Бернар Вербер
Загадката на боговете (23)

23. Край на играта

Имам чувството, че всичко ми се привижда. Тълпата по пейките реве.

Тръпки пълзят по гръбнака ми, по гърба ми се стича студена пот. Сигурно имам треска, тялото ми гори.

Анхът се плъзва от влажните ми ръце и се люлее на шията ми.

И другите играчи са изтощени. Очите на Едит Пиаф, богиня на хората петли, са изблещени. Лицето на Жан дьо Лафонтен е обсипано от блестящи капчици. Зачервилият се Рабле трепери. На Бруно Балар му тече кръв от носа, сигурно поради стреса. Жорж Мелиес едва се държи на краката си. Гюстав Ефел слиза полекичка по стълбата и буквално се просва на земята. Симон Синьоре плаче. Тулуз-Лотрек е застинал на своята конструкцийка, сякаш го е страх да не падне.

Тълпата от зрители в олимпийския амфитеатър бушува. Гледката на чистопробната диващина около последната ни световна война ги е възбудила неимоверно. За тях всички изтребления са били просто представление. Както се гледат трепещи се един друг гладиатори. Милиарди „микрогладиатори“.

На екраните се развява знамето на орлите върху чуждата планета, виждат се тълпите от възторжени смъртни, които честват „кацането“ на астронавтите орли там.

Раул вдига победоносно ръка и зрителите ръкопляскат възторжено по пейките и на екраните. Боговете наставници явно са доволни.

Съжалявам, Мата, провалих се.

Подцених противниците си.

Смятах, че идеите са по-силни от примитивното насилие — изцяло съм сбъркал. Ако някой мъкне боздуган с желанието да руши, винаги ще надделее над някой, който разсъждава логично и има желание да гради.

Зрителите отправят безкрайни овации към сегашния шампион. Това е, всичко свърши.

Гледам зашеметен тази „Земя 18“, мъничката планета, тази смехотворна игра, полето на моето поражение.

Не успявам да го проумея. Е, давам си сметка, че в края на играта всеки отиде докрай, но не съм очаквал чак това!

Отправям поглед към Ксавие Дюпюи, взирам се пронизително в него.

Той не просто се опита да ме бие, а усъвършенства индустриална система за пълното унищожаване на моите хора. Сякаш се боеше, че мога да победя.

Успехът на моите трима пророци го бе обезпокоил.

Той не само убиваше хора делфини, той ги събираше накуп, събличаше ги голи, остригваше ги, татуираше ги, издуши ги с отровни газове. Жени, деца, старци. Унищожи моите храмове, моите книги, моята музика, моята живопис, и най-дребните следи от моята култура. Сякаш бе искал да заличи дори спомена за съществуването на моя народ. Защо толкова омраза?

В мен се надига огромна вълна от адреналин. В кръвоносните ми съдове все едно тече лава.

Измервам с очи бога на хората акули, и той е уморен като мен. Прави към мен съучастнически знак, нещо като поздрав между губещи спортисти след края на особено тежко съревнование.

Махва с ръка с вида на човек, разстроен, задето е играл зле.

В съзнанието ми всичко сякаш е на забавен ход. Прицелвам се в него, натискам спусъка на моя анх. Той обаче е изтощен, затова се приближавам до съперника си и го цапардосвам с юмрук по лицето. Усещам как носът му изпуква и как бликва кръв, а другият ми юмрук го уцелва по върха на брадичката. Изпитвам прилив на сили, ето че костта на неговата челюст поддава под моя пестник. В устата му зъбите се натрошават като стъкло.

Ръцете му се издигат защитно, ала тогава коляното ми взривява мекия му чатал. Той пада на колене, аз се засилвам леко и отново го праскам с юмрук по слепоочието. Той рухва настрани и се свива на земята, а аз го умервам с ритник в ребрата.

Кентаврите се спускат, за да ме спрат, но аз вдигам анха на бога на хората акули, уверявам се, че е още зареден, и се прицелвам в тях. Те спират и отстъпват. Разкривеното ми лице явно ги стряска.

Завъртам се и насочвам своя анх към Раул Разорбак. Тълпата от зрители отново реагира звучно. В съзнанието ми се върти смътната представа за „последна глава“, няма какво да губя — поне да дам воля на първичните си импулси. Устата на Раул Разорбак помръдва бавно и от нея излизат плътни, изкривени звуци.

— Е-еяй. А-е-аих. Ес-ме-еше-а-и-ъъф.

Забавянето секва, звукът става отново нормален. Мозъкът ми връща звуковата лента във вида, в който е трябвало да я чуя.

— Не стреляй. Аз те спасих. Без мен щеше да си мъртъв. Преглъщам.

— Ти остави хората акули да избият моите хора делфини. Забави прекалено много дебаркирането. Направи го нарочно, за да не ми дадеш никакъв шанс да те безпокоя.

Насочената ми към него ръка не пада.

— Приех част от твоите хора. Единствено при мен твоите учени бяха защитени, след като всички им обърнаха гръб.

— Защо чака толкова, преди да се намесиш?

— Не бях готов — признава той. — Ако бях дебаркирал по-рано, щях да проваля настъплението и Ксавие щеше да спечели. Признай, за малко да се издъня.

Вече никой не смее да се намеси. Удивените зрители слушат нашия спор.

— Станалото е ужасно, но можеше да бъде и по-зле. Хората акули можеха да победят, Микаел.

Не свалям оръжието, показалецът ми е готов да изстреля мълнията. Раул продължава със своята защита:

— Спомни си какво е казал Ганди: „Временно може да ни се струва, че злодеите ще победят, тъй като те бързо постигат успех с насилие и лъжи, но трябва да се знае, че накрая все пак печелят добрите“.

— Това е просто фраза.

— Не, това е историческа реалност. А знаеш ли защо? Защото добротата е най-висша форма на интелигентността. Злодеите никога няма да победят. Моята нова орлова империя ще отстоява ценностите на мира и свободата, които са ни тъй скъпи, Микаел.

— Колко време?

— Не съм твой враг, Микаел. Аз съм ти приятел. Ти можеше да победиш, но се прояви като прекален идеалист. Аз бях в най-добра позиция, за да създам здрав и стабилен световен ред. Първо силата, после разумът. Важното е човечеството да бъде силно. Разумът е лукс.

— Аз щях да основа утопистки свят…

— Думата „утопия“ означава буквално „място, което не съществува“. Самият избор на думата говори за себе си.

— Щях да го направя да съществува — отговарям заинатено аз.

— Ако ти беше победил, „Земя 18“ щеше да се покори на един нежен мечтател. Това не е „разумно“. Първо идва солидността, после е ред на мечтите.

Вече не съм толкова уверен. Ръката ми незабележимо се отпуска.

— Знаеш отлично, че битки не се печелят с добри чувства. Дори тримата ти пророци не бяха съзвучни с епохата. Революцията ти в името на равенството бе присвоена от един диктатор, свързваческата ти революция бе присвоена от военните, за да бъде създадено разрушително оръжие. Дори аналитичната ти революция настъпи прекалено рано и бе присвоена от манипулатори.

Пак се прицелвам в него. Той не спира да говори.

— Игра добре, но не се съобразяваше с реалността. Смъртните на „Земя 18“ са още… маймуни. Няма как да ги отклониш от смъртоносните им импулси само чрез идеи. Страхът от войниците и от полицията винаги ще бъде по-ефективен.

Мисля с все сили, но не мога да възразя срещу тези аргументи. Тогава полугласно признавам:

— Уморих се да бъда мил.

Хвърлям оръжието си и се обръщам към боговете. Кентаврите вече изскачат отвсякъде, за да ме сграбчат. Ала преди да са ме докоснали, аз вече говоря към боговете наставници на Олимпия:

— Настоявам…

Не ме оставят да довърша изречението, събарят ме на земята. Атина нарежда да ме вдигнат и да ме оставят да говоря. Не ме пускат, но съм отново на крака.

— Настоявам за правото да преиграя този финал.

Богинята на справедливостта ме оглежда учудено, после избухва в смях. Цялата тълпа от зрители се хили.

Тогава се случва нещо невероятно.

Един зрител, албинос с червени очи, започва да расте и се превръща в петметров великан. Разпознавам Зевс.

Царят на Олимп се е промъкнал сред тълпата от зрители, за да присъства лично на финала.

Всички са зашеметени, някои падат по очи.

Аурата на Зевс става ослепителна и всички извръщат погледи. Царят на Олимп протяга ръце, изисквайки спокойствие.

Почудата е всеобща. За онези, които не го познават, това си е направо откровение. Той проговорва с мощен, кънтящ глас и всичко наоколо се разтреперва.

— Нека Микаел Пенсон да получи онова, за което настоява.

Атина си е закрила очите пред божествената светлина и изпелтечва:

— Разбира се, Велики Зевсе, но как да го направим?… Тогава царят на Олимп сбърчва вежди.

— Забравяте ли къде сме? Забравяте ли кои сме? Забравяте ли кой съм аз? Властелинът на Олимп размахва грамадния си анх като жезъл и го насочва към „Земя 18“.

Натиска клавишна комбинация. Тогава ставаме свидетели на нещо невероятно по екраните над амфитеатъра. Като на заден ход виждаме как знамето на орлите, побито на чуждата планета, се изтръгва с огромна скорост. Астронавтите се качват заднешком в совалката, която се издига, скачва се с ракетата, а тя се връща на Земята и се намества върху площадката за излитане. Задният ход се ускорява, Слънцето се върти в обратна посока.

Дъждът тръгва от земята и се изкачва в облаците. Черният дим от фабриките за смърт на хората акули се преобразява в голи хора, които се обличат и се качват на влакове, за да се приберат у дома. Пръстта от касапниците се надига, струпаните скелети, все едно спящи, се пробуждат, за да отидат да се облекат.

Войниците орли от дебаркирането тичат назад и се качват на баржите, куршумите от акулските картечници излизат от телата им и се връщат в гилзите.

Раните се затварят, всички се прибират.

Отвсякъде мъртъвци излизат от гробовете, залитайки.

Катафалки ги поемат, за да ги върнат в болниците, старческите домове или при семействата им.

Те изглеждат все по-добре.

Изправят се. Никнат им зъби. Бръчките изчезват. Белите косми стават руси, тъмни или рижи. Коси никнат по плешивите глави. Старците стават просто възрастни.

Възрастните стават по-дребни и се превръщат в младежи. Младежите стават бебета, които пълзят на ръце и крака. Бебетата стават новородени.

Новородените се връщат в утробите на своите майки. Коремите на майките намаляват.

Зародишите стават яйцеклетки, от тях излизат сперматозоиди и се отправят по членовете, за да се забият в тестисите.

Всичко върви все тъй, назад. Кокошките стават пиленца. Пиленцата стават яйца.

Човешките облекла стават топки памук и овча вълна.

Обувките се преобразяват отново в крокодили и телета.

Хамбургерите стават волове.

Наденичките стават прасета.

Металните предмети стават скали.

Дърветата стават семена.

Семената стават плодове.

Плодовете стават цветчета.

Какъв великолепен спектакъл е това завръщане.

Колко красиво е да гледаш как създанията и предметите се връщат към своите първоизточници.

После всичко спира.

— Нека този финал да бъде преигран — оповестява простичко Зевс.

И никой не смее да противоречи на божествения цар на Олимп.