Бернар Вербер
Загадката на боговете (37)

37. Делфин

Тя се качва в прозрачен външен асансьор. Следвам я по стълбите. Излиза на разположен по-високо площад. Оставам на известно разстояние. Крачи бързо, нервно. Губи се сред тълпата. Аз се приближавам. Върви право напред.

Конската й опашчица се мята, сякаш живее свой собствен живот. Прекосява една улица.

Изведнъж за малко да ме прегази кола, забравих, че тук те се движат отляво.

Шофьорът ме псува, но съм цял и невредим, преследването продължава.

Покрай нас преминава карнавално шествие с мажоретки, оркестри и маскирани хора.

Карнавалът е обща черта на доста цивилизации, хората изпитват потребност да се поотпуснат поне веднъж в годината.

Тя се вклинява в тълпата, налага се да я доближа и да разблъскам множеството, за да не я изпусна от поглед.

Хвърля око на часовника си и ускорява ход.

Ще вземе да ми избяга, тоя народ ме бави, а понеже тя е нисичка, изчезва зад костюмите.

Пробивам си път и я виждам.

Завива пак… и изчезва от зрителното ми поле.

Хуквам в една, после в друга посока. Когато най-сетне за късмет я съзирам, вече влиза в един тунел на метрото. Мушвам се подир нея.

Бърза към пероните. Не мога да я последвам, нямам билет, нито пък време да си купувам, прескачам бариерата с риск да ме спипа полицията.

Безкрайни тълпи ме пресрещат из лабиринта на пероните, но аз вече знам как да я следвам. Приближава се мотриса. Качвам се тъкмо преди вратата да се затвори. По едно време тя поглежда в моята посока и аз навеждам глава, за да не ме познае.

Хората около мен имат тъжен и изморен вид. Метрото пердаши напред, вдигайки шум също като метрото на „Земя 1“. Вътре телевизори излъчват канал, от който изреждат непрестанно новини. До мен достига гласът на журналиста:

— " на процеса. Той твърди, че е само звено на педофилска мрежа, разгърната из целия континент. Полицаите са открили стотина детски телца, закопани в неговата градина, които ще бъдат идентифицирани от експертите по зъбния им статус. През време на процеса той разказа, че в началото внимавал много, но постепенно установил, че е лесно да се отвличат деца, и започнал да действа посред бял ден, понякога дори пред свидетели. Явно е продължавал така безнаказано повече от десет години, а съпругата му, живеейки с него, се е преструвала, че няма представа за нищо. Когато той е бил арестуван, тя отказала да бъде намесвана в „паралелния“ живот на мъжа си, оставяла ги е да умират от глад, като си е запушвала ушите, за да не чува писъците за помощ от мазето…" Метрото се движи.

От моето място забелязвам, че Делфин не слуша информацията. Задълбочила се е в някаква книга. Свила се е в себе си като в пашкул.

Звън, вратата се отваря, излиза вълна от пътници, приижда друга.

Скоро се налага да стана, притиснат съм между хора с помътнели очи. Мирисът на пот и на лош дъх е ужасен. Как една цивилизация може да се развие дотам, че да й се струва нормално по над сто души да се затварят в метална кутия от няколко квадратни метра?

Пак новини:

— „… според него главният проблем на планетата е суверенитетът на държавите. Той заявява, че по света вече няма глад, че ако населението някъде все още измира от недохранване, отговорни за това са само някои правителства, които умишлено докарват до глад своите народи. Предлага планетарна полиция да се намесва при всяка явна несправедливост. Тази полиция може да реагира и при големи замърсявания. Действително някои държави преднамерено замърсявали изворите на реки, оводняващи съседните им страни.“

Околните лица си остават невъзмутими, без да изразяват съчувствие или враждебност, просто поемат тази каша от мрачни съобщения. Пак звън, пак отваряне, нова вълна от пътници.

Внезапно метрото спира в един тунел. Всички стоят неподвижни, няма реакция. Въздухът в мотрисата се спарва, миризмата става гадна. Журналистът продължава да нарежда:

— „… Може би най-удивителното е, че тези учебни заведения, които в дейността си напомнят секти, са били финансирани от нашето Министерство на народното образование под претекста за свобода на вероизповеданията. За да е сигурно, че децата ще бъдат подвластни единствено на желанието да загинат мъченически, им било забранено да рисуват, да пеят, да танцуват и да се смеят. Трябвало от шест часа сутринта да повтарят наизуст молитви и призиви за омраза към «неверниците». Единственото разнообразие са били полувоенните тренировки. Промиването на мозъците се е извършвало постоянно, често са прилагани телесни наказания. Най-строго се е забранявало свързването със семействата, както и достъпът до телефони. Въпреки жалбите и свидетелствата на младежи, избягали от този пансион, посолството на намесената в случая страна, закриляла тези странни училища, е заявило, че в името на свободата на вероизповеданията петелската държава няма право да се намесва в «традиционни културни институции»…“

Около мен някои пътници май се втрещяват от редящите се образи: следи от камшици по гърбовете на избягалите деца, снимки на залите за наказания на религиозното учебно заведение във вида, в който са открити от полицията при първия обиск.

Метрото тръгва пак, застива на друга спирка. Делфин става и слиза.

Аз я следвам и отново трябва да преодолявам плъзгащата се в обратна посока тълпа.

Излизаме на повърхността и преследването продължава. Улица. Завой. Внезапно при пресичането на улицата Делфин извръща лице към мен, но аз успявам бързо да наведа глава. Конската опашчица се тръска в бледолилавата панделка. Делфин…

Значи, родителите й са я кръстили с най-делфинското име… От Делфи, храма на Delphinus, сиреч на делфина. Припомням си и предаденото ми от Хера: Адолф Хитлер от „Земя 1“ е A-Dolphus, „Антиделфина“.

За да премине през космоса този словесен корен, навярно трябва да има връзка между паралелните „Земи“.

Тя ускорява крачка. Най-после се спира пред някакъв партер. Никакъв външен знак. Само върху недоизчистената стена се вижда мърляв надпис, гласящ „смърт на делфините“, както и рисунка на рибешки скелет.

Един полицай е застанал пред сградата. Той познава Делфин и я поздравява. Когато и аз пристъпвам натам, ме оглежда изпитателно, но ме оставя да вляза.

Минавам през вратата и се озовавам в храм. Отвън няма нищо, по което да си личи.

Заключавам, че вярващите предпочитат да си останат дискретни заради преследванията.

Размерите на делфинския храм са десетократно по-незначителни от размерите на катедралата на орловата религия. Празно е. Само няколко свещника са източници на светлина в голямото помещение без прозорци.

По тавана различавам всички символи, които сам съм предал на моите смъртни.

Стените са изрисувани с познати сцени: бягството през бурното море, пред хората плъхове. Цунамито на Острова на спокойствието. Установяването на законите за ненасилие.

Липсва образ на Възпитания.

Откраднали са им пророка, не могат да си го признаят.

Делфин рисува във въздуха знака на рибата, после се отправя към една пейка, където започва да се моли в поза, каквато дотогава не бях виждал: с три пръста, опрени по средата на челото. Чувам как нарежда думи полугласно.

— … Отче наш, който си високо в небето, стори тъй, че да спре войната в моята страна и да спрат да убиват моите братя навсякъде по света.

Тя затваря очи и застива неподвижно. Приближавам се и промълвявам:

— Мислите ли, че някой чува молитвите ви?

Тя повдига бавно клепачите си и не изразява никакво учудване.

— Какво правите тук? Делфин ли сте?

— Нека да кажем, че съм запален по тази изчезнала религия.

— Не е изчезнала. Погледнете: около вас има хора. Тя установява, че няма никой, и настоява:

— Сега не е часът, но скоро много от нашите хора ще дойдат да се молят. Мисля, че някой чува молитвите ми. Например… вие, ето че сте ме чули. Вървели сте подир мен, нали?

— Нали ви казвам, много ми е любопитна вашата религия.

— Вие към коя религия сте?

— Аз съм… хенотеист^[1].

— Това никога не съм го чувала. Какво означава „хенотеист“?

— Вярвам, че всеки народ има свой собствен бог. Няма един централен бог, а множество местни богове, които са в съжителство. Дори си представям, че тези богове могат да бъдат съперници и между тях да се водят войни.

Тя все тъй не се обръща към мен, наблюдава олтара, до който се появява духовник, подрежда някакви книги и си отива.

— Както във вашата игра, нали? — промълвява тя.

— Забавно е да се внушава, че нещо е плод единствено на въображението, а то да е истина.

— Какъв е смисълът?

— Да даваш възможност на хората да си играят с истината е за тях подготовка да се уверят един ден в нея.

Най-сетне тя се извръща към мен и ме поглежда сурово.

— Подигравате се…

— Не бих сторил подобно нещо.

— Вярващ ли сте?

— Зависи от дадения ден.

— Вярвате ли в Бог?

— Когато ми се случват хубави неща, си мисля, че някой някъде е пожелал така. Тогава изказвам благодарност, вдигайки лице към небето. Когато не ми върви, смятам, че аз съм бил неумел.

— Само в такива моменти ли вярвате в Бог?

— Не, също така — когато намеря място в центъра на града, за да паркирам, или пък… когато срещна една невероятна жена.

Тя не вдява.

— Аз съм вярваща. Вярвам, че моят Бог винаги е до мен. Благодарение на него не се боя от нищо. Дори не ме е страх да умра.

— Аха… а ако действително го срещнете, какво бихте му казали? Тя се замисля, после отсича:

— Бих му се накарала. Повечето ми близки са загинали в унищожителните лагери на хората акули.

Също като в моя сън. Смъртните упрекват своя бог.

— Ето че и вие самата не обичате чак толкова вашия бог.

— Нека да се доизкажа. Бих му се накарала, а после бих го изслушала, за да ми обясни по какви причини е допуснал да се случи подобно бедствие. Накрая бих го уверила, че винаги съм вярвала в него и че съм негова предана слугиня, готова да изпълни всяка негова воля.

Взирам се напрегнато в нея. По лицето й е изписана древна, рядка красота. Тя сякаш е произлязла от най-дълбоките недра на народа на делфините.

— А ако вашият бог ви каже, че е сторил всичко, за да попречи това да се случи, но понякога има сили, по-висши от неговата?

Тя се вторачва някак особено в мен.

— Ами бих му отговорила, че „онези, които се провалят, си намират извинения, а онези, които успяват, изнамират средства да го постигнат“.

Все едно ме цапардоса в зъбите. Тя настоява:

— Убедена съм, че е имало божествен начин да се спасят всички тия избити невинни хора, деца.

— А ако ви каже, че е направил всичко, което е могъл, но му е било невъзможно да попречи на тези престъпления?

— Ще му отговоря, че когато наистина го искаш, го можеш.

— Уж сте вярваща, а не си поплювате спрямо вашия бог.

— Приемам този бог като баща. Човек може да не си поплюва спрямо своя баща, ако е сгрешил, но той си остава баща. Нему дължим всичко. Него уважаваме и почитаме.

Тя се обръща към мен.

— Във всички случаи, господин Асколейн, щом сте измислили тази странна компютърна игра и този роман с божествена тематика, вие също несъмнено си задавате някои въпроси от духовно естество.

— Аз изследвам. Също като всички искам да въздигна съзнанието си, за да опозная онова, което е над мен.

— А аз умея да се въздигам и да прозирам в другото измерение — казва тя. Една възрастна жена влиза и започва да се моли.

— А според вас какво има над нас? — шепна й аз.

— В края на краищата — вече съм на друго мнение. Ще ви помогна за вашата игра „Царството на боговете“.

— Благодаря.

— Не ми благодарете. След като ще има богохулство, поне нека нечестивият проект да бъде направляван отвътре.

— Убеден съм, че щом вие ще сте художествен ръководител, графиките ще бъдат чудесни.

— Не съм чела нито една от вашите книги, господин Асколейн. Всъщност съм слушала доста лоши неща за тях. Май са съвсем шантави.

— Такъв съм си и аз.

— Откровено казано, сега, след като ви познавам, още по-малко ми се иска да прочета нещо ваше.

— Е, поне сте откровена.

— Ние, делфините, имаме навика да изразяваме и да утвърждаваме това, което мислим. Пречи ли ви това? Може би и вие като повечето хора изпитвате известен антиделфински расизъм.

— Аз? Да съм расист и антиделфин? Ха, никога не съм чувал нищо по-забавно.

— Много хора твърдят, че не са расисти, обаче впоследствие се изказват, че „нямаме нищо против делфините, но тези хора вършат нещата все наопаки“ или пък „пада им се на делфините това, което им се случва“. Мнозина мислят така.

— „Като са много и не са прави, това не значи, че правото е на тяхна страна.“

— Добре казано.

— Според мен делфинската цивилизация, макар и съвсем малцинствена, при все че я обвиняват в какво ли не, е носител на ценности като търпимостта и свободомислието — затова другите народи, включително онези, които се оставят да бъдат лесно манипулирани от пропагандата на диктатори, са се опитвали да я унищожат.

Тя ме гледа удивено.

— Откъде знаете това?

— Да речем… че съм чел доста книги за историята на народа на делфините още от зората на зараждането му. Дори самият аз съм мислил дали да не приема тази религия.

— Защо не сте го направили?

— Нямах време.

— До нашия бог не е просто да се досегнеш. Някои цял живот се опитват да прозрат дори простичките основи на неговия промисъл.

Доста хора влизат в храма, вече сме десетина души, седнали на пейките, обърнати към олтара.

— Така ли? Аз пък възприемам бога на делфините като… ще ви стане смешно… най-нормален. Прави, каквото може, но си има и ограничения.

— Дума да няма.

— Той е бог, когото възприемам не като някой, достоен да бъде почитан, а по-скоро като приятел. И дава подкрепа също като приятел, без да иска нищо в замяна. А ако го срещнех, също като приятел бих го попитал не „какво може да направи за мен“, а „какво аз мога да направя за него“.

Трябва някак да посея в някой ум тези представи, за да покълнат.

— Като бог той не би трябвало да си има проблеми — казва тя. — По определение ще е съвършен и всемогъщ.

— Всяко съзнателно същество неизбежно изпитва желания и страхове и се сблъсква с ограничения и противници. Убеден съм, че един прост смъртен може да помогне на един бог. Достатъчно е да го поиска.

Тя мълчи.

— Правилният въпрос — продължавам аз — не е: „Да вярва ли човек в Бога?“.

— А какъв е?

— И тук трябва гледната точка да се обърне. Правилният въпрос е: „Да вярва ли Бог в човека?“.

Тя ме зяпва, после се разкикотва.

— „Да вярва ли бог в човека“! Отдавна не бях чувала по-голяма смехория! Наоколо ни шъткат възмутено да мълчим.

В този миг трима младежи, най-много по на шестнайсет години, нахълтват в храма и един от тях хвърля нещо към олтара. Бомбичка със сълзотворен газ.

— Да пукнете, делфини! — изревава той.

Веднага се надига плътен пушек. Излизаме задъхани от храма. Отпред вече няма дежурен полицай. Когато се връща на бегом, държи сандвич в ръката си. Разбирам, че е напуснал поста си, за да хапне, а хлапетата са използвали това, за да направят белята.

Очите на Делфин са зачервени, тя кашля и ми подмята:

— Вървете си!

— Няма. Недейте така. Не съм отговорен за случилото се. Няма основание да отблъсвате мен, понеже други ви нападат.

— Нямам нищо против вас, но сега искам да бъда сама. Нахвърлят се върху нас, а няма кой да ни закриля. Дори да пипнат тези хулиганчета, набързо ще ги пуснат. Нищо особено не е да нападнеш някой делфин. За когото и да било.

— Не и за мен.

От подутите й очи неудържимо се стичат сълзи. От моите също. Прегръщам я, опитвам се да я утеша. Тя не се дърпа, промълвява:

— Защо светът е толкова несправедлив?

— Не е несправедлив, само е сложен. Ако всичко беше толкова просто, нямаше да бъде заслуга, че сте вярваща. Само при натиск отвън човек разкрива храбростта си.

Тя се измъква полекичка, вглежда се продължително в мен.

— Знам, че не сте виновен. Извинете.

— Бих искал да ви видя пак — заявявам аз.

— Не мисля, че е разумно.

— Ако правилно съм разбрал, ние, тъй или иначе, ще работим заедно над „Царството на боговете“.

Тя се поколебава, после ми връчва визитна картичка. Цялото й име е Делфин Камерер.

— Да се използва само в извънреден случай. Отдалечава се.

Изтривам с ръкав сълзите си.

Само това ми липсва, да се влюбя в смъртна.

Поглеждам часовника си.

Предаването е в осем вечерта.