Бернар Вербер
Загадката на боговете (51)

51. Великото отпътуване (музика Deacon’s Speech)

Не се чувствам толкова самотен.

Двамата с Делфин сме се сгушили в леглото като две подплашени лисичета в дупка, треперещи при мисълта да излязат навън и да се озоват срещу вълците. Навън шумът от прибоя се засилва.

Пръстите на краката й са ледени, но постепенно свиквам с това. Телата ни са се съчетали така добре, че туптенето на сърцата ни е синхронизирано.

Чувствам се по-свободен, след като съм й разказал всичко. Сега каквото и да се случи, тя е моя съучастница. Тази нощ не сънувам.

Може би защото реалността е достатъчно зрелищна.

Когато се събуждам, лицето ми е заровено сред кичури черна коса.

— Сънувах сън — казва Делфин. — Бях птиченце, заседнало на един клон. Не можех да летя. Отдолу хиените виеха и чакаха да падна. Опитвах се да подскоча, но усещах, че крилете ми са прекалено малки, че нямат размах, че ще се пльосна долу и ще ме изръфат. И направих нещо върховно. Възпламених се от само себе си. Тялото ми се преобрази във факла, в пушек, после в облак, вятърът ме издуха към морето и се озовах на един остров. Там облакът се раздра и след като бях преминала през състояние на огън, станах вода. Водата се превърна в лед, ледът се оформи като перушина и се възстанових във вид на птица. А на този остров нямаше нужда да летя, защото не ме застрашаваше нищо.

— Феникс… Това е митът за птицата Феникс. Ти си гениална! Може би си открила решение за нашия проблем. Трябва да умрем, за да се преродим.

Поръчваме си закуска в стаята и я излапваме, за да натрупаме захари, които да спомогнат за задълбочения размисъл. Нашето легло с балдахин е като четвъртит кораб. Назряват и други идеи, допълват изначалната. Водим си бележки, решени сме да си съставим план за действие до най-дребните подробности.

— Компютърният график Делфин Камерер и писателят Габриел Асколейн ще загинат при пътен инцидент. Колата ще се отклони при завой и ще падне от една канара на брега на морето, а телата така и няма да бъдат търсени и намерени — предлагам аз.

— Това е то предимството да си автор на романи, ясно ти е как се борави с привидното.

— Няма да ни преследват повече и ще спре дебненето на хората на Жозеф Прудон. Той е безсмъртен, но, доколкото разбирам, не е всезнаещ.

— Ще се водим изчезнали…

— А ще изникнем другаде. Остава да решим къде…

Тя става, дръпва завесите, разкрива се широтата на морето. Около хотела се въртят чайки и кряскат. Делфин разказва:

— Когато бях на дванайсет, един от чичовците ми, запален по ветроходството, ме бе взел на едно дълго пътуване. Плавахме продължително. Той спря при малък необитаем остров насред океана. Мястото беше силно отдалечено от бреговете. Просто островче с планина и река — той ми обясни, че поради бъкащите от комари тресавища там не можело да се строи, разходите по обработка на терена щели да бъдат толкова огромни, че нито една туристическа компания не проявила склонност да инвестира. Островче, обградено от скали и въртящи се течения, които правеха приближаването до него опасно. Чичо ми каза така: „Ако някой ден искаш да избягаш от света, този остров може да стане твое светилище. На никого не му се идва тук“. Показа ми едно тайно проливче и на точно определено място метна въже с кука — по него се изкачихме. Катеренето не беше лесно, но отгоре имаше гледка към планината, към реката и към гората. Чичо ми умря, обаче аз не съм забравила това наше приключение.

— Невероятно! Би ли могла да откриеш пак този остров?

— Навярно да. Беше разположен на югозапад от един друг — Острова на кормораните. Тъпча се с кроасани, изгълтвам кафето и портокаловия сок.

— Колко е голям?

— Няколко квадратни километра. Обзема ме добре познат ми ентусиазъм.

— Като Острова на спокойствието… — промълвявам аз. — Проблемът е, че там вече няма да имаме никакъв контакт със света. А трябва да продължим да действаме, за да предотвратим световния заговор на Прудон.

— Компютърът ми си е у мен. Ако вземем сателитна антена, ще можем да влизаме във връзка чрез интернет.

— Ами електрическото захранване?

— Ще вземем слънчеви панели и батерии, които могат да се презареждат. Бях забравил, че моята спътница е наясно с новите технологии.

— Ами връзката с континента?

— Елиот, шефът на Производител „Синя пеперуда“. Той е страхотен пич, можем да му се доверим напълно. Ще си работим от разстояние и дори ще продължим да подготвяме играта. Ще му пращам графики, които ще създавам там. А ти ще му предаваш правилата за водене на играта. Също така ще изпратиш текста на „Царството на боговете“ на твоя издател. Шансът ни е, че занаятите ни са творчески и не изискват присъствието ни на определено място.

Поисквам да ни осигурят интернет достъп в стаята. Цъкваме на инфосайт, от който Земята се вижда откъм Космоса. Изписвам названието „Остров на кормораните“ и зуумът се насочва на запад от брега. После започвам да ровичкам с курсора из океана, за да открия островче в посоката, подсказана ми от Делфин.

— Ето го! — възкликва тя.

Сочи нещо, което първоначално ми се струва просто ивица пяна, обаче ето че то се оформя и се преобразява в нещо като зъб, изникнал насред океана.

Набивам зуума и вече различавам реката, непристъпните брегове, та дори и скалите. Тя ми показва една точка.

— От тази страна се изкатерихме с чичо ми.

Кликвам върху острова и излиза име: „Остров Фитуси“. Сигурно така се е казвал откривателят му.

— Пищна растителност — отбелязвам аз. — Все трябва да има какво да се яде — плодове, може би дивеч.

— Дребен и едър. Чичо ми казваше, че трябва да се внимава с големите хищници.

— Сто на сто не са опасни като хората.

Отново се маскираме като туристи, отскачаме до града и аз тегля в банкноти цялата сума от банковата си сметка.

Докато Прудон разкрие този ход и ни прати свои мерзавци, разполагаме с няколко дена спокойствие. Под фалшиво име купуваме платноходка, пет лаптопа, сателитни антени, фотоапарати, графични таблети, слънчеви панели, зареждащи се батерии, лекарства, порции вакуумирана храна, алпинистки приспособления, крем против изгаряне, ножове, ножици и клещи, чукове, всякакви инструменти и строителни материали. Не пропускаме да се снабдим и със семена от зеленчуци, житни растения и плодни дръвчета. Взимаме и две пушки и се запасяваме с патрони — в случай че онази работа с големите хищници се окаже вярна.

Наместваме всички сандъци в платноходката.

Делфин действа методично, бързо и възторжено. Дните си минават. Ядем много, любим се, работим под звуците на музиката благодарение на тонколоните, включени в компютъра. И ето че сме готови за великото отпътуване.

В уречения ден, в 04,44 часа сутринта, докато всичко живо спи, се засилваме докрай с колата към един крайпътен радар. Този път обаче надхвърлям само с двайсетина километра разрешената скорост, та машинката да може спокойно да ни засече. Светкавицата блясва.

Така из огромната световна компютърна мрежа се вклинява образът на двама ни, каращи колата, като картината си има точна дата, час и минута.

Стигаме до мястото на брега, което сме избрали и което е точно срещу дълбок залив. Разбиваме една шосейна преградка и оставяме по земята изобилни следи от гуми.

Поставяме голям камък върху педала за скоростите и пускаме колата от високата канара. Тя се сгромолясва и потъва във водните дълбини.

Добираме се до платноходката пеш, без да се отбиваме в хотела. Ще си изтеглят парите за сметката от номера на кредитната ни карта.

Делфин се свързва с Елиот по частната си линия и двамата устройват кодиран канал за комуникация. Тя го информира за ситуацията. За кратко той се колебае, но решава да играе на наша страна и по наше искане се свързва спешно с полицията. Разправя, че е разговарял с нас по джиесем, докато сме пътували, и че в някакъв момент е чул свистене на гуми, звук от сблъсък, викове и трясък от пропадане. Съобщава, че сме го осведомили за мястото, където се намираме.

В това време ние с Делфин откачаме швартовите. Измъкваме се с тихичко включен двигател от мъничкото заливче. Опъваме големите платна. Скоро и последните светлинки от брега се изгубват в далечината.

— Свършихме я! — заявявам аз. Избухваме в смях.

— Свършихме го!

Прегръщаме се. Благодарение на сателитната интернет връзка проследяваме от кабината на платноходката как се развива откритието на злополуката, която ни е сполетяла. Час по час. Фокусът ни е напълно успешен.

Появява се дори голяма жалейна статия… подписана от Аршибалд Густен. Той разказва как собствената му дъщеря е открила за самия него моите книги, след като дотогава той бил отрицателно настроен към всякакви научнофантастични творби.

Той твърди, че имал възможността да се срещне неведнъж с мен и бил обсъждал с мен нашите „взаимно допълващи се“ визии за литературата. Как той отстоявал формата, а аз съдържанието. Как той се борел за висок стил, а аз — да има интрига. Накрая признава, че понякога съм постигал и двете неща, и сравнява „Като порцелан в магазин за слонове“ със свое предстоящо произведение, което щяло да се появи в близките месеци.

— Бива си го. Хем ме опява, хем си прави реклама!

Но статията не стига само дотук. Аршибалд Густен твърди, че съм бил като творец „новатор, твърде голям новатор“, че съм изпреварил времето си и затова съм останал неразбран. Разкрива как здравомислещите умове са ме презирали през моето време и как не са си дали сметка до каква степен съм автор на литература, устремена към бъдещето. Използва случая, за да вмъкне своя лаф: „Асколейн беше на трето ниво, а медиите забелязват максимум второто ниво и смятат, че което не е на второ ниво, е на първо ниво“.

Голяма перверзия е да те хвали враг. Възхищавам се от опортюнизма на тази личност. Дъщеря му ще да е горда вече, дето баща й така „храбро“ е защитил любимия й автор.

— Това са хора със свръхразраснато его, използват всичко, за да се надуват — казва Делфин, забелязвайки, че леко се дразня от странното „оплакване“.

Става ми забавно, когато забелязвам, че вестникът е част от „Новинар“, пресгрупата на Прудон.

Благодарение на интернет откривам и други статии за себе си — повечето хвалебствени или плод на закъсняло откриване, белязани от изненада.

Значи, за да си интересен, трябва да си умрял. Или пък критиците си позволяват да оценят като цяло един творчески път едва когато той е безвъзвратно прекратен.

И моят издател е снесъл една статия, в която съобщава как ме е открил, когато съм бил неизвестен, и как ме е подкрепял докрай. Говори за мен като за „тайнствен, многопластов творец“. Елиот пък го е ударил на хвалби за Делфин Камерер и за нейния графичен дизайн. Съобщава, че скоро в експлоатация ще бъде пусната игра, основаваща се на въображението на двамата покойни творци.

Снимките на следите от гуми и на счупената крайпътна мантинела са се озовали по първите страници, има и екип от водолази, които съобщават, че телата биха могли да бъдат открити само с батискаф, понеже голямата дълбочина на мястото не позволявала спускане с кислородни апарати.

— Това е то — възкликвам аз. — Делфин Камерер и Габриел Асколейн вече не съществуват. Слизам да взема две нечупливи чаши и бутилка ром и се чукваме по случай кончината на официалните ни самоличности.

— А сега: пълен напред към остров Фитуси.

Прибираме предната част от ветрилото, оставяме само насочващото платно и платноходката ни набира скорост. Дълго стоим безмълвно един до друг.

Делфин е положила ръце на руля и се взира в хоризонта. От хайфи уредбата на платноходката се лее мощно плавна симфонична музика.

Хората делфини винаги са били свързани по специален начин с морето и неизменно платноходите са били за тях символ на спасението.

Делфин Камерер ме учи да направлявам плавателния съд. Наставлявал съм косвено не едно поколение мореплаватели, а сега самият аз откривам несравнимото удоволствие да се нося по вълните, да ме тласка вятърът — без никакво замърсяване, без никакъв шум.

Непрекъснато се любим в кабината или на палубата, а през останалото време ядем, наливаме се с ром и си слушаме симфонична музика, говорим си на литературни теми, разказваме си как се правят фокуси и разсъждаваме по вечния въпрос, терзаещ и двама ни: „Дали всичко е писано, дали съдбите ни са предопределени отнякъде?“.

Правя й фокус, научен от Мелиес. Пиша дума на листче. После й задавам въпроса:

— Знаеш ли какво съм написал на листчето?

— Не — отвръща тя.

Тогава аз й показвам хартийката с надраскано върху нея: „Не“. Тя се смее и ми сочи звездите.

— Вярвам, че някой ни наблюдава отгоре и е написал отговорите на бъдещите ни въпроси предварително.

— Не бе, този някой бях аз, а сега играта приключи, боговете чираци изоставиха тази планета. Вече няма никой.

Притискам я в обятията си.

— Погледни — казва тя, — струва ми се, че забелязах светлина там горе.

— Дреме ми за светлината там горе. Дреме ми дали нашият живот е предначертан отнякъде. Има смисъл единствено настоящият миг, тук и сега. Целуни ме.

Вятърът се усилва и набираме скорост. Взирам се в звездите. Какво представлява човекът?