Бернар Вербер
Загадката на боговете (45)

45. Оцет

През следващите дни се разтъпквам из „Земя 18“.

Възползвайки се от писателския си статут, моля да бъда приет из най-прелестните кътчета, които характеризират човечеството и които не познавах, когато бях простосмъртен.

Посещавам ясли, пълни с бебета, които плачат и се гърчат, за да си изпросят храна или целувки. Концерт от плачове. Забелязвам, че санитарките прибират плацентите след ражданията. След като ги разпитвам, санитарките ми признават, че ципите ще послужат за изготвянето на страшно скъпи разхубавителни кремове за взискателни клиентки.

Ето как кръгът се затваря и жените ще прелъстяват, мажейки се с отпадъци от раждания, а така ще съумяват да открият родители от мъжки пол и да се сдобият с други деца. И тъй нататък.

Посещавам гимназия, в която децата седят смълчани и слушат преподавател по природни науки, който им обяснява, че Слънцето се върти около Земята. Не смея да го опровергая. Децата ме разпитват за писателския ми занаят и за мен е удоволствие да им говоря за него.

— Всички можете да бъдете писатели, всички притежавате талант, необходимо е само да му дадете излаз. Не се самопреценявайте. Забравете упреците на вашите родители и оценките на вашите учители. Дайте израз на въображението, на фантастичния потенциал дълбоко във вас. В началото градете малки историйки, после ги изпробвайте пред вашите приятели и ги раздувайте постепенно.

Учителите ме упрекват, че тласкам децата към бунт, съветвайки ги да творят, без страх да бъдат преценявани. Съветвам и тях да пишат и да дадат израз на този изначален импулс. Без да се боят, че ще бъдат преценявани.

Посещавам един завод и долавям като досегаем облак напрежението, получаващо се от йерархиите и съревнованията. Навсякъде има дребни началници, които налагат подчинение на по-дребните риби, а те пък потискат онези под тях.

Посещавам център за тренировки на спортисти, там има треньори, които им крещят, както и мигове на възторг, когато бият някой рекорд.

Посещавам казарма. Всички военни са запалени по футбола и разговарят единствено за любимите си отбори. Или пък играят на карти. Сякаш гледам хора, бездействащи в очакване на война, която би им позволила да покажат какво могат.

Посещавам затвор. Упълномощен съм да разговарям с някои затворници, смятани за умствено по-развити — онези, които посещават библиотеката. Те ми разказват, че са преминали през тежки изпитания, и аз усещам, че са наложили много по-страшни изпитания на други хора. Всички твърдят, че са наркотрафиканти, ала аз научавам от директора, че някои имат по-сложни истории. Дребното усмихнато и закачливо старче било кръстник от международния наркотрафик. Живеело преди в укрепен замък, охраняван от частна армия, насред джунглата. Високият мъж с тъжен вид похищавал деца. Спокойният дебелак бил наемен убиец от престъпните среди. Дребосъкът с мрачен поглед бил избил семейството си и съседите си с мачете. Мълчаливецът лежал тук за многократен рецидив като изнасилвач и убиец.

Посещавам психиатрична болница. Откривам, че тук валутата е тютюнът. Умствено недъгавите са избрали своя царица, високо момиче с авторитетен вид, което бди над същинско съкровище от цигари и ги раздава според настроението си.

В момента, в който говоря с един лекар, някакъв болен забива една вилица в окото на един санитар. Разнася се вой на сирена, докато повечето свидетели се шегуват с инцидента. За моя най-голяма изненада тези пациенти могат да влизат и излизат, когато им се прииска. Единствено трябва да се разписват в присъствена книга. Когато болните са прекалено възбудени, лекарите раздават приспивателни.

Посещавам един старчески дом. Повечето възрастни хора седят в общото помещение и се взират в прозорчето на телевизора. Сутрин ги оставят пред екрана, а вечер ги откъсват от него, след като са им дадени лекарствата им.

Посещавам център за обгрижване на смъртно болни. Там срещам невероятни хора, които са се посветили на работата да улесняват последните мигове от живота. Удивително е как подобно място е пълно с мотивирани хора, след като съм видял яслите, в които персоналът явно не се старае толкова.

Това е то човечеството от „Земя 18“.

За мен опознаването на моя свят май е в основата на посланията, които ще разпространявам с писателския си занаят.

Посещавам делфински храмове, но също така и храмове на тигърската, термитската, соколската, вълчата, мечкарската, а и на други религии.

Разговарям с техните духовници, изслушвам ги без предубеждение — забравям, че съм познавал лично техните богове.

Някои се държат сухо и надменно, перчат се с одеждите и с мистичните си задължения, други са открити и любезни, заинтригувани от икуменическото ми заинтересувано поведение.

Винаги завършвам срещите си с обичайния въпрос: „А ако срещнете Бог, какво бихте поискали от него?“.

Всички мои колеги, боговете чираци от випуск осемнайсети, би трябвало поне веднъж да дойдат тук — биха се удивили до каква степен наставленията им са деформирани, интерпретирани, претоплени — дотам, че нерядко достигат тъкмо до обратното на онова, което те се опитваха да изразят.

Посещавам една астрономична обсерватория и разговарям с директора — мъж с дълга бяла коса.

— Според вас какво има там горе?

— Според мен има сфери, които се помещават в по-големи сфери. Не се осмелявам да му разкрия, че вероятно е прав.

— А отвъд най-голямата сфера?

— Друга сфера, още по-голяма.

Провеждам разговорите през следобедите, а сутрин пиша моето „Царство на боговете“. Работя в кафенето, докато пушачите станат прекалено много и очите започнат да ме смъдят. После продължавам да си творя вкъщи под звуците на музиката, заобиколен от маски, марионетки и шахматни комплекти.

Виждам се с Делфин поне три пъти седмично. Тя ме учи да готвя, съветва ме относно писането на романи (в съответствие с вижданията си на „читателка, която си задава въпроси“), дава ми и духовни наставления (в съответствие с делфинския изначален принцип, тъй като смята, че част от делфинианците са се отклонили в твърде съвременни религиозни разбирания).

Вечер ходим на кино, на театър, на опери. Гледаме комедийни шоута, фокуснически представления, после вечеряме.

Съзерцавам я с нейните мастиленочерни коси и грамадни тъмни очи. Започва да ми прави все по-голямо впечатление. Правя й фокусите, на които ме е научил Жорж Мелиес, включително онзи с цифрите, който завършва с думата „киви“. Както и номера с поповете, дамите, валетата и асата, които при размесване и цепене всеки път водят до четири царства, при които поповете се събират, а също и дамите, валетата и асата.

— Тези фокуси се наричат „предопределен избор“. Зрителят си мисли, че избира, но всъщност само се вписва в предварителния сценарий.

Подир обед се разхождам из града, отдаден на изучаването на тази планета, която дотук съм наблюдавал само през визьора на моя анх.

Робер получава първите страници на моето „Царство на боговете“ и ми изпраща ръкописно и краснописно писмо, с което ми съобщава: „Този проект е любопитен и объркващ. Не прилича на нищо, което да ми е познато, но има предимството да отразява по необичаен начин нещо, което всички възприемаме като свещено или като табу. Обмислих и съм напълно готов да предприемем приключението заедно“.

Понякога Делфин Камерер идва на обед при мен и аз й приготвям блюда по нейни собствени рецепти. Дори да сбъркам ястието и то да е негодно за ядене, тя учтиво изпразва докрай своята чиния. Само добавя сол, пипер или друга местна подправка, която улеснява поглъщането на храната.

Понякога остава и ме гледа как работя. Заради удоволствието да наблюдава пръстите ми, които танцуват по клавиатурата, или за да провери дали наистина пиша толкова бързо, колкото твърдя.

Говорим си за изкуството на писането. Тя иска да научи моите „рецепти“.

— Във всеки добър роман има явна и невидима част. В невидимата част се съдържат „скритите съставки“, осигуряващи подмолната мощ на разказа. Те са три: първо, хубав трик, второ, приятен виц и трето — посвещаване.

— Ами явната част?

— Пак има три съставки: първо, загадка, второ, любовна история и трето — слабо познато научно изобретение.

— Не е ли малко механистично всичко това?

— Въпрос на ловкост. Същото е при готварските рецепти, или по-скоро — същото е при създаването на едно живо същество. Винаги има сърце, мозък, полов орган — при всички създания, но никои две не са еднакви. Същото е и при външността, в нея се набелязват неизменно глава, тяло, крака, но лицето може да притежава специфичен телесен цвят, очите да бъдат например дръпнати, устните да бъдат дебели, тялото може да е издължено или тантуресто и тъй нататък…

— А за вас писането е като създаването на някое човешко тяло, така ли?

— Разбира се.

Когато говоря, все едно съм обитаван от някой друг, от писателя Габриел Асколейн. Той е наясно, нали притежава опит в писането, продължил десетки години.

— В началото е скелетът — интригата с нейния двигател, със съспенса и изненадващия финал. Всичко е още грубо, не непременно прекрасно, но си има всичко. Така разказът ще бъде прав. После идват органите: това са големите, пищни епизоди.

— Фокусът, вицът и посвещаването ли?

— Да, също и характерите на героите, които ще задвижват историята. Органи са също внезапните обрати, любовните сцени, разкритията.

— После…

— После идват мускулите. Това са не толкова зрелищните сцени, които обаче са извънредно необходими за напредването на интригата. По-облекченото им представяне трябва да бъде достатъчно ефективно, за да се задейства разказът. И накрая всичко е обгърнато от кожата. Когато четете, виждате само кожата, както пък като ви виждам, виждам само кожата на лицето ви, но без вашия скелет вие бихте били просната на земята.

— Приятно ми става, като ви слушам да говорите за вашата страст. Разбирам защо вашите събратя ви завиждат — казва Делфин. — Вашият живот има смисъл. Хора, които са нещастни, са онези, които не са открили за какво са се родили.

— Вашият живот също има смисъл, Делфин. Това са компютърните графики и духовността. Благодарение на тях се разбираме. Напредваме съвместно с една и съща скорост.

През седмицата работим по проекта на видеоигра за интернет „Царството на боговете“, а тя ми предлага компютърни графики. Делфин има усет за цветовете. Тя вдъхва истинска оригиналност във формите на образите в изкуствената Олимпия. Грифоните й са удивителни. Херувимите й са милички, с малко бледички кукленски личица. Триглавата й химера е дори по-ужасна от истинската.

Тази млада жена съумява действително да изработва декори, които са даже по-необичайни от познатите ми. Всичко е възхитително. Дори усложнено.

Давам си сметка, че свръх всичко тя притежава онова, което винаги съм се стремил да открия у една жена: има си свой свят, който мога да противопоставя на своя личен свят.

Всеки творец автоматично се преобразява посредством акта на зачатие в нещо като бог.

Редом с прекрасните декори аз се старая да надмина себе си в моя роман „Царството на боговете“. Трябва обратите в него да бъдат на висотата на фантастичните изображения.

Тя ми казва:

— Не се колебай да стигаш колкото се може по-далеч, да бъдеш прекомерен, да рискуваш.

Единствено така ще се окажеш неподражаем. Изобретявай ситуации, които да не приличат на никоя друга, най-безумни и свръхоригинални образи. Не се опасявай, че ще прекалиш, не се бой, че ще бъдеш шокиращ — всичко, което критиката приема днес за „в пулса на времето“, скоро бива сметнато за „овехтяло“ от същите критици, така че ти си измисли собствен път, който да не прилича на нито един друг. Недей да следваш модата… измисляй си своя мода.

Навлизам в период на трескаво писане. Тласкам действието до невероятни висоти в прекомерността, понякога те се оказват смешни или екстравагантни. Когато прекалявам, описваните сцени рухват като прекалено бързо накамарени постройки от карти за игра.

Моите „вавилонски кули“.

Затова започвам да разказвам по друг начин, отново и отново.

Опитвам се да приложа правилото „психологията на героите да задвижва действието, а не действието да отключва психологията на героите“ и начинът ми на писане се променя. Разказът става по-муден, по-тежък, но същевременно и по-задълбочен.

Делфин Камерер чете съчиненото и проявява силна критичност. Кара ме да бъда още по-настъпателен по отношение на плътността на психологическите характеристики. Според нея Мата Хари не е достатъчно прозорлива, главният ми персонаж е твърде сълзлив, Зевс е прекалено човекоподобен. Оказва се, че за нея най-интересен като герой е Раул.

— При него поне има някаква тъмна страна, която въздейства. Изглежда корав, но се усеща, че не е лош. Тъкмо Раул е истинският герой в „Царството на боговете“. Той трябва да победи.

Преглъщам слюнката си. Нямам нищо против, дето истинският Раул спечели играта „Y“ на Еден, но пък чак да ми става съперник и в този свят… Вкисвам се.

— Аз създавам моя роман, аз ще реша кой е симпатичен и кой да спечели. Ще видиш как ще го подредя твоя Раул.

— Много грешиш. Нищо няма да видя. Ако се опитваш да изкараш Раул противен, ще си проличи и ще постигнеш обратен ефект. Също както ако искаш да спасиш твоя нерешителен Микаел, това ще изглежда изкуствено. Нямаш избор, трябва да оставяш героите си да се развиват сами. Вече са твърде съживени, нямаш възможност да правиш с тях, каквото ти се ще.

Прекарваме заедно уикенда и тя ме учи на делфински йогистки пози. Не съм спортен тип, не съм и гъвкав и ми е трудно да й подражавам. Тя ми обяснява, че при разтягане следва да издишвам, та тялото да се отпусне.

Отиваме на кино да гледаме приключенски филм, а тя ме кара да го анализирам подробно.

— Какво не е наред в този филм?

— Актьорите бяха малко мижави.

— Не, не актьорите. Сценарият. Бяха мижави, защото бяха като изгладени, монолитни. Всичко можеше да се предвиди. Всеки път можех да ти разкажа следващата сцена. За един разказвач на истории е въпрос на учтивост да бъде непредвидим. В случая знаехме, че героят ще победи. Че ще намери съкровището и ще целуне принцесата. Дори не беше парадоксален. Никакви промени не настъпваха в него. Добрият образ в едно повествование следва да се преобразява в историята. Така добива тежест. В началото да е егоист, а да стане великодушен. В началото да е боязлив, а да стане храбър. В началото да се проявява като скромен, а накрая да се възцари. Да се променя. Тъкмо поради това една история има лечебни свойства спрямо зрителя или читателя — тя му показва, че и той може да се преобрази като героя. Че няма значение фактът, че си има слабости. Тези слабости могат да се превърнат в предимства.

Умирам си от кеф, когато разсъждава така.

— Добрият герой трябва да бъде малко неразбираем, редно е да го подозираме, че може да се провали или да се озове в лагера на злодеите. Той трябва да бъде отхвърлен от принцесата, околните следва да се отдръпнат от него. Също като в истинския живот. Принцесите никога не лягат лесно и с готовност.

— Имам представа за това.

Тя се преструва, че не ме е чула.

— Околните не само не бива да помагат на героя, ами от чиста завист да му създават все препятствия.

— И за това имам представа.

Тя млъква и се взира в мен неодобрително.

— Защото ти по свой начин си и герой в твоята история, а историята ти, от друга страна, е извънредно парадоксална.

— С какво? — възмутен съм аз.

— Ти си бог, който се учи да живее от една… смъртна, чиято религия… е измислил! Поне нали така твърдиш?

Изкисква се.

— А най-смешното е, че дори не разбираш на какво си обучил другите! Понякога ходим в делфинския храм.

Тя ми казва:

— Дори да не се молиш, преструвай се.

— А за какво да си мисля, докато си губя така времето?

— За онова, което си свършил предния ден. Направи си обзор на дейността си вчера. Предната седмица. Предния месец. Опитай се да проумееш смисъла на всичко, което вече ти се е случило.

Понякога отиваме да вечеряме в ресторанти с чуждестранна кухня или пък в места с традиционни петелски ястия. Тя ме учи как да ги вкусвам. На принципа на четирите вкуса: кисело, горчиво, сладко, солено. Също и на принципа на седемте миризми: ментолова, камфорова, цветна, мазна, на мърша, въздушна, опушена.

Всички обонятелни и вкусови възприятия са само смесици от тези четири вкуса, обогатени от нюансите на седемте аромата. Но — казва тя — нюансите са безкрайни.

Една сутрин, когато отивам в обичайното си кафене, забелязвам на една маса Аршибалд Густен, който се храни заедно с група веселяци. Те са с костюми и вратовръзки. Той е все тъй със зеленото си копринено шалче и с цигарето си от слонова кост.

Разпознава ме и реагира незабавно.

— А, приятели, моля, нека да поздравим Габриел Асколейн, големия автор на бестселъри. Всички въздъхват някак палаво и ми се струва, че по-скоро ми се подиграват, отколкото да изразяват някакво уважение.

Кимам и се каня да седна в едно далечно ъгълче, за да работя спокойно с моя лаптоп. Ала академикът се изправя и идва при мен.

— Хайде, успокой се, Габриел. Пак ли пишеш някое от твоите безумия?

Отблизо ми става ясно, че е леко пиян и очите му играят. Втренчва се в мен, после внезапно дръпва ръката ми и промълвява в ухото ми:

— Нека да ти кажа нещо, Габриел. ЗАВИЖДАМ ТИ. Дъхът му вони.

— Вие ми завиждате?

Той ме помъква към своята маса, извиква сервитьора и му казва да ми поднесе много бързо едно ободрително питие.

— Разбира се. Да не мислиш, че се заблуждавам? Да не мислиш, че всички тук, всички тези чудесни хора, които са писатели и мои приятели, че не знаем дълбоко в себе си истината? Тъжната истина.

Те ме гледат заинтригувано.

— Габриел, ти си бъдещето — шепне Аршибалд. — А ние сме миналото. При това той избухва в смях и приканва всички да вдигнат чашите си.

— За миналото!

Всички повтарят радостно:

— За миналото!

— Според мен е разкошно, че не ви се е приисквало да ми забиете един в лицето — заявява един от мъжете. — Толкова гадости съм писал за вас… без изобщо някога да съм ви чел при това!

Всички се смеят шумно.

— Да, така е, всички те мразим, завиждаме ти и ще ти вредим колкото се може повече. Или с премълчаване, или с ругатни, с безочливи коментари, с клевети… но ти трябва да знаеш… редно е да си ни благодарен, понеже всъщност постъпваме така… защото дори да не те четем, знаем какво правиш. Ти си… ти си… творец на светове.

Всичко живо си умира от смях.

Той се навежда към мен и ми доверява:

— Знаеш ли защо лично аз те ненавиждам? Заради дъщеря си. Тя не четеше. На тринайсет години не беше дочитала нито един роман. После един ден се натъкна на твоя книга, която й била препоръчана от един от училищните й приятели. Разтвори я и за една нощ я изчете на един дъх. После втора. Всичките ги изчете за един месец. Твоите четиринайсет романа. И после започна да ни говори за философия и за история. Захвана се да чете философски и исторически съчинения, за да си допълни прочетеното при теб. Ти й вдъхна желание да чете.

— Ами хубаво — казах аз. — Не виждам какъв е проблемът. Погледът му стана суров.

— Собственият й баща е писател. Самият аз. Никога не е чела нито една от моите книги. Нито пък макар и едно произведение от големите писатели, които седят на тази маса.

Аршибалд Густен се вгледа в лицето ми и продължи:

— Децата те разбират, но не и родителите им, Габриел. Габриел, искаш ли да знаеш къде се крие истинският ти проблем? Ти си на трето ниво, а останалите тук — той посочи приятелите си — са на второ ниво. А понеже са наясно, че това не е второто ниво, мислят, че са на първо…

Не зная как да възприемам последната забележка. Той все тъй се усмихва ведро, сякаш единствен има смелостта да съобщи една истина, която другите прикриват. Другите имат язвителен вид.

— Благодаря за вашата откровеност — произнасям аз. — Сега ви разбирам по-добре. Измъквам се, за да отида до „Синя пеперуда“ при Делфин и да разгледам новите й скици.

Странно усещане е да пишеш история, която е преживяна, но е поставена в други декори. Когато натрупвам над пет точки, Делфин решава да ми отпусне нещо, което нарича „признак на привързаност“. Кани ме в жилището си на дълъг сеанс, при който ме масажира от пръстите на краката до горната страна на главата. Използва ароматни мазила и внимателно притиска точките на мускулатурата, препоръчани от традиционната и тайната медицина.

А аз си мислех, че с Афродита съм достигнал до върха на екстаза при физическата любов — и ето че съм достигнал до ново чувствено преживяване. Изостряйки желанието ми, Делфин стига по-далеч от Афродита. Въображението ми добавя друго измерение на удоволствието, което изпитвам. Като създаваме заедно един свят, „Царството на боговете“, все едно заедно зачеваме „свят дете“. 1 + 1 = 3?

1 + 1 = безкрайност, както казваше момичето от моя сън. Делфин Камерер ме омайва. Тя е същински мой учител в моя нов живот. Осведомява ме за стойността на делфинските точки:

— Нашата двойка ще се развие в съответствие с тези точки.

— А именно?

— Става дума за нервните центрове, за средищата на енергия в телата ни, които се намират в гръбнака. Първият е долу в опашната кост. Той ни свързва с нашата планета. Със земята и природата. Вторият е в лумбалните прешлени на нивото на половите ни органи. Това е точката на сексуалността. Животинското у нас, връзката ни със самовъзпроизводството и съответно — с бъдещето. Той ще се разпали най-накрая. Третият е в по-горните прешлени, разположени срещу пъпа. Той ни обвързва с материалното. Това е общото между всеки две същества. Дом, блага, пари, имуществени планове. Четвъртият е прешлените при сърцето. Това е точката на емоциите. Там е сетивността спрямо мисълта на обичаното същество. Усещане, че принадлежим към един род. Племенно разпознаване. Разбираме, че сме влюбени, когато дори само мисълта за любимото същество води до леко ускорение на сърдечния ритъм. Петият е в шийните прешлени на височината на гърлото. Оттук произтича комуникацията. Фактът, че винаги има какво да си споделяме, какви думи да обменяме, какви представи да си предаваме. Шестият е срещу челото, между веждите. Това е точката на културата. Общите ценности. Харесването на една и съща музика, на едни и същи филми и книги. Еднаквото любопитство, еднаквите стойности.

— А седмият?

— Той е на височината на черепа. Там е точката на духовното. Вратата към по-висшия свят. Споделянето на една и съща вяра, еднаквото възприемане на отвъдното.

— Седем точки… седем моста между две същества, или ги има, или ги няма…

— Наша работа е да ги съградим и да създадем взаимовръзките. Гледам Делфин и тя ми се струва чародейка.

Напредваме постъпателно, както бе пожелала тя.

При постигнати петнайсет точки вече спим заедно. Тя свиква да се притиска гола към мене, с което ме измъчва и буди у мен насладата на желанието.

Медитираме заедно все по-дълго, тя остава все повече време при мен.

Романът и играта „Царството на боговете“ напредват смайващо бързо. Осъществяваме първи проби на играта и за мое най-голямо учудване у мен възкръсват впечатленията от Еден. Анхът. Народите, които се появяват във визьора. Сънищата, въздействащи върху пророците. Мълниите, играещи роля в сраженията.

Заявявам на Елиот, че трябва да се помисли и за възможността да се строят сгради в играта.

— Паметниците може да повлияят дотам на съседните народи, че те да поискат съюз. Предлагам играта да се води между сто и четирийсет и четири съперници, при което най-несръчните да отпадат.

— Накрая победителят би следвало да може да се срещне с царя на играта. Това да е висшата награда.

— Според теб доволен ли ще бъде от това? — пита ме Елиот.

— Самият Зевс!

Той ме гледа със съмнение. Забравям, че тук те още нямат същите представи.

— Едър и брадат, с бяла тога и корона. Като грамаден, висок дядо, могъщ и много харизматичен.

— Той ли е Великия Бог?

— Той е само цар на Еден. Понеже после, след като играчът успее да се срещне с него най-сетне, ще установи, че най-удивително това е само връх на системата, а отвъд нея съществува по-висша система. Отвъд господаря на Царството на боговете има още по-велик бог.

Всички ме гледат, все едно говоря чужд език. Делфин нервно нахвърля образа на старец в тога, рисува го на конци: той е само марионетка, водена от незнайна ръка.

— А какво ще представлява Великия Бог над царя на Еден?

— Засега не съм стигнал дотам, но скоро ще ви кажа.

Долавям как в случая си мислят, че не крия заек в шапката и обещавам нещо, което няма да мога да изпълня.

— Изглеждаш уморен, Габриел. Всички имаме някакви граници, поставяш летвата прекалено високо — отронва Елиот.

— Може ние да ти помогнем да откриеш какво има над царя на Еден — обажда се албиносът.

— Ами ако няма нищо над него? — намесва се плешивият.

— Да не е грамаден компютър? — подмята албиносът. — Компютър, който задвижва вселената.

— Светлина — предлага на свой ред Делфин. — Същество от чиста светлина, но без материално присъствие.

— А ако препращаме спечелилите към друга игра? — мълви Елиот. — Така бихме могли да създадем продължение, ако имаме успех.

— Не — казвам аз. — Не бива да е какво да е. Ще се сетя какво има над царя на Еден и тогава ще довършим напълно играта.

Албиносът явно не е доволен от моя отговор.

— Виж, Елиот, имаме проблем със софтуера на програмата, която трябва да контролира движенията на героите из Олимпия. Получават се бъгове. Някои образи се изгубват без основание. Смятаме, че трябва да се промени основната програма.

— Тествахме играта с анховете в съответствие с графичния протокол. Не е много удобно, всъщност е доста грозно — оплаква се плешивият.

— Не ни достигат програмисти за задействане на централния софтуер.

— Трябва и да разкараме софтуерните добавки, не действат — допълва албиносът.

— А пък и статията… — добавя Елиот. Настъпва мъчителна пауза.

— Статия ли? Каква статия? — питам аз.

— Ами във вестника. Във връзка с появата ти по телевизията. Аршибалд Густен е написал дълъг материал в едно списание. Съсипва те ужасно злобно.

— Много важно — казвам аз.

— Не си прав. Не е добре за имиджа на бъдещата ни игра.

Поисквам да видя статията. Илюстрирана е с моя снимка, направена през време на предаването. Самата статия отрича последователно моята работа, моите читатели и мен самия като личност. Аршибалд Густен казва, че научната фантастика е нископоставен жанр, че дава възможност за всякакви бълнувания и, естествено, няма никаква стойност. Завършва с подигравка относно облеклото ми.

— Това е само завист — заявявам аз.

— Проблемът е, че покрай неговата статия се появиха и други. Това е зле за твоя имидж.

— Дреме ми за моя имидж. Та нали аз зная, че съм искрен в моята работа, няма какво да се мъча да се харесвам на подобни провалени автори.

Екипът на „Синя пеперуда“ не е убеден в това.

— Лошо е за отзивите в пресата относно компютърната игра — изкривява лице Елиот.

На моята планета „Земя 1“ Джонатан Суифт бе казал: „Когато на този свят се появи истински гений, може да се разпознае по това, че всички глупаци се съюзяват срещу него“.

— Трябва да ти кажем, Габриел, че заради статията хора от екипите ни напуснаха, отказаха се и някои от обичайните ни спонсори. Не желаят имената им да бъдат свързвани с твоето.

— Да съдя за клевета Густен ли?

— В никакъв случай, всички само това чакат. Това би означавало да се окажеш на тяхното ниво. Пък и какво искаш? Да оправдаеш научната фантастика като забележителна литературна форма ли? Само заради обясненията относно съществуването на този литературен род би признал, че той се нуждае от защита.

Подир няколко минути Елиот разговаря с мен насаме в своя кабинет.

— Тези работи са в реда на нещата и не ме безпокоят. Пък и видяхте ли рисунките на Делфин? Никога не съм забелязвал такова вдъхновение при нея… Трябва обаче да имате предвид седемте обичайни етапа при създаването на какъвто и да било нов проект.

Той ми посочва табелка над бюрото си: Първи етап: ентусиазъм. Втори етап: откриване на трудности. Трети етап: объркване.

Четвърти етап: отговорните лица се измъкват. Пети етап: търсят се виновните. Шести етап: наказват се невинни.

Седми етап: ако бъде постигнат краен успех, биват възнаградени появилите се в последния момент, които не са взимали участие в проекта.

Викингът ми смига съучастнически.

— Няма да бъде лесно, но аз обичам предизвикателствата. На моменти, когато говорите за вашето „Царство на боговете“, имам чувството, че сте били там — казва той.

Изпраща ме и ме тупва приятелски по гърба.

В края на деня, докато вечерям с Делфин, се чувствам изнервен. Имам усещането, че „Царството на боговете“ може да се провали, че тъпаците могат да победят, а романът и играта да се издънят.

Делфин ме укорява, задето не съм се противопоставил на нейните колеги и не съм наложил своята гледна точка.

— Габриел, твоят проблем е, че си неуверен. Все бягаш. Ти си като рицар, който тръгва срещу дракона и щом драконът ти се стори опасен, се отдръпваш… и тръгваш да се бориш с друг. И накрая не побеждаваш нито един.

— Виждал съм не един да се изправя срещу дракони и да търпи поражение.

— Е, и? Така също се трупа опит.

— Не обичам да губя.

— Приеми загубата, може това да е следващият ти урок. Убеди се сам да нападнеш дракона и да не бягаш. Онова, което не те убива, те прави по-силен.

Внезапно направо преставам да я желая. Приказките й ме дразнят. Изправям се.

— Винаги съм смятал тази сентенция за кретения. Защо не обясниш на човек, блъснат от кола и останал инвалид за цял живот, че катастрофата не го е убила, а го е направила по-силен! Защо не обясниш на децата, станали жертви на педофили, че така са станали по-силни! Обясни на момичетата, изнасилвани от цели банди умопобъркани, че това ги прави по-силни! Обясни на невинните жертви на войните, че те са ги направили по-силни! В определен момент не бива да се ръсят красиви и мъдри фрази! Те само улесняват човечеството да приеме неприемливото. Целят да ни докажат, че в този несправедлив свят е заложен скрит положителен смисъл. Няма скрит смисъл. Не сме герои на роман. Няма езотерично оправдание за ужасяващите безумия!

— Какво ти става?

— Става ми такова, че ми писна да бъда разумен и мил! Ще заведа дело за клевета срещу Густен.

— Габриел…

— Дори ти ме вбесяваш.

Грабвам палтото си и си тръгвам, като трясвам вратата, преди думите да са изпреварили мисълта ми.

Крача по улицата.

Тази планета е неуютна също като „Земя 1“. Хората са също толкова тъпи, задръстени, назидателни, със съзнателност на шимпанзета.

Дори Делфин, която по-преди ми се струваше, че надхвърля общото ниво, не струва повече от другите.

Поне моят статус на равнище 7 ми позволява да обзирам отвисоко тукашното човечество, чийто разум не помръдва от равнище 4, а може би дори 3. Чувам зад себе си гласа на Делфин:

— Габриел!

Не се обръщам, спирам блуждаещо такси и влизам в него, затръшвайки вратата. Когато минаваме покрай Делфин, извръщам лицето си.

— Габриел!

— Няма ли да вземем госпожицата?

— Не.

— А накъде да карам, господине?

— Към някое мръснишко място, където се пие и е пълно с гадове и с мръсници от женски род.

Като ще трупам опит в посредствеността, поне да стигна до дъното. Подир няколко минути се добирам до осветените курвенски квартали на петелската столица.

Сядам в шумен и задимен бар и започвам да поглъщам местния алкохол. В един ъгъл някакъв тип сяда зад едно пиано и всички запяват неприлични песни заедно с него.

И аз припявам там нещо и пия.

Тази планета не заслужава да съществува. Само като си помисля, че можех просто да щракна с моя анх към този град и него вече да го няма. Също като Содом и Гомор. Да не дразня боговете.

— Ей, чернокосия хубавец, ще ли ти се да те заведа в рая? Момичето навира в носа ми дълбокото деколте на кожения си сутиен.

Над него има шия с няколко наниза перли и уста, намацана с мазно и лъскаво червило.

— Съжалявам, идвам оттам — отвръщам аз.

Тя се взира неодобрително в мен. Друго, съвсем малко по-вулгарно момиче се приближава до нея.

— Зарежи, това е онзи, дето го гледахме по телевизията, сещаш ли се, Габриел Асколейн, писателят.

— Този скапаняк е писател?

— Пише научна фантастика — отбелязва другата.

— Я ела, дето пишеш научна фантастика — казва момичето. — Ще те повозя из моята галактика. Ще видиш що звезди има.

— Абе има пичи въшки то — хили се другата.

И двете си тръгват развеселени.

Задава се друго момиче. То е удивително слабо, с много изразително ъгловато лице и очи на неспокойна мишка. Носи минипола, обувки с високи токове, мрежести чорапи и тениска, на която пише: „Аз съм ангел“. И този намек е дразнещ, когато човек знае за какво всъщност става дума.

— Вие сте били писател. Аз искам да напиша книга. Подходът й към мен е забавен, оставям се да ме увлече.

Момичето ме улавя за ръката. Давам си сметка, че през целия си живот на смъртен като Микаел Пенсон никога не съм ходил при проститутки и може би това е последният ми неосъществен експеримент.

Тя ме води към мазето на бара и там откриваме неонова реклама с червен дявол, която примигва под думата „АД“. Тя ми шепне в ухото:

— Това е затворено заведение.

Един кривоглед тип отваря вратата и ни измерва с поглед. Явно му се струвам доста смачкан — прави гримаса и отрицателен знак. Не е лесно да се влезе в този ад. Момичето настоява. Той се съгласява. Розовата тапицирана врата се отваря със скърцане. Ето че ще опозная същинското дъно на човешките нрави.

До входа има съдини с червени и черни бонбони, вероятно за подсилване, ако някой се почувства слаб.

Кльощавото момиче ме тегли за ръката.

— Ще ти хареса — казва тя.

— Какво общо има това място с желанието ти да напишеш книга? Тя ме гледа и ме погалва по лицето.

— Ама че си глупав. Тук трябва да се развива действието в моя роман. Разказва се за едно шантаво момиче, което преживява, като докарва писатели до върховно удоволствие. То се нарича Есмералда.

— Добър вечер, Есмералда. На моята планета това е името на героиня от един известен роман^[1].

— Млъквай и върви след мен.

Един коридор води към шумно пространство, където момичета танцуват срещу бар, край който са седнали издокарани мъже. Приличат на месари, поканени на провинциално сватбено тържество.

Още щом влизаме, се втренчват в нас, сякаш ние сме ново постъпление от добитък за клане.

Някакви типове понечват да се приближат до Есмералда, но тя се измъква светкавично и ме дръпва към друго пространство. Там голи двойки правят секс, а други, облечени, ги гледат. Движим се като из подземен музей. Скулптурите от плът са живи, миришат, пъшкат.

Една млада жена, застанала на четири крака и притисната към един коленичил мъж, се обръща към облечена посетителка, която я гледа и шепне нещо на своя спътник.

— Ей! Ако ще си приказвате, не тук, разкарайте се!

— Я недей да ми се пулиш, мастийо!

— Ще ти се пуля, както си искам, хайде, движение, мръсна кибичка такава!

— Перверзна кучка!

Колко странно е да гледаш тази млада жена как прави секс и същевременно псува другата.

Забелязвам сред кибиците русия писател с перчема от предаването „Ума и дума“. Той е с черни очила, лицето му е цялото червено. Пипа се, обзет от спазми. Ето откъде черпи вдъхновение.

— Привет, колега — подхвърлям му аз. Онзи рязко обръща лице и хуква към бара.

По-нататък в мъничка стая с формата на куб навярно има двайсетина голи тела, струпани на няколко пласта като лазаня. Всички в тази жива скулптурна група мърдат вълнообразно. Потта ги смазва. Треската ги стопля. На един тип в купчината му се е забило токчето на една дамска обувка в брадичката. Той се обръща към притежателката й с молба да се помести.

— Нямам нищо против, но съм приклещена — отвръща тънък гласец от по-долните пластове.

— Каза се, че първо трябва да се свалят обувките! — припомня друг глас, идещ откъм средните потрепващи слоеве.

— Целуни ме — иска от мен Есмералда.

Тя се приближава и забелязвам една подробност, която първоначално не ми е направила впечатление. На шията й виси рибка.

— Делфинианка ли си?

— По майка. Пречи ли ти? Да не си расист?

Ще ми се да й кажа, че съм разочарован, понеже съм смятал, че всички делфинианци са добродетелни или поне водят по-извисен духовен живот.

— Да вървим — казвам аз.

— Къде искаш да ходим?

Изкачваме се по стълбището и я отвеждам в една луксозна бирария, където се поднасят традиционни петелски кулинарни специалитети.

— Просто искам да погледам как се храниш. Само това ме интересува — заявявам й аз. Поръчвам най-скъпите ястия и я наблюдавам.

— Падаш си да зяпаш хора, докато ядат ли? — пита тя.

— Когато са кльощави като тебе, да.

— Не е нарочно, не съм анорексичка, нито съм болна, просто съм си такава. Ти нищо ли няма да ядеш?

— Не. Благодаря, и така ми е добре.

Очите ми са вперени в мъничкото медальонче с форма на рибка, което ми отправя предизвикателство под светлините на ресторанта.

— Вярваш ли в Бог? — питам аз.

— Разбира се.

— Според теб какво прави той?

— Гледа ни и ни помага.

— Много явно.

— А ако го срещнеш, какво ще поискаш от него?

— Ха. Ами каквото от всички.

— В смисъл?

— … петдесетачка. Тя избухва в смях.

Това момиче може би е по-интересно, отколкото ми се струваше първоначално.

— Добре, сега качваме ли се някъде? Имам си и друга работа!

Аз обаче вече не я слушам, току-що съм забелязал в огледалото образ, от който застивам. Мъжът с бежовия шлифер и с черната шапка е седнал доста далеч зад мен в салона. Да не бягам повече. Да се изправя срещу дракона.

Забелязвам, че има само един изход. Подавам пет стотака на цяло на момичето.

— За тая цена съм навита на всичко, което ти скимне, дори да е опасно — казва тя.

— Не, ще те помоля за нещо съвсем странно. Притисни онзи с бежовия шлифер и с черната шапка, когато поиска да мине през вратата.

— Ще ти се тройка ли?

— В известен смисъл, да, ама той малко се дърпа и отначало трябва да го навием. Разчитам на теб.

Есмералда застава на входа. Аз плащам сметката. Голямото огледало ми дава възможност да наблюдавам какви ги върши моят преследвач.

Внезапно се втурвам към вратата, минавам през нея, като го гледам в отражението на едно от стъклата. Той става и се насочва към мен. Тогава Есмералда го спъва и той се просва с цялата си дължина на пода. Бива си я малката. Тогава аз бързо се връщам, за да се нахвърля върху падналия мъж, но тя няма нужда от ничия намеса. Измъкнала е малък револвер от кобурче на бедрото си и го е насочила към главата, от която шапката се е търкулнала.

Хора се приближават, за да разберат какво става, но аз вдигам на крака човека, давам знак на заобикалящите ни, че всичко е наред, и тримата излизаме заедно.

— Защо ме следите? — питам аз.

Внезапно го разпознавам. Съседът от жилището до моето.

— Господин Одуен, толкова съм изненадан!

— Ще ви обясня.

— Пак ли става дума за някаква петиция?

— Не мога да говоря пред тази жена.

Давам петте стотака на цяло на Есмералда и й благодаря. Тя не изглежда доволна.

— Не ми помогна да си напиша книгата…

— Получи от мен история за първата глава. Един писател отива в бирария, напива се, среща една страхотна проститутка, малко кльощава, и се озовава с нея в смесен клуб. Не се консумират взаимно. Той иска да я нахрани, тъй като я мисли за анорексичка. Говори й за Бог. Тя му отговаря духовито и накрая те залавят тайнствен мъж, който ги следи. Нищо не може да се сравнява с истината като първичен материал за роман.

— Не ми харесва краят. Бих предпочела да се любят.

— Ами нали ти си пишеш историята, можеш да промениш края, както ти се иска.

— В моя разказ писателят й казва: „Ела, да се махнем от този съмнителен свят, ще разкрия пред тебе друг“. Тя също става писателка и те пътуват заедно, изживявайки невероятни приключения, които им служат като първичен материал за техните романи.

Съседът се възползва от нашата разсеяност и се опитва да избяга, а тя инстинктивно му забива един ритник в чатала и той пада на колене, стенейки.

— … и момичето разбива мутрата на лошия — казва тя, коментирайки стореното.

За момента съседът сякаш е нокаутиран, тя се доближава до мен и ме притиска към стената. Забелязвам, че, макар и слаба, е доста мускулеста.

— После героинята пуска невероятна целувка на героя, а на него чак му прилошава от удоволствие.

— Само че героят, виждайки, че великолепната и невероятна жена настоява да отидат по-далеч, накрая й признава, че обича друга.

Есмералда присвива уста, а съседът се опитва да диша и се надига с мъка.

— И какво толкова има тая друга жена? Да не би да е богинята на любовта?

— Не, в това отношение героят вече е задоволен. Минал е през този етап. Просто става дума за „делфинианка със свой собствен свят“.

— Ами че момичето също е делфинианка и може пък да си има също свой свят, който си заслужава да бъде открит.

Виждайки, че съседът се е изправил, Есмералда го сритва пак, за да го принуди отново да падне на колене.

— Накрая проститутката се подразня от поведението на героя и доказва, че по я бива от него като писателка. И това е хепиендът — отсичам аз.

— Съжалявам, задето ви обезпокоих, докато имате семейна свада — казва с изкривено лице моят съсед. — Ако ще си говорите за литература, мога да ви оставя на мира, и без това си имам друга работа.

Петте стотака на цяло. Есмералда поглежда хартийката, сякаш е странен предмет, и я накъсва на малки парченца.

— Съветите и подтикът ви да ме накарате да пиша са ми достатъчни вместо заплащане — изрича тя. — Ако искате да ме откриете отново, всяка вечер съм в „Ада“.

Младата проститутка с рибешкото медальонче ми изпраща от разстояние протяжна въздушна целувка, подир което се обръща и изчезва. Оставам насаме със съседа.

— Хайде сега да видим. Защо ме следите?

Вместо отговор мъжът поисква от мен разрешение да се обади по мобилния си телефон. Оставям го.

— Ало? Той ме забеляза и ме залови — обяснява простичко той. Следва продължителен разговор. Той кима.

— Готов е да се срещне с вас. Изпраща насам кола — обръща се към мен съседът.

— Но кой е този „той“?

— „Той“ казва, че знаете кой е.

Взирам се в лицето и мустачките на моя съсед. Нищичко не разбирам.

— Как се казва този ваш „той“?

— Тук го наричаме просто Пророка.

Колата, изпратена да ни вземе, се оказва луксозна златиста лимузина с униформен шофьор.

Мишел Одуен ме кани да се кача.

— Кой е този ваш Пророк?

— Самият аз никога не съм го срещал — признава си той.

Возим се дълго, накрая поемаме по тясна пътека, която ни отвежда до висока ограда от ковано желязо, отрупана с камери.

При входа двама пазачи удържат кучета, които лаят и се мятат, докато портата се разтваря, за да минем ние. Прекосяваме парк, поддържан от цяла армия градинари.

Златистата лимузина минава през плътна гора, сетне забелязвам дворец, разкошен като един малък Версай от „Земя 1“.

След като се срещнах със затворниците, с войниците, с лудите, с проститутките и с духовниците, оставаше ми само да се срещна с богаташите. И тук има пазачи с кучета и със слушалки в ушите. Дворец. Армия. Кой е кралят?

— Милиардер ли е? — питам аз съседа.

— Пророка се занимава с финансова дейност, ако питате за това. Притежава концерна „Новинар“.

— „Новинар“ ли? Та това е скандалджийска преса.

— Концернът е известен с медийния си профил, свързан със знаменитостите, но произвежда също телевизионни предавания и музика.

— Какво общо може да има между един пророк, който се предполага, че е мистик, и една пресгрупа, публикуваща снимки за личния живот на известни хора?

Отговорът достига до мен едновременно със задаването на въпроса. Влиянието.

Колата спира и един мъж в униформа идва да ни отвори вратата.

Влизаме в луксозен салон, където си бъбрят немалко жени с разкошни вечерни тоалети, подобни на манекени от списанията. Те са гримирани и отрупани с бижута. Имат такъв вид, сякаш са в очакване и безделничат, подобно на жени в харем.

Един прислужник ми поднася поднос със сладкиши. Отказвам.

Към мен се задава мъж със смокинг.

— Изчакайте тук, господарят ще ви приеме.

Мишел Одуен ме поздравява, като ми махва дискретно и окуражително с ръка. Стоя и чакам.

Мисля си за Делфин. Липсва ми.

Заради моята господарка в любовта не се нуждая от господар. Мен са ме възпитавали и спасявали все жени.

В моето съзнание все пак Делфин понастоящем заличава всички останали. Когато се измъкна оттук, ще трябва да й се обадя и да й се извиня.

— Той ви очаква.

Тръгвам подир иконом с тъмнозелено сако, който ме помъква през безкрайни коридори. Подът е от мрамор, стените са украсени с дърворезби, по картините в златни рамки личат светлинни ефекти върху небесен фон.

Най-сетне, след като е почукал по голяма врата, украсена със скулптурни изображения на амурчета, икономът я разтваря и аз се озовавам в кабинет, отрупан с украси и с всякакъв род знамена. Зад широко бюро в кресло седи мъж с гръб към мен и гледа филм. На екрана се виждам аз заедно с Делфин. Казвам си, че Мишел Одуен не само ме е следил, а ме е и снимал. Сега се появява Делфин — сама, снимана от прозорец.

Кой е този свръхбогат човек, който си позволява да ни шпионира? Засега виждам само гърба и едното му ухо. Брадат е, носи очила.

Нарушавам тишината.

— Забавно ли ви е да зяпате така хората?

Той не реагира и продължава да наблюдава екрана — някаква камера ме е проследила в яслите, в психиатрията, в затвора, в храмовете, в „Ада“.

— Може би е редно да се очаква човек, натрупал пари от воайорство, да се бърка в личния живот на другите.

Той се обръща и аз съм поразен.