Бернар Вербер
Загадката на боговете (90)

Вие?

Светлото кълбо Едмон Уелс е омаяно от този поглед, който, щом стигне до препънка (до края на реда), се връща обратно и се смъква леко, за да проследи по-долния ред.

— Тази Вселена е била измислена и вложена в книга, но в състоянието си на книга е като в хладилна камера. Тя се пробужда едва когато погледът на читателя я затопли. Двете очи, следящи повърхността на преградата, действат подобно на диамантените игли на старите грамофони, които възпроизвеждат музика, преминавайки по каналчетата на виниловите плочи.

— Само дето в случая каналчетата са редове, изпълнени с букви.

— А музиката е въображаемата вселена, в която сме включени. Тази вселена е писана. Тя живее, понеже е… четена. А ние съществуваме също, понеже ни… четат!

— А авторът кой ще е?

Слънчицето Едмон Уелс сменя цвета си и трепти.

— Трябва да правим салтомортале до корицата, за да прочетем името му.

— Ами хайде, а?

— Абе много важно кой е авторът. Трябва да е някой тъп драскач. Важното е, че достигнахме до осъзнаването кои сме и къде сме в действителност.

В този момент от другата страна на прозрачната преграда се извършва движение.

Гигантска розова топка изниква от нищото. Колкото повече се приближава, толкова по-ясно различавам повърхността й, осеяна от стотици успоредни канали, образуващи криволици. Има дупки — сигурно порите. Това нещо блести, може би е покрито с малко пот или дори със слюнка, с която читателите наплюнчват пръсти, за да обърнат по-лесно страницата.

Палец.

И една по-издължена топка придружител. Показалец.

Двата образуват нещо като щипци.

Подхващат цялата дебелина на вселенския пласт.

Прехвърлят я отдясно наляво.

Били сме на страница вдясно, а тя е преместена вляво. Вече не виждаме огромните очи. Едмон Уелс ми дава знак да го последвам. Стигаме до гръбчето, там има лепило на тънки нишчици.

Прехвърляме се по нишчиците, за да излезем на новата страница, която е обърната.

Спомням си един пасаж от Енциклопедията във връзка с „теорията на всичко“. Астрофизиците говорят за „космически въжета“, свързващи частите на космическото пространство… В този случай биха били нишките, съставляващи спойката на книжната подвързия. Благодарение на тях от една „вселена страница“ може да се премине към друга.

Наместваме се на новата страница, която е срещу читателя. Срещу нас пак са двете очи, които се движат странично. Сещам се за подметнатото от Делфин. „Вселени лазани. Като наложени един над друг пластове.“

Пластовете са страници. Тя е получила тайнствено видение, обясняващо всичко. Вселена лазаня с наложени една над друга страници. Стотици страници, натрупани едни над други.

Маите са си представяли 11 пласта. Значи са стигнали до мисълта за единайсетстранична книга.

11… 111.

Това, което нашето Божество Вселена нарича „висше измерение“, не е цифри, а пластове. 111 представлява графичен израз на успоредните страници на една книга! Слънчицето на Едмон Уелс трепти.

— Напълно сигурно е — ние сме на страницата на роман. Нашата вселена представлява хартиена страница, която за нас е прозрачна, тъй като сме в измерението на безкрайно малкото, но за външния поглед това пространство е непрозирно и вероятно е бяло или светлобежово, за да си личат черните букви.

Необходимо ми е време, за да възприема невероятното откритие. А Едмон нали беше писал в Енциклопедията: „Атомът може да вярва в бог на атомите, но е неспособен да си представи реалното измерение над себе си, а именно — молекулата. Още по-малко е способен да проумее, че молекулата е част от пръст и че този пръст принадлежи на човешко същество. Това е просто въпрос на измерение и на състояние на съзнанието“.

Не мога да откъсна очи от читателя, бих искал да му дам някакъв знак, че съм тук, да му кажа, че както той ме вижда, така го виждам и аз. Знам обаче, че за него съм само нищожна светеща частичка в огромния обем на страницата, която е в ръцете му.

— Все същият принцип на съзнание, съдържащо се в по-голямо съзнание — допълвам аз.

— Като матрьошките. А висшето познание ни уверява: „нашият бог си има бог“. Също и: „нашата Вселена се съдържа във вселена“. Не е уточнила само, че последната вселена се съдържа в книга.

— Над простосмъртния човек е ангелът. Над ангела е богът чирак. Над бога чирак е Зевс. Над Зевс — Галактиката, над Галактиката е Вселената, а над Вселената е…

— Просто не мога да го повярвам — повтарям аз.

— Някои мистици са го казали отдавна: ВСИЧКО Е ПИСАНО. Никой обаче не е стигнал дотам, да ни осведоми ясно, че… ВСИЧКИ СМЕ ГЕРОИ НА РОМАН.

Реем се — невярващи, възхитени, очаровани от тази истина, която ни се струва едновременно непоносима и грандиозна.

Едмон Уелс трепка със своите жълти и червени цветове. Усещам, че разсъжденията му стават все по-задълбочени.

— Един ден писателят ще умре. А Вселената, нашата Вселена, все тъй ще си съществува.

— Е… ще съществува, доколкото поне една личност ще я активира със своя поглед и със своето въображение.

— Значи, ти и аз сме безсмъртни?

— Така смятам. За да престанем да съществуваме, трябва никой да не чете тази книга. Необхватните очи на читателя се носят малко по-забързано над редовете. Сякаш са станали нетърпеливи.

— Нашата Вселена ще я бъде, докато не бъде унищожена и сетната книга, която я описва.

— … или докато не загине последният читател, способен да я чете.

— Щом има, макар и само един читател, нашата Вселена ще може да изникне отново. Взирам се пак в очите, които прехвърчат от ляво надясно и слизат надолу. Розовият пръст пак потърсва долния ъгъл на страницата и ние минаваме откъм другата страна. За целта се прехвърляме по нишчиците на гръбчето на подвързията.

— Е, „това“ ли е най-могъщият бог?

— Боя се, че да. Неговата власт над Вселената ни е безкрайна. В книгата се съдържат нашето минало, нашето настояще и нашето бъдеще. Спомняш ли си теорията за свръхсветлинния човек? Съществува област, в която пространството и времето не се подчиняват на обичайните закони. Така миналото, настоящето и бъдещето се сливат.

Книгата съдържа миналото, настоящето и бъдещето на героите! Достатъчно е читателят да прелисти набързо книгата и моментално ще узнае края й. Може да отиде направо там. Може също да се върне към началото. Не е длъжен да следва протяжността на изминаването на времето в нашата Вселена. Читателят е господар на пространството и времето в книгата.

Започвам да си давам сметка за главозамайващия обхват на това откритие.

— Ами ако читателят спре да чете? — питам внезапно обезпокоено аз.

— Тогава оставаме блокирани в нашите съществувания. Зас-тинали. В „пауза“, като при този бутон на дистанционното на видеото. Трябва да чакаме той да подхване отново нишката на повествуванието.

— А ако не я подхване?

— Нашият свят свършва там, където той е спрял да чете.

— Ами ако чете набързо?

— И ние бързаме.

— Ами ако ни препрочита…

— Започваме да преживяваме неизменно същото приключение.

Леле, леле, мога да се върна към моя живот на танатонавт, да се завърна при Роз, да се събера пак с Делфин, да преоткрия Афродита, да преживея вече преживяното! И всеки път ще забравям всичко. И… всеки път простодушно ще преоткривам всички събития в повествуванието във вида, в който ги е описал авторът.

И все пак има подробност, с която не съм наясно.

— Ами ако читателят спре да чете преди края, ако зареже книгата по средата или преди по следните страници?

— Това нищо не променя. Няма да е само той. Ако друг продължи да чете нашите приключения другаде, те ще се разгръщат. За да бъде убита нашата Вселена, трябва всички читатели да спрат да четат.

Светлинното кълбенце на моя приятел е възбудено също като мен от направеното откритие.

Нашите светлинни сфери са набраздени от присветващи линии — за звездите това е знак за особено активна мисловна дейност.

— Все пак съществува нюанс. Нашите герои са безсмъртни, но не са „неизменни“. Читателят може да си ни представя по един начин при първото четене и по друг начин при някое препрочитане. Зависим от капацитета на представите му — уточнява Едмон Уелс.

— А със сигурност също и от емоционалното му състояние и от културата му. Ние влизаме в съзвучие с неговата душа. Ако чете за нас и е мрачен, може да си ни представя в тъмен, студен свят. Еден може да му се стори печален и блед. Ако пък е щастлив, ще изникват негови собствени детайли, дори да не съществуват в текста. Ще ни вижда по-красиви, по-оцветени, по-усмихнати.

— Прав си. Читателят може да си измисля подробности. Струва му се, че ги е чел, а всъщност просто е понесен от инерцията на повествуванието или от собствените си спомени.

— Може да си представи Афродита като своя бивша приятелка или като майка си на млади години, ако е мъж.

— Може да си представи теб, драги ми Микаел, като свой бивш приятел, ако е жена. Зашеметяващото усещане се засилва. Удивително — и срещата ми със съзнателната Галактика, прословутата Девятка, и срещата с Вселената, с прословутата Десятка, не ми направиха такова силно впечатление, както срещата ми с погледа на Читателя или на Читателката, четящи ме в момента. „Вие…“

— Не — възпротивявам се аз внезапно. — Грешиш! Не е възможно да сме в роман. Съвсем явно е: аз те виждам, говоря с теб, чувам те. С моята свободна воля мога да реша да не се помръдна повече. Решението ще е единствено на моята свободна воля на Микаел Пенсон, никой не ме наставлява какво да правя. Никакъв автор, сценарист или читател не може насила да ме накара да върша каквото и да било противно на моята воля. Аз съм свободен. СВОБОДЕН. Не съм герой в роман, аз съм истински. ИСТИНСКИ.

Повтарям това, сякаш искам да убедя сам себе си. Душата ми буквално крещи.

— Не съм герой в роман. Аз съществувам наистина! — изричам това все по-мощно и по-отчетливо.

После сменям интонацията.

— Мисълта ми не е ограничена, ще изляза от книгата и ще разговарям с читателя.

— Няма как — казва Едмон Уелс. — Не можем да излезем от тази вселена. Това е нашият таван, нашата върховна граница: листът хартия, из който се реем.

— Винаги сме преминавали през границите. Винаги сме надмогвали самите себе си, за да достигнем по-висшето измерение. Спомни си какво беше казал самият ти: „Не че не вършим нещо, защото е невъзможно. То е невъзможно, защото не го вършим“.

— Ние сме в една страница, Микаел! Страница от книга. Никога няма да можем да преминем през тази граница. Читателят е нашият единствен господар.

— Реша ли да направлявам съдбата си, ще го направя. Дреме ми за Читателя.

— Без богохулства. Нуждаем се от Него. Не е моментът да му отправяме предизвикателства.

Спускам се с все сили срещу стената на Вселената Страница в една зона без знаци.

— Погледни! Отбелязах точка, като се блъснах в преградата на страницата. Моята нажежена звезда изписа голям тъмен кръг.

Оставам си под моя кръг — възхищавам се на способността си да въздействам върху преградата.

— Да, обаче погледни очите на Читателя. Той е видял твоята точка и продължава да следи редовете отдолу. За него това е просто отпечатана точка в книгата.

— Чакай, още не съм казал последната си дума! Засилвам се и осъществявам заканата си на цяла страница:

— Ха така. Няма начин Читателя да не е забелязал всички тези отпечатъци вместо букви на цяла огромна бяла страница. Със сигурност той вижда, че става нещо нередно. Не е „обичайно“ да има такива неща в книгите.

Двете ни светлинни кълба се доближават до повърхността на страницата, за да наблюдават отблизо реакцията на очите от другата страна на нашата вселена.

— Продължава да си чете! Читателят не ни вижда в плътността на страницата. Също като огледало без амалгама. За него каквото и да се случи на повърхността на страницата, си о става нормално и е част от повествуванието. Най-много да реши, че става дума за стилово хрумване на автора.

— Не може да бъде!

— Ние го виждаме, но той не може да ни види. Дори да се движим на зигзаг под повърхността на страницата, никога няма да забележи нашето присъствие.

— Почакай! — възкликвам аз. — Щом успяхме да изпишем точки, значи владеем онова, което се случва по страницата. Ще опитам друго: да се появим, каквито сме си, но уголемени, и то сред тъмнината на пространството около нас!

Розовите пръсти обръщат страницата.

За мое най-голямо отчаяние двете очи продължават да си следят редовете.

— Не се получи. Явно Читателя смята, че това е игричка на автора…

— Дреме ми за автора. Ще се обърна направо към Читателя, без участието на автора!

— Не може да го прочете, за него думите са изписани наопаки.

— Нищо, аз имам и пространство, и време.

— Ако можеш, пиши с печатни букви. Така ще е по-лесно за Читателя.

АЗ СЪМ В СТРАНИЦАТА И ВИ ГЛЕДАМ Очите продължават да си четат.

— Читателят продължава да смята, че всичко си е наред. За него всичко, което се случва на страниците, си е част от романа — оплаква се звездата Едмон Уелс.

Съсредоточавам се и пробвам друго — да установя мисловно общуване:

„ЧИТАТЕЛЮ, АКО МЕ ЧУВАШ, ДА ЗНАЕШ, ЧЕ НИЕ СМЕ ТУК, ЕДМОН УЕЛС И АЗ, В САМАТА ТЪКАН НА СТРАНИЦАТА, КОЯТО ЧЕТЕШ. НЕ СМЕ ПРОСТО ГЕРОИ В РОМАН. НИЕ СЪЩЕСТВУВАМЕ НАИСТИНА.“

Очите на Читателя продължават неумолимо да се движат.

Това започва да ме вбесява.

„ЕЙ, ЧИТАТЕЛЮ! НАЛИ МЕ ЧЕТЕШ? ДА ЗНАЕШ — АЗ СЪМ МИКАЕЛ ПЕНСОН, АЗ СЪМ СВОБОДЕН И САМ НАПРАВЛЯВАМ ЖИВОТА СИ, НЕЗАВИСИМО ОТ ТЕБ И НЕЗАВИСИМО ОТ ПИСАТЕЛЯ, КОЙТО УЖ СЪЧИНЯВА МОИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ.“

Трябва да измисля нещо друго.

А, сетих се.

— ЕЙ, ЧИТАТЕЛЮ! АКО МЕ ЧУВАШ, МОЖЕШ ДА НИ ДАДЕШ ЗНАК, ЧЕ НИ РАЗБИРАШ. ДОСТАТЪЧНО Е ДА ОТКЪСНЕШ ЪГЪЛЧЕТО НА СТРАНИЦАТА ГОРЕ ВДЯСНО ТОВА СА САМО ЕДИН-ДВА САНТИМЕТРА ХАРТИЯ. ХАЙДЕ, ОТКЪСНИ ПАРЧЕНЦЕ ОТ НАШАТА ВСЕЛЕНА. ОБОЗНАЧИЛ СЪМ ГО С ПУНКТИР, ЗА ДА ТЕ УЛЕСНЯ.

ОТКЪСНАТОТО ЪГЪЛЧЕ ЩЕ БЪДЕ ЗНАК ЗА РАЗБИРАТЕЛСТВО. ТАКА ЩЕ НИ СТАНЕ ЯСНО, ЧЕ СИ ГОТОВ ДА СИ ГОВОРИШ С НАС ИЗВЪН КНИГАТА, КОЯТО ДЪРЖИШ В РЪЦЕ!

Чакаме.

— Зарежи — сопва се Едмон Уелс. — Дори Читателя да ти се подчини, нищо не се променя. Повествуванието продължава. Ако го чете, вече е отгърнал другата страница. Дори не можем да проверим дали твоята страница е скъсана. Тя е зад гърбовете ни!

— Ама можем да я видим откъм новата.

— Не, бе, ето че не разбираш. Всичко е писано, каквото и да е станало в предишните страници, повествуванието си продължава.

Звездната яркост на Едмон Уелс намалява леко.

— Нямаш повече възможности от някой микроб, който се опитва да спре камион по магистрала.

Не желая да се отказвам. Изпращам нова насочена мисъл.

„ЕЙ, ЧИТАТЕЛЮ! ЧУВАШ ЛИ МЕ? ДА ЗНАЕШ, НЕ СМЕ САМО НИЕ… И ТИ МОЖЕ БИ СИ САМО НЯКАКЪВ ГЕРОЙ. СВЕТЪТ, В КОЙТО СМЯТАШ, ЧЕ ЖИВЕЕШ, И КОЙТО НАРИЧАШ «РЕАЛНОСТ», Е САМО РОМАН, В КОЙТО ТИ СИ ВКЛЮЧЕН, И ТВОЯТ ЖИВОТ Е ИЗМИСЛЕН ОТ АВТОР ОТ САМОТО НАЧАЛО, ТА ДО САМИЯ КРАЙ!“

— Престани, Микаел, виждаш, че Читателя чете, без да проумява дълбокия смисъл на онова, което му казваш. Той не може да постави под въпрос самия себе си.

— Че защо не?

— Не може да те приеме на сериозно. За него ти си все тъй герой, който се изявява в романа. Дори да е откъснал ъгълчето, както ти поиска, той не може да контактува с теб.

— Тогава как да преминем през бариерата? Не искам да се отказвам.

„ЕЙ, ЧИТАТЕЛЮ! НАД ТЕБ ИМА ЧИТАТЕЛ, КОЙТО ТЕ ЧЕТЕ. ЧУВАШ ЛИ МЕ? АКО МОЖЕШЕ ДА СЕ ПРЕОБРАЗИШ В ЗВЕЗДА И ДА ОТПЪТУВАШ ДО ГРАНИЦИТЕ НА ТВОЯТА ВСЕЛЕНА, ЩЕШЕ ДА ОТКРИЕШ, ЧЕ ТЯ Е СТРАНИЦА И ИМА ОЧИ, КОИТО ЧЕТАТ И ТЕБ!“

Едмон Уелс се приближава до мен и с промените в цветовата си гама ми внушава, че е време да спра. Той признава:

— На мен не ми пречи, че съм герой от роман. Приемам моя статут да бъда художествена реалност и да възниквам безкрайно всеки път, когато ме четат. Дори имам усещането, че съм всемогъщ. Живея свой живот безкрайно къде ли не. Погледите на читателите изграждат до безкрай моето съществуване. Стига си се вторачвал единствено в неудобството да си марионетка в чуждо въображение. Ти също имаш тази сила.

— Каква сила?

— ДА ЧЕТЕШ! И посредством този почти божествен акт да създаваш светове. Можеш кога да е да грабнеш някой роман с въображаеми герои и да им вдъхнеш живот. Та нали Зевс ти бе подсказал, че името ти означава на иврит: „Кой е като бог?“. Ти си носител на този метафизичен въпрос. И най-сетне знаеш отговора му…

Тогава аз изричам вълшебната дума, разбулваща всички загадки:

— ЧИТАТЕЛЯТ.