Бернар Вербер
Загадката на боговете (29)

29. Процесът срещу мен

Сънувам, че съм мъртъв.

В края на краищата животът е пунктирна линия. Пунктирите са сънищата. Смъртта е последната точка.

Докато трае погребението ми, с дълго шествие пренасят на ръце ковчега ми, като се движат по стръмни хълмове и склонове с бледоморав цвят.

Давам си сметка, че останките ми се носят от моя народ, от народа на делфините. Всички са с черни смокинги, някои са с цилиндри, женските фигури са увенчани от воалетки. Виждам ги по-отблизо и откривам, че нямат лица, а главички на… шахматни фигурки.

По-дребните са с кръгли, гладки глави, като пешки, по-едрите са с конски глави и разтворени усти и ноздри, други са като офицери, с цепнатинки по средата, най-високите са царе и имат корони с кръстове, а високите жени, облечени в дълги бухлати рокли, представляват царици с назъбени корони. Очи и кожа липсват — само светлобежово, гладко, лакирано дърво.

Хиляди напредват мълчаливо и бавно към гробището.

Облечен в божествената си тога, с ръце, скръстени върху анха, с изражение на спящ и затворени клепачи, аз лежа в ковчега си. Катафалката е теглена от фигури с конски глави с дълги черни перушини по челата. Върху превозното средство има знамена с емблема делфин като символ на моята цивилизация.

Шествието спира пред някаква алея.

Група от царе издърпва, измъква моя ковчег. Носят го няколко метра, после го предават на група от царици. После преминава при офицери. Офицерите ме довеждат до изкопа на моя гроб.

Смъкват ковчега ми с черни въжета.

Малко по-далеч пешки дълбаят с длето епитафията ми върху тюркоазен мрамор: Той се опита. Провали се. От неговия народ. Без злопаметност. Звънят камбани.

Дори нямам желание да отворя очи. Застинал съм пред моя гроб и пред страховитата епитафия.

Без злопаметност.

Дори не ми се сърдят. Опитвам се да продължа да сънувам, независимо от камбаните — шахматните фигури се редят една подир друга, за да хвърлят цветя върху ковчега ми. Ако човек се взре, подир фигурите в смокинги има съвсем тънички фигури в затворнически облекла, други — в ренесансови одежди, в ризници, в животински кожи като пещерни хора.

Фигура с офицерска глава в духовническо расо произнася реч.

— Ние не сме избирали нашия бог. Не сме избирали нашите пророци. Не сме избирали нашите водачи. Не сме избирали нашите войни. Не сме избирали нашите беди. Този, когото погребваме днес, е взимал решения за всички тези избори вместо нас и ни ги е налагал. Не сме избрали нашите съдби. Не сме избрали миролюбието. Този, когото погребваме днес, е смятал, че така е най-добре за нас. Сега той е мъртъв и можем да погледнем неговите дела отстрани, да съдим за тях. Той е сгрешил напълно. Претърпял е поражение. Опитал се е. Провалил се е. От неговия народ. Без злопаметно ст.

Тежкият надгробен камък бива поставен, след като пръстта е покрила напълно моя ковчег.

Камбаните бият по-силно.

— Събуди се!

Отварям очи отведнъж. Виждам затворническа килия. Бързо затварям очи. „Той се опита. Провали се. От неговия народ. Без злопаметност.“ Май ми се спи. Задълго. Да спиш може да бъде житейска цел. Да сънуваш. Бленувам душата ми само да спи. Като Спящата красавица.

Бих започнал да спя още с раждането си, да ме хранят със системи. Бих могъл да си старея бавно, без да се разболявам, без рани, без победи, без поражения, без избор — сиреч и без възможност да сбъркам.

Без вина.

Не бих вършил нищо.

Живот, при който бих останал със затворени очи, литнал сред въображаеми светове, където никое мое действие не би имало последствия. Нежна целувка се опитва да ме събуди. После друга. По-дълбока. Пак отварям очи. Ухание.

Не е Мата Хари.

Женски устни.

Не са на Мата Хари.

— Спа много неспокойно. Риташе ме — казва мило тя. Лицето насреща ми е обло, розово, усмихнато, закачливо.

— Исках да бъда тук с теб накрая — тя ме целува по челото, — за да знаеш, че винаги съм била с теб и пак ще бъда, и то дълго.

Афродита скача и аз я гледам — великолепна в откритата й голота. Подскача грациозно, облича се бързо.

— Не мога да остана. Знай обаче, че ще направя всичко, за да те спася. Наистина всичко. Тя излиза и ето че група кентаври нахълтва шумно в килията ми. Те ме хващат и ме принуждават да се облека.

Подчинявам се примирено.

Отвеждат ме към амфитеатъра, превърнат за случая в съдилище.

Дванайсетте богове наставници са насядали зад дълга маса. Зрителите пак са тук. За тях това си е продължение на вчерашното зрелище. Атина се изправя, удря гонга.

— Обвиняеми Микаел Пенсон, изправете се!

Ставам бавно. Боговете наставници обсъждат и си противоречат относно процедурата по този изключителен процес. В крайна сметка се споразумяват за ред, който допада на всички. Доколкото разбирам, Дионис ще ми бъде адвокат.

Аполон ще е обвинител.

Председателката на съда Атина е взела чукче и тропа с него по масата, за да въдвори тишина.

— Има думата прокурорът.

Аполон изтъква, че съм многократен убиец. Припомня, че съм ликвидирал двама свои съперници, Люсиен Дюпре и Ксавие Дюпюи, както и един кентавър, подчертава, че съм проявил недостойно поведение като играч, тъй като съм шмекерувал, а след това не съм приемал последователните си поражения. Припомня всички правила на Олимпия и заявява, че съм ги нарушил до едно. Казва, че от самото начало съм се държал като „смутител“. Дори при играта на „Земя 18“ съм прекалил с чудесата и пророците, понеже съм бил неспособен да се справя изкусно.

Свидетелят Атлас съобщава, че съм изшмекерувал, вмъквайки се подмолно в дома му, за да се намеся неправомерно в играта, въвеждайки в нея прословутия си месия — Възпитания.

Свидетелят Хермафродит подчертава, че съм нанесъл щети на неговата лаборатория и съм освободил химери, някои от които все още се крият в синята гора и излагат острова на опасност от непредвидени биологични мутации.

Сирени във вана съобщават, пеейки, как съм ги удрял с тояги в стремежа си да премина през реката на сал.

Добивам подигравателен вид.

Какъв само несносен гражданин на Еден съм аз.

Има още. Триглавата химера се появява и разказва как съм я подлудил с едно огледало. Горгоната Медуза оповестява, че съм нарушил реда на полетата с реалистични скулптури.

Остава само да поканят и грамадния кит, който погълна мен и Сент Екзюпери. Би могъл да се оплаче, че съм му създал проблеми с храносмилането.

Раул Разорбак иска думата. Настоява да свидетелства.

Атина му разрешава. Моят бивш приятел припомня, че делата ми като бог са за пример, че чрез моя пророк Възпитания съм разпространил ценностите на разбирателството, познанието и търпимостта сред смъртните. Казва, че макар да съм проявил на моменти несръчност, това е било от простодушие или от особени разбирания за добро и зло, а не за да объркам играта.

Съдиите май се дразнят, че победителят защитава губещия. Раул припомня, че моите хора делфини никога не са завладявали чужди страни, нито пък са променяли насилствено вярата на население, изповядващо друга религия. Те винаги водели към напредък и развитие страните, които ги приемали, и били постоянно преследвани главно поради завистта спрямо успехите им.

— Подобно положение може да се стори твърде несправедливо на който и да било играч и да го накара да изгуби търпение и контрол — завършва той. — Самият аз при подобни обстоятелства вероятно бих постъпил по същия начин.

Някои от присъстващите подвикват одобрително, а Атина тропа с чукчето, изисквайки тишина.

В качеството си на представляващ защитата Дионис поема щафетата. Той припомня всички приноси на моята цивилизация на хората делфини за човечеството на „Земя 18“. Твърди, че съм се изкачил на планината и съм се срещнал със Зевс поради стремежа ми да се въздигна. Подчертава, че съм ликвидирал богоубиеца, а той ни е създал толкова грижи, че направо сме се чудели как да се отървем от него.

— Въпросното „уж“ престъпление е полезно за общността дело! Би трябвало всички да му благодарим, както бихме благодарили на полицай, лишил сериен убиец от възможността да нанася вреди.

Тълпата реагира с освиркване, рев и неодобрение.

Някои вече крещят: „Смърт на Пенсон! Смърт на Пенсон!“.

Атина е принудена да тропа отново с чукчето, за да укроти шумното множество. Започва обсъждане по темата: „Престъпление ли е да убиеш убиец?“. Всеки от боговете е на различно мнение.

Чувствам се уморен.

Леко шумолене на крилца отляво ми подсказва, че мушичката е тук. Мъничката девойка с пеперудени крилца каца върху пръста ми и ми се усмихва.

— Имам чувството, че те познавам отпреди — шепна й аз. Тя поклаща глава, тръскайки рижите си кичури.

— Да не би да е от „Земя 1“? Приятели ли сме били? Изразът явно й се струва забавен. Тя потвърждава.

— Да не би да сме се любили?

Потвърждението е още по-отчетливо, тя си разрошва косата леко, ухапва ме здраво по нокътя и си отлита.

Продължава да пърха наоколо.

Посейдон иска думата. Застанал срещу Атина, богът на океаните настоятелно изразява високото си мнение за бога на делфините, съумял да оживи един рутинно повтарящ се свят. Припомня как шестнайсетият и седемнайсетият випуск действително не са шмекерували и не са убивали — но пък те, безсмъртните наставници, са изпитвали само досада от предвидимостта на онези зрелища.

Нов свидетел. Арес смята, че липсата ми на боеспособност е осъдителна. Богът на войната твърди, че съм един бог страхопъзльо. Длъжен съм бил да създам солидна армия, да предприемам набези и да обръщам другите в своята вяра, защото такава е играта на боговете. Казва, че съм като шахматист, отказващ да взима противниковите фигури. Това било антиигра. Вредяло на спектакъла. Завършва, повишавайки глас:

— Заради опростенческите си представи за морал господин Пенсон вероятно би желал всички народи да тънат в пълно разбирателство. Впрочем той бе вдъхновител на няколко асамблеи на представители на нациите, целящи планетарно разоръжаване! Пълно безумие. Все едно гладиаторите да се споразумеят помежду си да не се бият!

Нова реакция на публиката — врява, викове „у-у“ или ръкопляскания.

Артемида, богинята на лова, припомня, че съм играл достатъчно добре, за да достигна до финала, което само по себе си все пак е някакво постижение.

Взирам се в Афродита, но въпреки обещанието си да ми помогне, тя не взима думата и се държи, сякаш всичко това й е безразлично. Не ме поглежда и сякаш е вглъбена в някакви свои лични разсъждения.

Сред боговете наставници започва нов спор по темите за законната самоотбрана, задължението да се закрилят народите, моралността на цивилизациите и етиката на боговете.

Всички достигат до извода, че съм се проявил като прекомерно нравствен спрямо моя народ и съм бил безнравствен спрямо себеподобните си.

Атина съобщава, че съдебният състав ще се оттегли, за да обсъди казуса.

Дванайсетте олимпийски богове наставници ме оставят сам срещу тълпата еденски зрители, които ме наблюдават и си шушукат.

Затварям очи, пак ми се доспива.

В крайна сметка забележителното при съня е, че няма последствия спрямо извършеното насън. Може и да се убива. Може и да се окажеш убит. Няма лошо.

Затварям очи и дремя, за да избегна реалността, която не ми допада.

Ще ми се да досънувам последния си сън, припомням си как Едмон Уелс ми бе споменавал за „направляваното сънуване“.

Заспиваш, носейки в главата си някакво начало на събития.

След като успееш да заспиш, сънят вече започва и се развива от само себе си. Едмон Уелс дори твърдеше, че сеноите, племе от малайзийските гори, прекарвало в подобно състояние три четвърти от дните си.

Опитвам и аз.

Мога да сънувам и да действам. Да действам в сънищата си. Трябва да надделея.

Отварям очи в моя въображаем ковчег, под надгробния камък, под пръстта и дървения капак. Тъмно е, мирише на нафталин. Гърча се, за да напипам моя анх.

Натискам спусъка и дъбовият капак е взривен. Пробивам тунел и се измъквам изпод пръстта. Разсичам надгробния камък. Изскачам от земята.

Отърсвам се.

Покатервам се върху катафалката, делфинските знамена се веят под напорите на вятъра. Виждам шествието от мъже и жени шахматни фигури и се обръщам към тях.

Все едно, след като съм бил съден от олимпийските богове наставници, да поискам да бъда съден от моя народ.

— Ето ме, пак съм тук, готов съм да ви говоря — заявявам аз. Излизането ми от гроба ги преобразява.

Гладките дървени лица стават човешки.

Дори разпознавам някои водачи на моя делфински народ: първата възрастна жена, плувала с делфин и дала така име на моя народ, тлъстата медиумка, спасила се на кораб и повела ги към Острова на спокойствието, моя Възпитан, Свързвача, Утописта, Аналитика.

— Боже, боже, защо ни изостави? — възкликват те в хор.

— Не съм ви изоставил. Постъпвах както се можеше по-добре, уважавайки вашия свободен избор. Други богове се справиха по-хубаво от мен. Трябва да приемете и да разберете това.

— Защо не ни въоръжи, за да се опълчим срещу онези, които ни преследваха? — пита съвсем слаб мъж измежду оцелелите от изтребленията на Пречиствача.

— Насилието не е лек срещу насилието.

— Ненасилието също не е — отвръща моментално смъртният. — Ако можеш да ни предложиш само да се оставяме да ни убиват като овце, нашата култура няма шанс да оцелее.

— Има междинни положения между това да се оставиш да те убият и да станеш насилник.

— Да бягаш? — пита жена, чиято коса е сплетена на плитка.

— Да пътуваш, да изнамираш нови мисловни постулати.

— Нашите „нови мисловни постулати“, както ги наричаш, бяха присвоени от нашите мъчители, деформирани и обърнати срещу самите нас — намесва се Възпитания. — Всичко, което произведем като енергия за просветление, се преобразява като енергия за мракобесие.

— Измисляме чук — обяснява Утописта. — В нашето съзнание той е предназначен да се забиват гвоздеи за строеж на колиби. Даваме чука на човечеството, ала другите го грабват и разбиват с него черепи.

— Със склонността черепите да бъдат нашите — довършва един слаб дългуч с птича физиономия.

— Нормално е, нали тъкмо ние знаем за какво служи чукът, а те искат това да бъде забравено — уточнява един старец.

— След като веднъж са ни ограбили идеите, следва да ни избият, та да не можем да свидетелстваме за кражбата — казва жената с плитката.

Гневен ропот се понася сред тълпата от моите хора делфини. Забравят кой съм аз. Говорят с мен, все едно съм един от тях.

— Не нося отговорност за разрушителните импулси на другите народи — изръмжавам аз.

— Носиш отговорност за нас, както баща носи отговорност за своите деца. Зле ни подготви. Натрапи ни лоши ценности — припомня духовникът в расо.

— Обучих ви на изкуства, науки, мъдрост…

— Да, но те не могат да се борят с агресията, тъпотата, омразата — додава жената с плитката.

Други я подкрепят.

— Предпочитам да умра като свят човек, вместо да живея като мръсник — казва Свързвача.

— Аз — не! — отвръща жената с плитката. — Умрелият винаги губи. Докато има живот, има надежда. Умрем ли — край. Културата на саможертвата е тъпотия.

— Че пък нашият бог ни предлага да се жертваме не само за нашия народ, а за цялото човечество! — добавя Аналитика.

Тълпата от мои изпращачи започва обсъждане. Бях забравил, че дотам съм развил критичното чувство на моите хора делфини. Обсъждат какво ли не, кога ли не. Само един да заеме някаква позиция, веднага друг твърди обратното. Просто от спортен хъс.

Възползвам се от властта си да подчинявам света на моя сън, решавам да сляза от катафалката и да порасна до два, та и до три метра височина.

Това им прави достатъчно силно впечатление, за да се съгласят да ме изслушат.

— Като бог не съм длъжен да се оправдавам — казвам аз. — Винаги съм искал да сте добре. Доколкото мога да съдя, когато напуснах играта, вас още ви имаше.

— Над една трета от нас бяха избити от хората акули, без нищо и никой да ни дойде на помощ.

— Имате си ваша държава.

— Толкова малка, че едва личи на картите — обажда се жената с плитката.

— И хем съседните държави не я признават, а заявяват, че искат да нахлуят в нея.

— Дори не се смущават да ратуват за нашето унищожаване — припомня Легитимиста. Пораствам още и не се оставям да ме разколебаят.

— Продължавате вашата дейност в науките и изкуствата. Вашите учени са най-даровитите в света. Творците ви са известни.

— Нашите учени често ги будалкат, а изобретенията им биват ограбвани. Творците ни са изложени на завист и клевети.

Моите смъртни започват да ме дразнят.

— Вие сте параноици — заявявам аз.

— Заради кого? — отвръща Аналитика, който е специалист в тази област. Настъпва напрегнато мълчание. Раста още и махвам успокоително с ръка.

— Не съм непогрешим бог. Трябва да ме разберете. Измислих ви празник, който се нарича празник на прошката… Приложете я и към мен. Простете на вашия бог, че не е съумял винаги да ви опази. Споменавате всички изтребления, които сте претърпели… знайте обаче — те щяха да бъдат много повече, ако не се бях намесвал.

Това май не ги успокоява. Колкото до мен — странно, чувствам се все по-добре. Като че ли оповестяването на истината ме освобождава от товара на вината. Вторачили са се в мен и не долавям прошка в погледите им.

— Ти ни изостави — повтаря жената с плитката.

Усещам, че трябва да се наложа. Един бог трябва да има авторитет. Раста още. Сигурно съм вече пет метра висок. Поне това е нужно, за да шашна хилядите неблагодарни неверници.

— Никога не съм преставал да ви подкрепям. Едно момченце вдига ръка.

— Тогава защо идваш да се извиняваш сега?

— Не се извинявам. Не исках да ме погребете и да ме забравите в този гроб, без да съм говорил с вас.

— Докато не казваше нищо, можехме да си представяме твоите думи — продължава детето.

— Докато не те виждахме, можехме да си представяме и теб — казва жената с плитката.

— Докато не се извиняваше, можехме да убеждаваме сами себе си, че ти не си виновен — добавя духовникът в расо.

— Измисляхме основанията да реагираш по определен начин — додава Аналитика.

— Винаги ти измисляхме сложни въображаеми извинения — заявява Възпитания.

— Предполагахме, че в последния момент ще ни разкриеш как всичко е било по твоя воля с великолепен пирует, който би обърнал и обяснил всичко — провиква се Свързвача.

— А сега ни съобщаваш, че си направил, каквото си могъл, като някакъв некадърник! И искаш да ти простим!

Тълпата роптае.

— По-добре да си беше останал в ковчега — заявява духовникът. — Словото е сила, но един бог трябва да си остане загадъчен.

Всички потвърждават.

— Бихме предпочели да се питаме дали те има, вместо да те видим такъв — изрича момченцето.

„Никога не бива да се обяснява. Никога не бива да се оправдаваме — тъкмо така ме бе учил Едмон Уелс. — Започнеш ли да поясняваш действията си, веднага решават, че не си прав.“

Изведнъж осъзнавам, че един бог не бива да се появява пред своя народ.

Хората делфини са се вторачили безмълвно в мен и аз не усещам у тях никаква почит, никакво уважение. Погледите им просто сякаш казват: „Ако можехме да избираме нашия бог, със сигурност нямаше да си ти“.

Една ръка ме разтърсва непреклонно. Този път срещу мен няма сочни устни.

Само физиономията на един брадат кентавър, чийто дъх вони. Не знам защо, никога не съм бил по-доволен да напусна света на съновиденията и да се завърна в реалността.

Било е само сън.

Каквото и да се случи тук, в Еден, няма да е нищо в сравнение с този ужасен кошмар — най-ужасният кошмар за един бог чирак. Да се отчиташ пред своите смъртни. Бучат тръби.

Съдиите се връщат. Сядат, избягвайки погледа ми.

Изобщо не се безпокоя. Какво могат да ми сторят? Да ме превърнат в кентавър? Да ме осъдят да бутам камък като Сизиф? Да ми кълват черния дроб като на Прометей? Да ме убият? Дори душата ми да спре да се превъплътява и тази плът, моята последна плът, да се превърне в куп месо, което ще се разлага и ще храни червеите, това би било облекчение за мен. Бих заменил с радост няколко века вечен покой срещу една минута божествено чувство за вина.

Атина съобщава присъдата.

— На въпроса: „Виновен ли е Микаел Пенсон в убийство на Еден?“ отговорът е… да. Тълпата шуми.

— На въпроса: Виновен ли е Микаел Пенсон в нечестна игра на „Земя 18“?, отговорът е… да.

Само да побързат.

— На въпроса „Какво наказание следва за неговите престъпления?“ съдиите решиха, че Микаел заслужава най-тежкото наказание.

Спирам да дишам. Присъстващите бучат по-тихо.

Колкото до мен, аз май съм като боксьор, изтощен подир срещата — вече не усещам ударите. Не си давам веднага сметка колко катастрофално е положението.

— Обвиняеми Пенсон, ще кажете ли нещо относно вашето осъждане? Нещо, което да ни осветли относно престъпното ви поведение?

Дори не си давам труд да разсъдя, изричам думата, чиято мощ и стойност ми отне толкова време да проумея:

— Нищо.

Атина е удовлетворена, тълпата от зрители също.

Като са много и не са прави, това не значи, че правото е на тяхна страна.

Кентаврите се приближават, за да ме сграбчат. Дори не се дърпам. Оставям се да ме отнесат. Тялото ми е съвсем омекнало.

Уморен съм да бъда бог. Да се оправят без мен. Връщам тогата и анха.

Точно преди да затворя очи, за да се успокоя, виждам лицето на потресената Афродита. До нея другите богове наставници излъчват одобрение.

Присъдата над мен е цената, за да се укротят.