Бернар Вербер
Загадката на боговете (49)

49. И все Делфин, все тя

Около мен облаците потъмняват и се скупчват в заплашителни грамади със зинали усти и гневни лица. Пътувам.

На небето блясва мълния.

За да не чувам врявата, с която нямам нищо общо, включвам дисковото устройство. Отеква мощна музика. За моя огромна изненада я разпознавам веднага. Това е Dies irae на Моцарт.

По някакъв начин Прудон се е снабдил с музика от „Земя 1“! Как е възможно? Хитлер. Моцарт.

Ето че се пренасят идеи и дори мелодии. Навярно има връзка между паралелните светове! Симфоничната музика не само не ме спира, а ме опиянява.

Латинските думи, подети от баритони и женски хорове, които се преплитат, ме опиват. Май Dies irae означаваше „Гняв Божи“.

Потърсвам кутийката и я откривам. Естествено, тя е с друго заглавие и името на композитора е различно. Все пак не е имало как да копира напълно всичко.

Плисва проливен дъжд и шиба предното стъкло. Включвам чистачките и минавам на друга скорост. Колата ми разплисква водни струи.

Мълния пада върху едно дърво пред мен, то се подпалва и започва да дими.

Не ме е страх от друг бог. При всяко положение — нали съм безсмъртен.

Колата ми достига до магистрала, превключвам на още по-висока скорост, изпитвам потребност да бързам.

Другите коли забавят ход, а аз вдигам двеста и петдесет километра в час по лъсналото шосе, озарено от мълниите. Примигва блясък на радар. Движа се с такава скорост, че бих се учудил, ако е успял да ме снима. При всяко положение глобата ще я отнесе Прудон.

Наслаждавам се на мощното возило и преминавам на най-високата скорост, а един светлинен индикатор ми показва, че съм почти на въздушна скорост.

Заобикалям коли и камиони, изпреварвам мотоциклети.

Вече съм пътувал със скоростта на мисълта през космическото пространство, а бях забравил насладата да цепиш въздуха и да усещаш как гумите свистят по земята. Двеста и осемдесет километра в час.

Като сухопътна ракета съм. Едва когато достигам до околностите на столицата, тапите ме принуждават да забавя и да се вклиня между мудно влачещите се, плътно скупчени автомобили.

След като съм минал през задръстванията, пердаша през града, като не спазвам червените светофари и не допускам някоя кола да мине пред мен с предимство. Накрая една грамадна машина отказва да ме пропусне, след като пак съм минал на червено, и аз се забивам яко в нея. Нали движението е обърнато, кара се вляво и сетивата ми са объркали нещата.

Пак имам чувството, че всичко става на забавен каданс. Двата автомобила меко се врязват един в друг и усещам как купето се огъва. Воланът се надънва в гръдния ми кош, въздушната възглавница не се е задействала и главата ми пробива предното стъкло. Дъждът струи по лицето ми, цялото в стъклени отломки.

Другата кола отсреща е просто куп димящи ламарини. Съжалявам, наистина съжалявам, но залогът надхвърля всякакви задръжки.

Изнизвам се от моята кола през предното стъкло пред крещящите, ужасени пешеходци.

Странно, дисковото устройство все тъй възпроизвежда Моцартовия Dies irae.

Махвам извинително с ръка, жестът означава също „не се безпокойте, добре съм“. Кръв се лее по дрехите ми, но ми е все тая. Просто ще трябва да ги дам на химическо.

След като съм напуснал местопроизшествието, отивам да се измия на една външна чешма и махам за такси. Никое не ме взима, явно изглеждам ужасяващо. Едно такси неволно завива и почти подскача във въздуха.

Накрая спира линейка, предлагат ми да ме откарат в болница.

Казвам, че първо трябва да отида да се видя с една приятелка, и понеже съм решителен, а съм насочил и револвера, се съгласяват да ме закарат до Делфин. Когато отваря вратата, тя отстъпва изплашено.

— Няма време да ти обяснявам. В голяма опасност сме. Бързо. Приготвяй си куфар, трябва да изчезваме.

За миг Делфин е като зашеметена. Все пак нещо дълбоко в нея я подтиква да реагира. Това изречение толкова пъти е повтаряно на нейните предци, че се е инкрустирало в генетичния й код като ключалка, очакваща съответния ключ.

Най-големите параноици сред делфините са оцелели. Умеели са да реагират своевременно. Оптимистите са загивали.

Делфин Камерер не спори, мята ми пешкир, сочи ми банята и започва да си събира багажа.

Виждам лицето си в огледалото над мивката. Някои рани още не са заздравели. Взимам горещ душ. Делфин ми носи дрехи, останали от неин бивш партньор. Изкарала е три големи сака на колелца и ги пълни методично.

Събира най-необходимите предмети. Компютъра, тоалетните си принадлежности. Малко проветриви и малко топли дрехи.

След като се озоваваме в колата, аз потеглям, следейки непрекъснато огледалото за обратно виждане.

— Сега можеш ли да ми кажеш какво става?

— Сянката. Сенчестите сили са се пробудили. „Все още утробата на звяра е плодоносна и може да роди чудовище“ — това са думи на Бертолт Брехт, писател от един от бившите ми светове. Звярът направо ражда. Видях лика му.

— Кой е той?

— Бивш колега от Еден, който ръководи вестник, секта, а скоро ще бъде и политически водач. Той ни наблюдава. Животът ти е в опасност.

Тя изглежда изненадана — ала ето че изниква кола, пълна с физиономии, подобни на онези, които бях видял във вилата на Жозеф Прудон. Ускорявам ход не без съжаление, че разбих спортната кола.

Пак минавам на червено. Карам в обратното платно. Припомням си, че аз може и да съм безсмъртен, но Делфин не е, затова не съм толкова напорист и се провирам между колите. Накрая, понеже другото возило не се откъсва от нас, изкарвам револвера през вратата, целя се в гумите и стрелям. Устремилият се напред автомобил се забива в един светлинен стълб.

Спирам пред бензиностанция, когато резервоарът ме подсеща за това. Всички там ми се струват подозрителни: един шофьор на камион пие бира и ме наблюдава изкосо. Има един безмълвен клошар. Някакво дете бърника играчки. Сещам се за думите на Прудон:

„Мразещите са навсякъде. Те са най-многобройни и най-лесни за манипулиране. А са и най-решителни. Нямаш представа до каква степен могат да се включат в някоя разрушителна кауза. Затова логично върху тях ще изградя моята световна революция.“

Касиерът на бензиностанцията има големи мустаци, които скриват устните му, сбърчва вежди, сякаш ме е разпознал.

Действително ли всички смъртни са подплашени маймуни?

Всички смъртни ли са опасни?

— Вие не сте ли писателят Габриел Асколейн? — пита ме една женица. — Имам дъщеря, която обожава вашите книги. Лично аз не съм ги чела, но май…

Търся пари в портфейла си. Делфин плаща вместо мен и бързо поемаме отново на път. Една кола ни следва, заобикалям няколко пъти и успявам да се откъсна от нея. Не изпускам из очи огледалото за обратно виждане. Накрая Делфин отронва:

— Трябва да ми обясниш кой си всъщност, Габриел Асколейн. Мога ли да се доверя на тази смъртна?

Това, че принадлежи към измислената от мен религия, не означава кой знае какво.

— Ще ми се да ти разкажа всичко, но наистина ли искаш да знаеш?

— Вече да.

И докато пътуваме, й разкривам траекторията на моята душа. Как съм водил обикновен живот на „Земя 1“. Как съм се страхувал, че ще умра.

Как съм нямал представа за надхвърлящите ни светове. Как съм срещнал Раул Разорбак.

Нашата безумна танатонавтска епопея, при която тръгнахме да покоряваме рая, излизайки от телата си, за да пътуваме през пространството.

Достигането ми до по-висшия свят. Животът ми в Империята на ангелите. После й разказвам за пристигането си на Еден. За живота си като бог чирак в Олимпия.

Разправям й подробно за сътворяването на народа на хората делфини и как една старица за пръв път е говорила с тези млекопитаещи. За нападението на хората плъхове.

За бягството с кораба, за да бъде достигнат Островът на спокойствието. За Потопа. За разпръсването на корабите на оцелелите делфинианци по всички континенти.

— Не знам дали измисляш всичко това — казва тя, — но то е доста близко до сведенията, които научаваме от нашите делфиниански книги.

Разказвам й как съм предал на моя народ основните положения за съборното управление, за почивните дни, за ядивната хигиена, за интереса към плаването с платноходи, за астрономията, за търговията, за изследването на незнайните земи. Как после са настъпили тежки дни: поражения във войните, насилствени изгнания, преследвания, клеветнически кампании, третото разпръсване.

Говоря й за лекциите на дванайсетте богове наставници. За нашите рейдове, за да разгадаем светлината на върха на планината. За сирените. За дракона. За Левиатан. За Горгоната, която ме бе превърнала в каменна статуя. За богоубиеца, който вършеше нощем злодеянията си. За арестуването на Прудон, за процеса срещу него, за осъждането му.

После й разправям как съм шмекерувал, как съм наложил моя месия, за да спася моя народ, когато е бил в беда.

— Наследника ли?

— Не, Възпитания.

— Значи Възпитания е бил делфинианец?

— Разбира се. Роден е на делфинска земя и просто проповядваше делфинската религия. Чак по-нататък Наследника, сътворен изцяло от моя бивш приятел и все пак конкурент Раул Разорбак, се накичи с него и вложи в устата му онова, което му бе изгодно, за да наложи силата си върху съседните страни.

Тя сбърчва вежди.

— Винаги съм усещала, че Възпитания си е наш и че посланието му е откраднато — казва тя. — Но според мен, макар и то да е преиначено и объркано, може пък да е добре, дето е било разпространено. Пък било то и от хората орли.

Изненадан съм, че Делфин приема така хрисимо това откровение. Би трябвало все пак да знае всичко, което привържениците на Наследника са сторили на делфинианците, позовавайки се на словото на Възпитания.

Тази смъртна умее да прощава дори повече от своя собствен бог.

Разказвам й как накрая съм размазал физиономията на Раул, как съм избягал с крилатия кон на Атина, прословутия Пегас.

Естествено, тя няма понятие от гръцката митология. Разправям й как съм се изкатерил по планината Олимп, как съм се сражавал с титаните и накрая съм се срещнал с царя на боговете, със самия Зевс, как после съм се върнал за финала на играта „Y“ и как съм се провалил в борбата срещу бесния Пречиствач.

— Така че, докато вие сте се борили тук, долу, аз се борех горе.

Разказвам й как сме преигравали манша многократно и всеки път без успех. Как поражението ме е довело до постъпка, дължаща се единствено на гнева: до убийството на бога на хората акули.

Как логично последствие от това е станало осъждането ми от олимпийските богове. Как съм се озовал изгнаник на „Земя 18“.

После й споменавам за моя съсед с бежовия шлифер и черната шапка, който ме е преследвал, как съм срещнал бога на плъховете, също изгнаник — Жозеф Прудон. Обяснявам й за неговия световен заговор, който той най-безсрамно нарича „революция на мразещите“.

— Толкова грубо и просто е, че може и да се получи. Прудон може би е прав: като се гъделичкат долните инстинкти, страха, завистта, ненавистта, се постигат бързи и внушителни резултати. При това той желае да получи контрол над планетата и мотивите му за това са два, твърде силни — той скучае и иска да си отмъсти.

Делфин кима, сякаш смисълът на ставащото й е напълно ясен.

— Значи, ние сме осъдени. Всички делфинианци, тъй ли?

— Опасността за вас е огромна.

— Трябва да предупредя изповядващите моята религия.

— Никой няма да те чуе. Истината винаги изглежда като нещо прекалено.

— Какво тогава, да се оставим да ни унищожат ли?

— За да бъде спрян световният заговор, трябва да се организира световен контразаговор. За да се сражаваме, трябва да използваме същите оръжия като нашите противници. Трябва да се изгради влиятелна пресгрупа, трябва да се въздейства върху екстремистките политически групировки, трябва привържениците на Прудон да бъдат ударени едновременно от много страни, без той да разбере къде е източникът. Трябва да организираме стачки в неговата пресгрупа. Да дискредитираме неговата секта. Да използваме насилие срещу тяхното насилие. Да оформим фанатични антифанатици. Да постигнем също достъп до другите религии. Да саботираме техните кроежи. Да тероризираме терористите. Да създадем наша политическа партия.

Тя свива неуверено устни.

— Няма да се получи. Знаеш, делфинианската култура се основава върху мира и толерантността. От нас няма да се получат свестни фанатици и терористи. Ние се колебаем, имаме задръжки, уважаваме човешкия живот. Дори и за политици няма да ни бива. Пък и изобщо нашият стил не е такъв, сам си наясно, щом според думите ти си го измислил ти.

В този миг съжалявам за избрания от мен „стил“. Преследва ме мисълта, че на всяка разрушителна сила трябва да се противопостави равностойна разрушителна сила. За да бъде водена борба срещу нацизма, през 1942 година на „Земя 1“ е било нужно да се създаде съюзническа армия, която се е сражавала и е убивала.

— Трябва да победим с нашите оръжия — заявява тя.

— А именно?

— С любов. С хумор. С изкуство.

Това ми напомня нещо. Възможно ли е тя за пореден път да ме поучава с моите собствени поучения?

— Един наш делфиниански философ навремето е казал: „Любовта за меч, хуморът за щит“ — добавя тя.

Това е то силата на една идея, спусната им преди шест хиляди години, която поколение след поколение дава своите плодове.

Пейзажът се изнизва покрай нас все по-бързо.

— Ако някой се появи с нож в ръката, а друг насреща му каже, че го обича… първият ще убие втория и в крайна сметка няма да остане никаква любов. Само смърт.

— Твоята програма за „Царството на боговете“ може да се окаже първият инструмент на силите на светлината. Възприемайки поведение на богове, хората ще проумеят по-лесно скритите предизвикателства.

— Сега, след като знае, че аз знам, Прудон ще ускори своя заговор. А той без задръжки използва по-радикални инструменти. Бомба в някое училище винаги ще постигне по-голямо въздействие от компютърния играч, който си задава екзистенциални въпроси.

Пътуваме още дълго, до настъпването на нощта, докато около нас вече няма други коли. Скоро усещаме мириса на морето, чуваме чайките. Ето че сме стигнали до най-западната част на страната. Нататък е океанът.

Делфин забелязва едно хотелче с изглед към морето, носещо скромния надпис „Хотел «Канарата».“ Влизаме вътре с тъмни очила и нахлупени шапки. Съобщаваме на рецепцията фалшиви имена. Във фоайето неколцина пенсионери коментират футболен мач.

— Трябва да открием всички камери за наблюдение и да свеждаме лица, щом забележим някоя — казвам аз.

Качваме горе лекия багаж.

Стаята е простичко обзаведена, дървениите и мебелите миришат на восък, по средата е разположено голямо легло с балдахин. През прозореца се вижда луната, чийто отблясък позлатява морската повърхност. Спускаме завесите и превъртаме два пъти ключа в ключалката. Делфин си взима душ, след което се връща по хавлия, с коса, загърната в пешкир.

— Спечели точки — съобщава ми тя.

— С какво?

— Със смелостта си. Сражава се с дракона и спаси принцесата.

— Колко точки?

— Пет. Стават общо двайсет. Точно са. Готова съм да се любя с теб. Казва това лековато и започва да си суши косата.

— Не разбирам.

— Водим война, а нали едно от правилата, които си ми внушил, е: „Любовта за меч“. Тръска спокойно дългата си грива.

— Ако трябва да си изразя докрай мисълта, стигнах и до извода, че по-нататък трябва да имаме дете двамата.

Продължава невъзмутимо, без да ме погледне:

— Дете от плът, кръв и интелект. Това е нещо, което не си можел да имаш нито в Еден, нито в Империята на ангелите. Тук, на „Земя 18“, както я наричаш, това е възможно. Това е предимството да си смъртен в един по-долен свят: можеш да създадеш живот. Истински бебета. Това е по-добро от шахматните фигурки, от марионетките, от куклите, от киноактьорите, които се преструват, или от виртуалните герои. Това си е истински живот.

— Едно малко делфинче за следващо жертвоприношение? — изръмжавам ехидно аз.

— Не. Едно ново същество, което аз ще възпитам в съответствие с древната делфинска ценностна система.

Галя шията й, после нежно й разтривам раменете.

— Не вярвам вече в тях.

Цял потъвам в тъмните й очи, в мириса на мастиленочерната й коса. Тя ме целува и ме притиска към себе си. Усещането е невероятно.

— Любовта надмогва всичко — мълви тя в ухото ми. — Щом ти, тъй нареченият бог на благородните каузи, не вярваш в това, кой би могъл?

И ето че се целуваме, прегръщаме, сливаме — и в това няма нищо невероятно, просто става дума за простичък, очевиден акт. И все пак възвишено чувство обогатява спойката на нашите тела. Усещането, че създаваме нов живот.

Преоткривам вълнението, което бях изпитал в началото на играта на божественост, когато сътворих хората делфини.

Не е имало нищо и внезапно има нещо.

Мощта на една идея. На едно чувство.

В началото на всичко изниква една мисъл.

Просто желание.

И докато телата ни се обладават отново, неволно си казвам, че след като в началото е любовта, накрая пак ще бъде любовта.

А това ми припомня един откъс от Енциклопедията. Един от най-основополагащите.