на Мерилин Монро и на Фреди Майер.

Деветте храма са превърнати в димящи развалини. При Мерилин откривам чаркове от кинопрожекционен апарат. Едмон Уелс вдига от земята дебела тетрадка, запълнена от Фреди Майер, озаглавена: „Сборник с вицове, за да бъде светът поносим в очакване на един по-добър свят“.

— Остави, трябва да мислим за бъдещето, не за миналото — казва моят духовен ръководител.

Той ми подава тетрадката и аз я прибирам в раницата си при ковчежето със „Земя 18“. Озоваваме се в оранжевата зона, където беше горгоната Медуза. Афродита ни сочи стръмен път, водещ към нейния палат.

Потръпвам при мисълта за опасността да бъда отново превърнат в статуя. Съхранил съм спомена за този ужасен момент от моя живот, когато не можех вече да помръдна и цялото ми тяло се бе вкоравило, докато съзнанието ми оставаше будно. Насилвам се да крача напред, опрял пръст в спусъка на моя анх, взрян в небето, за да не би да долети магьосницата. Ала и този район май странно пустее. Афродита ни отвежда до вътрешността на градината на палата на Медуза. Разкрива зад преплетени клони проход и стълбище, издялано в самата скала. Стъпалата се извиват и водят някъде дълбоко.

Спускаме се продължително, а до нас достига шум от вода. Мирише силно на тиня и на водорасли.

Най-сетне се добираме до широка пещера, издълбана в скалата. В дъното има водоем и платноход, свързан с малко кейче посредством дебело въже и дървено мостче. Пещерно пристанче.

— Това е корабът на горгоната — уточнява Афродита. — Бях научила от моите шпиони ангелчетата, че тя отдавна е замислила нещо. Когато нещата се объркаха, ускорила подготовката, като освободила някои статуи, давайки им възможност да се движат отново, при условие че ще работят за нея.

Корабчето си го бива. На форщевена има скулптурен образ на горгоната Медуза. С приближаването си различаваме белези от стрелба с анхове, както и следи от стрели по дървото на кораба.

— Призрачен пиратски кораб — произнасям аз.

— Сигурно е имало бунт — предполага Едмон Уелс.

Минаваме по мостчето, свързващо кея с плавателния съд. На него гледката не е по-приятна от познатата ни в Олимпия. По палубата лежат мъжки и женски трупове. Сблъсъкът между привържениците и противниците на Медуза трябва да е бил жесток. Накрая откриваме и тялото на самата горгона. Оттам, където сме застанали, личат само крилете и туловището. Главата е скрита под платнище.

— Робите, които е освободила, явно не са я долюбвали много — отбелязва пестеливо Едмон Уелс.

Пристъпва напред да повдигне платнището, но аз го спирам.

— Дори мъртва да я видиш, може да се вкамениш.

— Било е необходимо да прекрати въздействието си, за да може да работи с другите.

— Сигурен ли си, че си струва да рискуваш?

Соча тялото на един мъж на кораба. Той е вкаменен в поза на стрелец с лък, като на лъка има заредена стрела.

Инициативата е поета от Афродита. Тя увива главата в одеяло, после вади анха си и прерязва старателно шията на горгоната.

— Ако главата е запазила все още вълшебна вкаменяваща сила, струва си да я приберем като оръжие — съобщава тя прагматично.

Едмон Уелс и аз хващаме обезглавеното тяло за ръцете и за краката.

— Като си помислиш, че Медуза е била просто хубавко младо момиче и за зла участ се харесала на Посейдон дотам, че му се прищяло да я изнасили…

— Впоследствие Атина от ревност я превръща в горгона, та красотата й да бъде видоизменена във вкаменяваща грозота — добавя Едмон Уелс.

— Поредната жена, станала жертва на мъжката тъпота — оповестява Афродита, сякаш чете епитафия. — Тепърва обаче тя може да се окаже най-сигурното ни оръжие срещу неприятелите.

Мятаме безглавия труп през борда. Той пада с глух звук.

За по-голяма сигурност Афродита увива главата във второ платнище, подир което я прибира в корабната кухня. Оставям там и раницата със скъпоценния товар и се хващаме на работа. Отърваваме се от другите трупове, стелещи се по кораба, като тримата заедно повдигаме тежките вкаменени тела.

— Да ви помогнем?

Появили са се двама мъже в разцвета на силите си. Облечени са в мръсни, парцаливи тоги, и двамата са с дълги бради и мъкнат раници. Миришат на гранясала пот и изглеждат изтощени.

— Кои сте вие? — питам аз. Афродита отговаря вместо тях.

— Полубогове. Служеха като асистенти на преподавателите. После се обръща към тях.

— Следили ли сте ни?

— Когато започна войната между боговете наставници, предпочетохме да се скрием в гората, по-далеч от битките — съобщава онзи отдясно, който, ако се вгледаш в него, явно е сляп, очите му са безцветни.

— Хранихме се с диви плодове и билки. Пихме вода от ручеите.

— Бяхме се вмъкнали сред развалините на храмовете на музите, когато ви забелязахме.

— Можем да ви бъдем полезни. Аз съм опитен моряк — добавя десният.

— Аз пък може да съм сляп, но съм сръчен и имам добър слух.

— Корабът не е малък, необходим е екипаж — обажда се Едмон Уелс. — Ще пътуваме по-бързо, ако разполагаме с помощници. Пък и ако не се лъжа, вие, „танатонавтите“, разполагахте сред вас с Фреди Майер, който беше слепец, а никога не ви е бил в тежест, тъкмо напротив.

Двамата ни помагат да почистим кораба. Проверяват дали е в състояние да маневрира, прибират инструментите.

В едно ъгълче откривам компас и секстант. За щастие благодарение на Делфин вече съм наясно с тайните на ветроходството.

Едмон Уелс и богинята опъват главното платно.

— Трябва да се измъкнем оттук с весла, няма полза от платната — казвам аз. Откриваме дълги весла, с които успяваме да маневрираме. След като се е убедил в това, единият от брадатите откача дебелото въже. Другият издърпва котвата отпред. Гребем яко и платноходът се насочва право към светлинката в дъното на канала.

Излизаме навън през свод, скрит от провесени водни растения. След като сме преминали през растителната преграда, се озоваваме в открито море.

Светлината ни кара да присвием очи. Чайките ни приветстват с шумни крясъци.

Измъкваме веслата и ги прибираме, вдигаме докрай главното платно. То е червено, по средата има жълта фигура, изобразяваща лицето на Медуза, обрамчено от косите със змийски глави.

Според моите изчисления идем откъм запад и след завой дясно на борд се насочваме южно от остров Еден.

Компасът го потвърждава.

— Накъде? — повтаря Едмон Уелс.

— На изток — предлагам аз. — Към незнайния Ориент.

Тогава Едмон Уелс поема руля и ни насочва към определения курс. Главното платно плющи, после се издува и се опъва.

Двамата брадатковци използват случая и отиват отпред да разгънат също тъй червеното насочващо платно — корабът набира скорост. В този момент слепецът се приближава към мен. Безцветните му очи почти греят. Той ми подава ръка.

— Забравих да се представя. Казвам се Едип.