Бернар Вербер
Загадката на боговете (41)

41. Делфин

Тичам все по-бързо. Той не изостава.

Завивам по разни улички и се скривам в един вход.

Мъжът с бежовата връхна дреха и черната шапка минава тичешком покрай мен. Не му е времето да бъда убит.

Нямам представа дали после ще се съвзема. Вероятно боговете са ме наказали, като са ме направили напълно смъртен.

Дали „Земя 18“ ще бъде последна спирка за моята душа?

Ще се превърна ли в прост труп, в купчина топло месо, което ще изгние без възможност за превъплътяване?

Изчаквам малко, после излизам от скривалището си. Май пътят е чист. Тази вечер не ми се иска да бъда сам.

С кого да се видя? Солена несъмнено ме очаква. Само че не искам да съм с нея.

Потърсвам картончето с адреса на Делфин и повиквам такси. Натискам копчето на домофона с надпис Камерер.

— Кой е?

— Габриел.

— Кой?

— Габриел Асколейн, „досадният писател, дето се мисли за Господ“. Откровеността ми я разсмива. Но тя се стяга.

— Я вижте колко е часът! Дори един господ няма право да безпокои смъртните през време на съня им. Какво искате пак?

— Пуснете ме да вляза, някакъв религиозен фанатик ме преследва заради телевизионното предаване.

Тя се колебае.

— Така ви се и пада. Да си упражните малко глезените.

— Наистина си имам проблеми.

— Пак ли богохулствахте?

— Говорих само за „свободата за инакомислие“ в един свят, където всички мислят еднакво.

Тя все така не иска да отвори.

— Гледах предаването. Проявихте смелост. Не ми допада езическото ви отношение към божественото, но според едно от делфинските правила за живота никога никой не бива да бъде изоставян, ако е в затруднение.

Електрическият механизъм на вратата я отключва. Проверявам да не ме е проследил някой и влизам в сградата. Изкачвам се до трийсет и третия етаж. Открехната врата. Номер 103. Влизам. Делфин Камерер е с червена хавлия, косите й са прихванати в пешкир със същия цвят. Сигурно тъкмо е взела душ.

— Не исках да оставам сам тази вечер. А и си мисля, че ако някаква група иска да ми навреди, ще ме чака и пред дома ми.

— Вечерял ли сте?

— Не.

Кара ме да поседя в хола. Там има библиотека с книги, все на една и съща тема: делфинската религия.

Измъквам една с луксозна подвързия, май това е официалната библия. Прочитам първата страница: В началото имаше само море. Делфините живееха в морето.

Когато континентите се появиха, делфините излязоха от водата, за да пълзят, а после и да вървят изправени по земята.

Така се появиха хората делфини.

Някои от тях обаче тъгуваха за водната среда и се завърнаха да плуват в морето. Оттогава двата братски народа, земният и водният, си помагат.

Същинските делфини, пазители на океанските тайни, делят с хората делфини първичната си мъдрост.

Много хора делфини са забравили, че идат от морето и са станали хора, и са се обвързали с други животни. И дори убиват делфини и омърсяват морето.

Първата, която възстановила словесната връзка между морския народ и земния народ, се наричала „Майка“.

Тази жена била надарена с усет за забравената свещена спойка. Тя отново я установила между народите на земята и на морето.

Тъй, ето как хората делфини на „Земя 18“ са възприели моите поучения. Всичко е загладено, узаконено и пригодено, та да е разбираемо дори за децата. Впрочем в паметта ми е съхранен споменът за прословутия контакт между моите хора делфини и същинските делфини. Наистина имаше жена.

Хич не беше лесно да я вдъхновя за този диалог. Припомням си и първите ходове на играта Y, как се сещах за разни неща в последния момент, как закърпвах нещата, за да успея да спася поне част от тях, как изпращах божествени послания до неколцина медиуми, които ми се струваха способни да ги възстановят след събуждането си. А те забравяха, не ме разбираха правилно, правеха свои догадки.

Всички тия мъки, за да се стигне дотук, до делфинската Библия — всъщност разказ за моята игра на божество, както съм я изиграл, но през погледа на пешките!

Делфин се връща, облечена е в синьо-черен пуловер. Докато съм чел, е стоплила някакви ястия на печката.

Постила бързо покривка, слага прибори, после ми подава чинии, пълни със зелено-жълти храни, като ми съобщава, че е вегетарианка. Опитвам, всичко е разкошно.

— Не може да останете да спите тук — предупреждава ме тя. — Ако ви е страх да се приберете у вас, ще трябва да отидете на хотел.

— Мислех си, че според делфинския закон сте длъжна да приемете онзи, който е изпаднал в затруднение.

— Делфинският закон е едно, а моите лични житейски правила са друго нещо. Вие сте мъж, а аз съм жена, която живее сама. Не желая в никакъв случай дори някой от съседите ми да може да прави намеци зад гърба ми.

— Нима съседите ви следят?

— Отсреща има една жена, която по цял ден виси зад шпионката. Сякаш наблюдението на околните, преминаващи през коридора, е любимото й занимание. После представя пълен доклад за влизанията и излизанията на всички наематели в сградата, която е обитавана главно от незаети пенсионери като самата нея.

Подава ми подправки за ястията. Няма пипер, нито лютичко. Жълт прах и оранжев прах. Опитвам, привкусът е малко като кърито от „Земя 1“.

— А ако ми се иска да ви прелъстя?

— Трябва да измислите някакви стойностни аргументи.

— Аз съм измислил вашата религия. Достатъчно ли ви се струва като аргумент?

— Пак бълнувате с вашата мания за величие. Накрая ще взема да повярвам на нещата, които някои разправят за вас.

— Недейте да вярвате… доверете се на опита. Не всеки ден един смъртен има възможност да срещне бог.

Тя се отправя към кухнята и се връща с дебела ръкавица, държейки нещо в прозрачна тава с вид на лазаня с броколи и сос бешамел.

— Аргументът не струва. Но пък обичам игрите. Да помисля малко. Опитайте се да спечелите точки, а аз ще ви казвам дали се доближавате до мен.

— Точки ли? Дадено. Ако например ви кажа, че се възхищавам от верността ви към моята религия?

— Не е „вашата“ религия. Не печелите точки.

— Тогава, да речем — аз много обичам делфинската „философия“.

— А, ето нещо по-простичко. От мен да мине, за да ви поощря, ще ви отпусна една първа точка.

— Колко ще ми бъдат нужни, за да остана да спя тук тази вечер?

— Двайсет.

— Иска ми се да се любя с вас.

— Това ми беше ясно. Не печелите точки.

— Ето, виждате ли, когато съм откровен, не печеля.

Тя ми налива вино. После се вглежда настойчиво в мен.

— Казвате ми, че сте „моят бог“, и ми говорите само за себе си. Или пък ми казвате, че „ви“ се иска да легнете с мен. Поне за миг проявили ли сте интерес към мен като към личност? В някакъв момент да сте се запитали коя съм аз, Делфин Камерер? Според мен вие сте абсолютен егоцентрик и мегаломан.

Бил съм мегаломан!

— Нима може да има нещо по-претенциозно от това човек да се мисли за бог! Бълнувания за величие. Комплекс за превъзходство. Сигурно сте имали родители, които са ви разглезили съвсем, или пък напротив — прекомерно са ви потискали, и в резултат на това си компенсирате, като се самовъздигате.

— Не, не съм искал да ви…

— Мегаломанията е болест и мога да ви кажа, че психиатричните заведения са пълни с хора, които се мислят…

За мен.

— … за нашия Господ Бог.

Отпивам вино. От своя страна тя пие само вода. Тази млада жена ми допада все повече и повече. Като си помисля, че отначало дори не ми се стори красива. А ето че времето си минава час подир час и мнението ми за нея е напълно променено.

— Добре, коя сте вие, Делфин Камерер?

— Преди всичко трябва да знаете, че моята вяра иде от отдавна. Семейството ми е загинало през Световната война и ме е прибрала една от лелите ми, която дълго криеше от мен към каква религия принадлежа. Когато научих за произхода си, се хвърлих да разучавам делфинската култура. Чак изоставих дотогавашния си живот и следването си — учех информатика — и живях три години в делфински манастир.

— Чиста работа.

— Там подложих на изпит всекидневното изповядване на моята вяра, основаваща се на уважение към природата, уважение към другите и най-важното — уважение към самата мен.

Налива ми още вино, но на мен не ми се пие, предпочитам чиста вода.

— Какъв е животът в един делфински манастир?

— Става се по изгрев-слънце. Най-често в шест часа сутринта. Следва гимнастика за поддържане на гъвкавостта.

Бях им наложил йогистки упражнения.

— После — многогласно пеене, за да се постигне общо трептение. Молитва за цялата планета. Дискусия по текстове на великите делфински мъдреци. После се храним заедно. Без месо. Без алкохол. Без цигари. Без кафе.

— И без секс ли?

— Сексът е разрешен, дори се препоръчва като катализатор на енергия. Само че в този манастир бяхме само жени, а лица от моя пол не ме привличат. Пък и това няма нищо общо с религията, според мен трябва духовете да се сближат много, за да настъпи сближаване на телата. А това се изгражда дълго и постепенно. Нашата майка казваше: „Което не е въздигнато с време, не устоява на времето“. Ясно. Никакъв шанс за любене тази вечер.

— Нашата майка ни обучаваше също на бойни изкуства, учеше ни да дишаме, да осъзнаваме настоящето, да опознаваме природата. Един от любимите й изрази беше: „Не изпитваш ли желания, не изпитваш и страдание“.

Заглеждам се в една картина, окачена в стаята, и забелязвам, че е подписана „Д. К.“. Делфин Камерер. Значи, тя е не само художествен ръководител в Производител „Синя пеперуда“, а и рисува. Творбата представлява две слети тела, които образуват облак. Цветовете са много меки, а лицата — спокойни, сякаш отстранени от всичко.

— А ако аз ви желая?

— Ще страдате.

Зарязвам водата и в крайна сметка преминавам пак на вино.

Ха сега де! Взех да се уча на духовност и мъдрост от една простосмъртна, която е узнала за тях от хора, на които всичко съм предал самият аз!

— Какво ви разсмива, господин мегаломан?

— Казах си, че ще трябва да науча много неща от вас.

— Преди всичко вие изглеждате непрекъснато нервен, притеснен, нетърпелив. Може би му е дошло времето да се поуспокоите. Искате ли да ви науча на проста медитация?

— Бих се радвал.

— Изправете тялото си.

Подчинявам се, облягам се назад и полагам длани върху коленете.

— Дишайте дълбоко. Вдишвам.

— Съсредоточете се върху мига. Живейте само в този миг. Ще използваме петте сетива. Опишете ми онова, което виждате пред себе си. Не пропускайте цветовете.

— Виждам тъмнокестенява жена с тъмни очи. Тя е много красива. Червена кухня. Бели тенджери. Оранжева маса. Бяла тава. Синя картина с двойка в облак.

— Добре. Сега затворете очи. Кажете ми какво чувате.

— Чувам как някакво ястие цвърчи в тенджерата. Чувам кавгата на съседите през стената. Чувам как вятърът духа срещу прозореца.

— Стойте със затворени очи. На какво ви мирише?

— Мирише ми на печено тесто, на мащерка, на билков чай, мирише ми на сол, на олио, на вино. Усещам вашия парфюм: бергамот и някакво цвете, люляк или лилия. Всъщност може да е дърво, може би сандалово.

— Какъв вкус усещате в устата?

— Още ми стои лазанята с броколи.

— Ами като осезание?

— Усещам стола под задните ми части, краката ми са на земята, ръцете ми са на масата, усещам тежестта на дрехите си.

— Добре, сега отворете пак очи и смесете всичко, което доловихте чрез сетивата си. Правя го и усещам всичко по-силно. Тя улавя ръката ми и добавя допира на кожата си към другите усещания.

— Действително сте тук: тук и сега, с мен.

Направо ми преподава най-великия урок. Преживял съм божествеността, ето че сега изживявам пълноценно битността си на превъплътен смъртен.

Това ми напомня как, когато карах колело, си мечтаех да имам кола, това ми се струваше нещо повече. Имах кола. И един ден, когато пълзях с нея през една тапа, видях как някакво колело ме изпревари и проумях, че в крайна сметка колелото може би си струва повече от колата.

Значи, да бъда смъртен може да се окаже по-интересно, по-познавателно за душата ми, отколкото да бъда бог.

В такъв случай всичко ще бъде идеално. Принудителното изгнание сред хората на „Земя 18“ ще се окаже не наказание, а възможност душата ми да се въздигне още повече. Период на слизане надолу, необходим за изкачването.

— Искам да ме научите на това, което знаете — казвам аз. Тя ми донася плодови десерти.

— Тогава първо се научете да казвате „бих желал“, а не „искам“. Това ще е първият урок.

— Бих желал да ми бъдете учител.

— Втори урок, успокойте се. Престанете да проявявате трескавост и нетърпение. Всичко си идва с времето.

— Но залозите са огромни и…

— Дори да е краят на света, може да почака до утре.

— Добре. Ще се опитам.

— За тази ваша добра воля ви давам цяла една точка. Така ви се събират две от двайсет. Сега трябва да изчезвате.

— Кога ще бъде следващият урок?

— Когато ученикът е готов, идва и учителят.

Все по-хубаво става. Това е изречение на Едмон Уелс, самият аз го бях предал на един делфински медиум.

Тя става, подава ми сакото и ми посочва изхода.

Ето че съм отново на улицата, крача по опустелите булеварди. Часът е един след полунощ.

Прибирам се вкъщи и се пльосвам в едно кресло. Телефонът звънва.

От другата страна се чува глас, който разпознавам веднага. Оставям я да говори.

— Не, Солена, съжалявам, няма да дойда утре, предпочитам повече да не се виждаме.

— Срещнал си друга ли?

— Да.

Гледам снимката на приятелката на Габриел, въпросната Солена, и се питам какво моят „предишен аз“ е видял толкова в нея. „Любовта е победа на въображението над разума“, казваше Едмон. Трябва да съм придавал огромна въображаема стойност на тази жена.

Чувам характерни звуци откъм слушалката.

— Не, не плачи, Солена. Мисля, че заслужаваш някой по-свестен от мене.

— Мръсник!

Трясва ми телефона. Това е то. Сега вече в чувствените ми предпочитания изцяло се е наместила Делфин. Играта изглежда сложна, но поне е ясна. Две точки от двайсет…

Отивам до библиотеката и измъквам книгата „Като порцелан в магазин за слонове“. Обръщам първата страница: На Солена, без която бих се чувствал самотен на този свят. Тъй де, редно е да призная, че счупих едно порцеланче в магазина на Габриел Асколейн. Обаче този тип всъщност не съм действително аз, така че нищо не му дължа. Обръщам още една страница и започвам да чета първата глава:

„На моменти тази планета ми се струва чужда, а създанията, които живеят на нея и се наричат мои «себеподобни», ми изглеждат като странни животни, които не разбирам и които никога няма да ме разберат. Долавям у тях голям страх. Усещам как един от похватите им, за да могат някак си да понесат този страх, е да се превърнат в хищници. Плашейки другите, те се самоуспокояват.“

Дано не е автобиографичен текст, ненавиждам автори, които все се въртят около собствения си пъп. Чета.

Започвам да вниквам в разказа. Героят Жил има брат близнак, който се вписва напълно в обществото, докато той самият се чувства на този свят като чуждо тяло. Братът се занимава със застрахователен бизнес. Той пък се занимава с производство, украсяване и продажба на редки порцеланови изделия.

Има любовна история, двамата братя са влюбени в една и съща дебелана, която наричат Слоницата. Има и криминална интрига, братът на Жил е застраховал баща им и понеже се е разорил, играейки на покер, го убива, за да осребри застраховката. Жил разследва кой е убил неговия баща.

В крайна сметка Жил сътворява шедьовъра си: гигантско порцеланово изделие, представляващо слоница. Отстрани е представен брат му при убийството на бащата. Така той разкрива извода от своето разследване. Порцелановата слоница е представена на една изложба, но братът близнак, разтревожен, да не би да бъде разкрито престъплението му, я счупва.

В края на книгата авторът посочва каква музика е слушал, докато е писал произведението. Става дума за албуми от тази планета. Естествено, нямам и понятие за нито един от тях. Взимам друга книга, „Планетата на жените“, в която се разказва за един свят, където всички мъже са изчезнали и са останали само жени. Подзаглавието гласи: Един ден на Земята ще са останали само жени и мъжете ще бъдат единствено предание. Книгата е посветена на друго женско име, Карина.

Явно за всяка творба си има муза. Накрая пак е отпечатан списък на слушаната музика. Започвам да разбирам защо слушалките са поставени редом с компютърните клавиатури. Музиката му помага да пише. Може би му вдъхва и ритъм.

Трета книга. Криминално разследване, при което единствен свидетел е едно дърво. Историята е разказана от гледната точка на дървото, което мисли.

Явно тоя тип, в чиято кожа съм се озовал, този Габриел Асколейн е имал най-невероятни хрумвания. Сякаш следваш безконтролна, но и безгранична мисъл.

Май здравата се е забавлявал, докато е писал. Затова е приятен за четене.

Започвам да се чувствам не толкова зле в неговия облик. Писател. Самотна работа, но поне разполагаш с времето си, както си искаш. Пък и сега, когато Габриел изживява привличането си към тази Делфин Камерер, усещам как цял се съживява. Нова книга, нова муза — аз-той сме отново в творчески възход. Остава ми само да слушам музикалните му парчета и да се забавлявам да пиша като него. Ще започна от утре сутринта. Търся още и намирам бележници, в които е вписвал разни неща относно работата си.

Има рисунки, карти, листчета с описани герои, схеми на сюжети със стрелки. Чета бележките му и откривам едно пасажче „съвети как да се пише“. Говори за техниката на паралелните сюжетни линии. По няколко истории се редуват последователно и може да се късат и монтират подобно на кинокадри. Говори за „зарисовки“ на отделни епизоди от романа, та да бъдат представени визуално и после образите да бъдат описани детайлно, за да се проектират в съзнанието на читателите. Споменава едно понятие, което явно е много важно за него. „Вмъкнат разказ“.

Чета книгите му, докато не става тъй, че умората притваря очите ми — и самият аз попадам във вмъкнатия разказ на съня.