Бернар Вербер
Загадката на боговете (85)

85. Звезда

Усещането е невероятно. Неописуемо. Вече нямам форма. Нямам съдържание. Аз съм чиста енергия и озарявам стъклената тръбичка — и толкоз.

Като си помисля, че Делфин ме смяташе за „блестящ“ — какво ли би рекла, ако ме видеше като чиста светлина.

Центрофугата спира, епруветката бива освободена и светкавично покрита с черен плат. Зевс „заточава“ моята светлина.

Крайчец на черния плат бива отместен и аз мигновено се изплъзвам, обаче ме пресреща вдлъбнато огледало и ме концентрира, за да стана насочен, протяжен и прав лъч.

Значи, това е предназначението на лещите и огледалата в лабораторията. Вече съм съвсем стегнат лъч. Поемат ме оптически лещи и ме концентрират още повече.

В качеството си на светлинен лъч преминавам през пространство, което дори не преценявам, и се издължавам. Явява се отражателно огледало и аз отскачам от него. Образувам V. Друго огледало ме превръща в W.

Разтягам се из помещението, концентриран като лазерен лъч — осветявам всичко около мен.

Когато преминавам близо до предмети, ги озарявам. Неизброимите ми фотони отскачат от тях и прогонват сенките.

Зевс доближава лицето си до моята светлина и аз го обливам с нея.

Моята светлина облива всичко. Тя преобразява съществата в образи. Тя изтъква цветове и форми.

Една леща бива поставена срещу моя лъч и аз се разширявам до конус. Друга леща ме концентрира и се превръщам в още по-тънък и по-ярък сбит лъч. Възприятието ми на времето се променя. Толкова съм бърз, че сякаш всичко се движи някак забавено.

Огледало ме насочва към кристален триъгълник, образуващ призма. Светлината ми се разпада на дъга, включваща виолетово и жълто и преминаваща през червено, зелено, синьо и розово.

Значи, моята бяла светлина е съдържала всички тези цветове. Зевс ми показва всичко, което мога да постигна, бидейки чиста светлина.

Втора кристална призма събира всичките ми цветове в прелестна белота, която отново бива концентрирана от оптически лещи.

Пътувам през лабораторията почти с триста хиляди метра в секунда, разширявам се безкрайно, отскачам от огледалата, обливам обстановката и прогонвам сенките.

Накрая една лупа ме фокусира към вдлъбнато огледало. Всичките ми фотони достигат до него. В капан съм. После полусферично вдлъбнато огледало затваря саркофага за светлина. Така светлината ми е пленена, но не угасва.

Изпълнявам въртеливо движение.

Скоро се разгръща процес, при който топчето светлина придобива съдържание.

Съдържащото ме кълбесто огледало е обект на манипулация. Имам чувството, че Зевс го поставя в изстрелващ механизъм. Чувам, че отваря прозорец. После изстрелващият механизъм бива задействан и огледалната сфера е запратена в небето. Пътувам в моя саркофаг, ала ето че скоростта му се забавя.

Някъде из космоса съм.

Единствено посредством силата на мисълта си се завъртам все по-бързо в моето огледално кълбо, загрявам се, налягането ми нараства и успявам накрая да взривя моя саркофаг.

Вън има само небе с някакви светлинки и аз проумявам в какво се състои новото ми преображение.

ПРЕВЪРНАЛ СЪМ СЕ В ЗВЕЗДА! Около мен лъщят други звезди. Толкова звезди…

Възможно ли е всички да са преминали през история, подобна на моята? Нима това е краят на всяка развита душа? Да стане звезда…?

— Шт!

Кой се обади? Като че ли някой ми каза „шт“.

— Мислй по-тихо, тук можеш да мислиш полекичка. Изреченията направо нахлуват в моето „звездно съзнание“.

— Кой ми говори?

Моментално всички звезди ми отговарят хорово:

— Ние.

— Къде съм? Кои сте вие?

— Аз съм тук — казва звездата Едмон Уелс, красива жълта звезда с червени отблясъчета.

— И ти ли си звезда?

— Разбира се.

— Аз също — казва една розовееща звезда, в която разпознавам Афродита. Тя признава:

— Всъщност винаги съм мечтала да бъда съзвездие. Сега желанието ми се сбъдна. Така де, благодарение на съзвездията им във вечерното небе могат да бъдат разпознати Андромеда, Херкулес и Пегас, а досега никой не припознаваше „съзвездие Афродита“.

Сещам се, че според гръцката митология след смъртта си полубоговете се преобразявали в звезди, но никому не е хрумвало, че такова нещо може да се случи „наистина“.

— Ами другите? — питам аз.

— Тук съм — съобщава Орфей, малка синкава звездица.

— Аз пък съм тук — оповестява Едип, зеленеейки се.

— И аз съм тук — заключава мушичката, която е съвсем жълта. Радвам се, че всичките ми приятели са налице.

— Всички имахме някакви си съзвездия или звезди, които носеха нашите имена, но сега действително сме ние — заявява доволно Едип.

— Добре сме си тук — въздъхва Орфей.

— Сега вече не ме е страх, че ще остарея — отбелязва Афродита.

— Аз пък простих на себе си, че убих баща си и се любих с майка си — убеждава ни Едип.

— И аз си простих, задето се обърнах да видя Евридика — завършва Орфей.

— А аз най-сетне мога да говоря — съобщава мушичката.

— Вярно, щом можеш да приказваш, говори, мушичке. Ти химера на коя личност от миналото си?

— Аз съм любимата, която ти бе предначертана още от началото на твоя живот на смъртен. Припомни си твоя живот като танатонавт, нали Раул бе разкрил коя е най-важната жена в живота ти.

— Натали Ким?

— Това е едно от някогашните ми имена.

Натали Ким. Припомням си. Тя бе моята „портокалова половинка“, с която отказах да се срещам, понеже бях с жена си Роз и не исках да си усложнявам живота… Значи, ме е следвала дотук!

— Аз пък най-после имам достъп до цялото възможно знание — казва Едмон Уелс. — Тайни, загадки, знания — всички са на разположение на нашите души, оттук в качеството си на звезди виждаме и разбираме всичко навсякъде.

Приятелите ми са във възторг, целите са светнали.

— Ами Великия Бог, който е над нас? Прословутата Девятка? — питам аз.

— Висшето измерение ли? Та то е пред тебе — отвръща Едмон Уелс. — Вгледай се с новите си звездни сетива.

— Тук някъде има Девятка ли? Нищо не виждам.

— Вгледай се кое има форма на цифрата 9, ще ти избоде очите. Взирам се и различавам единствено пустота и звезди.

— Не виждам нищо.

— Разшири възприятието си. Не се самоограничавай в обичайния си мироглед. Разширявам „гледците“ си и… внезапно ГО виждам.

Впрочем виждам Я. Не е „той“, а „тя“.

ТЯ.

Сащисан съм колко е явна. Колко е величествена. Колко е грамадна. Колко е красива.

Какви дълги и изящни крайници има.

Проумявам коя е Девятката, която ще ми избоде очите.

ГАЛАКТИКАТА.

Тъкмо тя ни надхвърля всички. Естествено. Та дори и само заради размерите си.

— Добър ден — обажда се Галактиката.

Моментално изпитвам чувство на дълбоко уважение. Странно как възприемам гласа на това единство като глас на стара и великодушна жена.

Не се осмелявам да отговоря, толкова силно се вълнувам. Припомням си как някога бях съзирал в символиката на франкмасонските храмове по средата на триъгълника латинската буква G. Мой приятел масон ми бе казал: „Това е Г-то за ГАНВ — Големият Архитект На Вселената“. Също тъй и в Кабалата буквата Г, Гуимел, представлява „висшето единство“. Всъщност някои интуитивно са доловили, че трябва да се използва тази буква.

Г като Галактика.

Да можех, бих добавил в Енциклопедията на относителното и абсолютното знание:

9. Галактиката. Отворена спирала. Чиста линия на обичта, обърната навън. Спирала на

спиритуалното, на духовното. Измерение на хумора и любовта, завъртащо се, за да се

протегне.

Тя е Девятката, тя е Великата Богиня. Най-сетне я съзирам в цялата й космическа мощ. Тя контактува директно с мен — Галактиката Майка общува с „простоватата звезда новак, включена в един от обширните й крайници“.

— Значи и ти се върна, Микаел. Беше светлинка, възникнала при Големия взрив, ето че сега си отново светлина. Но си имаш собствено сияние.

Нарече ме по име.

— Ама вие ме познавате?

— „Аз не, но синът ми чете вашите съчинения и обожава онова, което пишете.“ Фразата, която изпълваше живота ми като Габриел Асколейн, ме сепва. Моята Галактика умее да се шегува.

„Бог е хумор“, казваше Фреди Майер. Беше прав. Всичко е само огромен виц, измъдрен от дух шегобиец.

— А като съм звезда, какво ще правя?

— Страх те е, че ще ти е скучно ли? Не се бой, около теб има милиони твои колеги. Никога няма да се чувстваш сам. Впрочем някои звезди, които познаваш, не са много далеч.

— Аз съм тук.

Мигновено разпознавам чия е тази звездна мисъл.

— Раул!

— Всички се озоваваме тук. Просто е въпрос на време — признава той. — Ще видиш, да си звезда не е лошо като състояние на една душа.

— Че ако и ти си тук, какъв смисъл има, дето спечели играта на божественост?

— Пристигнах малко преди вас. В крайна сметка, както каза Галактиката, всички идем от звездите и всички свършваме като звезди. Другото са само „дребни междинни преживелици“. С победата си ускорих идването си. Сега осъзнай какъв си късметлия и използвай възможността да бъдеш тук под тази форма.

Опитвам се да „усетя“ сам себе си, както ме съветва моят приятел. Вярно, че ми е добре.

Не се насилвам да постигам напредък. Не изпитвам страх, че ще умра. Не изпитвам неприязън, не съм наранен, нямам чувство за вина, не се боя, че ще сбъркам. Пълно отпускане. Ама все пак нещо ме притеснява.

Делфин.

— Ами „Земя 18“? — питам аз. Отговаря ми Афродита.

— Не се безпокой за твоята мъничка смъртна, Галактиката намести „твоята“ планета тук. Вече си е в нашето измерение. Тепърва няма да имат стъклено кълбо около себе си и дори ще могат да пътуват в Космоса.

— Къде е „Земя 18“? — питам тревожно аз.

Тогава Галактиката премахва последните ми притеснения, посочва ми звездните координати на планетата и аз забелязвам, че тя се върти около звездата Афродита.

— Афродита, ако ти си слънцето на тази планета, моля те, заради мен недей поне да изгаряш Делфин и нашето бебе.

— Не се безпокой, ще имам грижата. При положение че вече съм звезда, дребните заяжданици от Еден не ми допадат. Проумях какво е да възвисиш душата си. Не бих могла да сторя зло на твоята приятелка. Не изпитвам дори и грам ревност.

Долавям, че е искрена.

— Имай й доверие — потвърждава и мушичката. Трептя в знак на благодарност.

— А щом си слънце на „Земя 18“, ще й бъдеш и богиня, тъй ли? — питам аз Афродита.

— Ние в тази Галактика решихме всички най-колегиално „Земя 18“ да бъде наш съвместен опит като планета — пояснява ми една непозната за мен звезда.

— Тепърва тя ще бъде сама за себе си. Ще бъде ПББ, сиреч „планета без богове“.

— След като разполагаше със сто четирийсет и четирима богове, което не е хич малко, ни се стори редно да я оставим да си поотдъхне без дори най-дребната намеса — добавя Раул Разорбак.

Това ми напомня въпроса на Едмон Уелс: „Ако Бог е всемогъщ и вездесъщ, дали има място, където той да е безпомощен и да го няма?“. „Земя 18“ вече е тъкмо такова място.

И все пак се безпокоя: щом на „Земя 18“ няма да има бог, може Прудон да превземе властта със своята секта, със своите медии, с фанатиците си и екстремистките си партии. Другите долавят моите мисли. Раул отговаря вместо тях:

— Не се тревожи, ти направи необходимото. Пося зърното на съпротивата с твоята игра „Царството на боговете“. Смъртните ще възпроизвеждат в игровото му качество твоя божествен опит.

— Ще четат твоята книга — известява ми една звезда.

— Но няма да я разберат — казвам аз. Отговарят ми всички звезди.

— Пак с тези овехтели страхове.

— Спри да се косиш, че ще останеш неразбран.

— Довери им се.

— Не се ли доверяваш на своите читатели?

— И да не разберат веднага, собственият им живот ще им се стори описан в някои пасажи.

— Ще стане на етапи. Всеки си има собствен ритъм.

— Ще се препрочита.

— Книгите имат голям отзвук. Винаги си го знаел.

— Пожелал си да породиш отзвук и не вярваш в него ли?

— Накрая ще разберат.

Звездите говорят една подир друга.

— Накрая всички ще разберат.

— Тъкмо затова Прудон няма да може да разпространи своите идеи.

— Ако имаш съмнения, знай, че оттук можем и без анх да виждаме какво става там. — Посочва ми едно синкавичко слънчице. — Мислиш за онова, което искаш да видиш — и го виждаш. Давай, опитай.

Затварям очи и действително — все едно съм изпратил сонда с камера до „Земя 18“. Виждам отгоре Острова на спокойствието. Виждам нашата къща. Виждам нашата стая. Виждам Делфин с едно дете. Момченце е.

Наоколо хора строят къщи и нагласят антени. Доста са напреднали подир моето отпътуване.

Измествам поглед по планетата и установявам, че играта „Царството на боговете“ се играе от милиони хора. Елиот е измислил шантави рекламни текстчета… „А какво бихте направили Вие на мястото на Бог?“… Или: „Подир напрегнатия работен ден няма нищо по-отморяващо от това да създадете планета“… Или пък: „Най-добрият начин да разберете един свят е да го ръководите“. „Историята на човечеството не Ви допада? Пробвайте сам, щом сте толкова умен!“…

Не е зле.

— Благодарение на тази привидно проста игричка накрая всичко ще разберат — убеждава ме една звезда.

Казвам си, че когато съм бил на „Земя 1“, моето слънце може би също е било съзнателно. И ни е наблюдавало. Ето, и в този случай цивилизациите, молили се на „Бог Слънце“, като например ацтеките, дори не са предполагали до каква степен са били на верен път.

Изведнъж новото ми звездно състояние започва силно да ми допада.

— Толкова съм щастлив да бъда тук — признавам аз. — Толкова ми е хубаво, задето най-сетне срещнах онова, което е над всичко. Вас, Майко. Вас, Галактико, която ни обгръщате всички във вашето закрилническо съзнание. Пауза.

— Съжалявам. Грешиш, Микаел. Аз не съм над всичко — отговаря Галактиката със своя глас на стара великодушна жена. — Има друго, което е над мен.

Не, да не почваме пак!

Не се осмелявам да си помисля въпроса, който искам да задам.

— А какво има над вас?

— Според теб какво е над Девятката?