Бернар Вербер
Загадката на боговете (87)

87. Адонай

Съзнанието ми се разраства още.

Сякаш е излъчване от самия мен, което тръгва от мен, от моята звезда и задава съдбоносния въпрос: „Какво има най-отгоре?“.

И ето — очевидното буквално ме озарява, то е грандиозно. Стотици пъти е изричано от моите приятели, от кого ли не.

Подобно на загадката за нищото, то е толкова просто, толкова логично, толкова естествено, че никой и не помисля за него.

А отговорът ще ни избоде очите.

„Надгалактическия Бог“ се вижда навред — необхватен, необхватен, НЕОБХВАТЕН.

Аз съм в НЕГО.

Открай време и задълго.

Нали Делфин ми казваше: „Според мен Бог ни обгръща, той се съдържа в птичите песни, в движението на облаците, в най-дребното насекомо, в най-мъничкото дървесно листенце, в усмивката ти, в сълзите ми, в нашата радост и в нашата болка…“. Колко хубаво го бе изразила.

Надгалактическия Бог е действително навсякъде.

Това е…

ВСЕЛЕНАТА.

Едва-що съм си го помислил — и ето че душата ми се свързва с много по-мащабно, много по-безгранично единство от Галактиката.

Всички други звезди в качеството си на „осмици“ са изминали пътя, за да се доберат до „девятката“ на галактиката, и навярно са пътували още, за да достигнат до онова, което аз неизбежно си представям като „десятка“.

Това е числото, съдържащо всички измерения, съдържащо всички цифри в себе си.

Великия Вселенски Бог е „Десятка“. Едва-що съм проумял природата му — и ето че се свързвам с него.

В случая той не е старец като Зевс.

Не е и женско присъствие като Галактиката.

Това е „Всичко, съдържащо всичко свръх Всичко“. ВСЕЛЕНАТА В ЦЯЛОСТНИЯ й ВИД.

Мислите ми се свързват с Вселената и аз незабавно усещам в нея милиардите галактики като майчински единства, подобни на онази, в която се намирам.

В своята цялост Вселената е жив организъм, галактиките майки представляват неговите клетки.

Вселената може да общува с нас.

Нали навремето Делфин ми бе доказала, че можем да разговаряме с нашите клетки, за да се лекуваме.

Това е необхватна мисъл, по-безгранична от най-дългия ми звезден светлинен лъч, по-обширна от най-обширния хоризонт, който бих могъл да обозра с въображението си.

ВСЕЛЕНАТА.

— Добър ден, Вселено — изричам аз в душата си с уважение.

— Добър ден, Микаел.

Ето — аз й говоря, а Вселената ми отговаря. На моя език, в моята съобразяваща система. Вселената ми отговаря съвсем простичко. Всичко общува. Всичко говори. Можем да си приказваме с всяко съзнателно единство във Вселената, включително със самата Вселена.

— Какво сте вие? — питам аз.

— Вече знаеш. А ти кой си?

— Аз съм част от вас.

— Видя ли, знаеш. Всеки въпрос представлява отговор.

— Как да ви наричам?

— Как смяташ, че трябва да ме наричаш?

— Онова, което разговаря с мен, е живо. Значи, вие представлявате живата енергия.

— Продължи си мисълта.

— Тази енергия е разкъсана на три. Три сили. Доверие (Любов), Надмощие, Кротост (Неутралност). ДНК. Това е тайната формула на атомите. Положителна, Отрицателна, Неутрална.

— Продължавай.

— ДНК е дезоксирибонуклеиновата киселина. Тайната формула на ядрата на живите клетки.

— Продължавай.

— „Да“, „Не“, „Карай“… Това са представите, които възникват в разумните същества, когато се налага да бъдат възприемани абстрактни идеи.

— Продължавай.

— ДНК е и Еден, експерименталният полигон, съобразен с възможностите „да“, „не“ и „карай“, където разумни същества се опитват да обозрат съвкупния проект.

— Продължавай.

— Мисля, че и вас древните евреи са ви нарекли почти като ДНК — Адонай. Богът Вселена. Аз обаче бих направил уточнение: вие сте Вселена личност, всички сме включени във ВАС.

— Видя ли? Няма на какво да те науча, винаги си бил наясно, просто го беше забравил, а сега си спомняш и вече знаеш.

И тъй, Делфин ме е подготвила за тази среща, като ми е внушила всички дадености — ние сме включени, и то във всичко, а и „то“ може да общува с нас, както ние можем да общуваме с клетките или с атомите си.

Полекичка се нагаждам към мощта на откритието и на неговите последствия. Ето че кръгът се е затворил.

Над Девятката на Галактиката е Десятката на Вселената.

И все пак някак си съм разочарован. Значи, няма нищо повече за откриване, приключението свършва тук, стигнал съм до края на пътешествието на моята душа — тя вече е проумяла, че най-великият от всички богове е самата Вселена и не може да има нищо по-силно и по-огромно от нея.

Галактиката долавя тази мисъл и ми отговаря:

— Не, звездичке, приключението не свършва тук. Това, че си „тук и сега“ с нас, също не е просто съвпадение.

— Какво още има?

— Всъщност Вселената, тази Вселена, има отдавна свой личен проект и е решила да го осъществи днес. Може би заради теб — казва Галактиката. — Нали ти беше „онзи, когото очаквахме“.

Възприемам цялостно Галактиката с двете й необхватни части, изпълнени с праха на пъстрите звезди — тя лекичко се върти и излъчва светлина, изпълнена с милиарди цветове.

— Възникнал е животът, възникнал е човекът, възникнала е божествеността — не може да има по-голям проект за една Вселена.

— Може — заявява Галактиката. — Всяка структура иска да опознае свръхструктурата над себе си.

— Но над Вселената няма НИЩО!

— Стига си ръсил афоризми — казва ми Едмон Уелс, — сега трябва да слушаш Галактиката, тя е нашата наставница.

И аз се вслушвам в гласа на старата, изпълнена със светлина жена.

— Отвъд Вселената съществува още нещо — казва тя.

— Невъзможно е.

— Тя говори истината. Този випуск беше особено интересен и взех решение да осъществя върховния проект на живота си — обажда се все тъй участващата в разговора ни Вселена.

— Какъв е той? — питам аз.

— Да открия какво има над мен. Само това не. Не пак.

— Има нещо над Десятката.

Нали съм си мъничка звезда, започвам да потрепвам от възбуда, а същевременно си давам сметка, че бих могъл да изпека няколко планети наоколо — затова се успокоявам.

— Над Десятката е…

В този миг всички звезди хорово отговарят:

— Единайсетицата!

— А кое е Единайсетицата?

— Не, те грешат, не Единайсетицата е моят проект. Нито пък Дванайсетицата. В качеството си на Десятка аз съдържам всички цифри, както и всички двуцифрени числа. Следващата ми граница е нивото на съзнание 111 — обяснява Вселената.

— Сто и единайсет ли?

— Да, три пъти по едно… Това е един от най-старите ми проекти — продължава Вселената. — Мисля за него от сто и единайсет милиарда години. Имам усещането, че нещо живее над мен. Наричам го Сто и единайсетица. Мисля, че ще използвам факта, че разполагам измежду вас с две звезди изследователки, които биха били извънредно подходящи за целта — ще ви изпратя да откриете света над мен.

Добре ли чувам?

— Да, Микаел — ти и ти, Едмон Уелс. Посредством центростремителната сила на вашата Галактика ще ви препратя до една от моите граници. Отскоро успявам да досегна преградата й благодарение на израсналото си съзнание.

Възторгът на откриването на нови светове отново приижда в душата ми.

Кой е над Вселената?