Бернар Вербер
Загадката на боговете (81)

81. Последният етаж

През тази нощ не сънувам.

Събуждаме се безмълвно. Крачим, газейки скърцащия сняг, а второто слънце бавно се издига.

Доста ни наболяват мускулите, но нямаме повече време за губене.

Орфей насочва вниманието ни към ширналото се море. Точно на равнището на линията на синеещата вода пак са се изписали знаци. Този път не са поредица от букви, а поредица от цифри, обърнати наопаки.

— Може би нормално изписани биха означавали „271“ — казва Орфей.

— Не, „457“.

— Аз ги изкарах „124“.

Едмон Уелс свива рамене.

— Може би пак колективна халюцинация? Или северно сияние?

— Надморските видения по-скоро биват наричани „миражи“.

— Мираж с цифри? — учудва се Орфей.

— Колкото повече се доближаваме до Великия Бог, толкова по-логично е да се случват непонятни за нас неща.

— Да се изкачваме. Едва ли сме далеч от билото — отсича Афродита.

Постараваме се да побързаме.

Аз крача най-отпред заедно с Афродита — изведнъж рязко се налага да спра. Носният ми хрущял е ударен. Жестока болка. Блъснал съм се в невидима стена.

Гледам, ала не виждам нищо. И все пак болката е налице, силна и реална.

— Хребетът е обграден от силово поле — заявява Едмон Уелс, опипвайки незримата преграда.

— Зевс ме беше предупредил за това значимо препятствие, но си мислех, че след като Раул е поел насам, стената ще изчезне. Ние сме като сперматозоиди пред яйцеклетка, допуснала един от нас — казвам аз.

— И неуязвима за други прониквания — въздъхва Едип.

— Ако е така, тук трябва да има „белег“, останал след преминаването. Завиваме, за да търсим друг подстъп към планината.

— Погледнете насам… — обажда се изведнъж Афродита.

Различаваме откъм най-западната страна стръмен път. Той преминава изцяло през първата планина, Зевсовата, и излиза от един тунел, като минава по златен мост към върха на втората планина.

— Елисейските полета… Насочваме се към бляскавия път.

Навлизаме отстрани. Земята отгоре е мека и червена, подобно на дебел кадифен килим. Като някакъв издължен език.

Най-сетне крачим по митичния друм. Елисейските полета. Забелязвам следи от стъпки по пурпурното кадифе.

— Раул вече е минал оттук.

Напредваме и отново достигаме до препятствие. То е меко, прозрачно и много плътно. Блъскаме, опитваме се да го пробием с твърди предмети — устоява.

Опипвайки го, Едмон Уелс открива по-непрозрачна зона, напомняща отвесен жлеб.

— Нещо като разкъсване в стената.

— Това е белегът, останал след преминаването на Раул. Дойдохме твърде късно — промълвявам аз.

— Сега вече няма как да преминем — отронва Орфей. — Дотук сме. Раул единствен е успял да преодолее преградата.

— Ама че тъпотия — възмущава се Едип. — Справихме се с толкова изпитания!

— Постарахме се. Опитахме — не се получи. Остава ни само да се върнем по Елисейските полета.

— А какво да правим долу? Да се включим в братоубийствената война ли? Обръщам се към Афродита.

— Не може ли пак да ме вкараш в центрофугата си? Щом ще се мре, предпочитам да загина на Острова на спокойствието.

С Делфин.

— Не умея да направлявам процеса в обратната посока — отговаря хладно богинята на любовта.

— Защо да не се върнем да живеем при сатирите на бог Пан? В края на краищата „секс и хумор“ не е лош девиз! — сепва ни едва ли не трезво Орфей.

Тогава Едип ни дава знак да замълчим.

— Чувам шум.

Обръщаме се и съзираме в далечината голямо множество, което се изкачва по Елисейските полета към нас. Не са напълно различими, но сред тях има кентаври, грифони и сирени в пълни с вода басейни.

— Бойците на Арес са победили бойците на Дионис — оповестява Едмон Уелс. — Тръгнали са по Елисейските полета и идват да се срещнат със Създателя. След броени часове ще бъдат тук.

Отивам пак до преградата, която заприщва Елисейските полета, и я блъскам с юмруци тъй, че чак изпитвам болка. После се укротявам.

Което е било разтворено, трябва да може пак да се разтвори.

— Сигурно има някакъв начин — изрича Едмон Уелс. Афродита се обръща към мен.

— Успя да откриеш отговора на загадката на Сфинкса, все ще съумееш да ни преведеш и през тази врата.

Припомням си наставленията на Делфин.

— Потърпете само няколко минути…

Сядам долу със свити крака, забавям сърдечния си ритъм, изпразвам съзнанието си. Изтръгвам се от тялото си и политам. Издигам се над планината, над атмосферния слой на Еден. Разпалвам линията на бъдещето си, поставям флагчето „тук и сега“, напредвам, устремен през образите на предстоящите значими мигове. Спирам се на първия.

Когато се завръщам в тялото си, съм понесъл спомена за моя аз в „непосредственото бъдеще“.

Всъщност, когато съм си представял меката преграда като яйцеклетка, не съм грешал. Просто не съм достигнал до пълнотата на представата.

Онова, което напомня за белег от рана, не е нищо подобно. Давам указания на моите четирима спътници.

— Смятайте тази бариера за жива. Тя има нужда от ласки и от… целувки, за да се разтвори.

— Ама че смехория — казва Орфей.

— Доста странно предложение — съгласна е и Афродита. — Та това е само стена.

— Да не искаш да я „възбудим“? — пита Едмон Уелс.

— Именно. Искам да я галите, да я целувате и тя да се отпусне — преградата е жива. Всичко живо се нуждае от любов. Единствено посредством обичта тя ще ни допусне да преминем. Впрочем ако някой може да предложи нещо по-добро…

Посочвам надолу към Елисейските полета бързо напредващото множество на бунтарите. Едип признава:

— Да опитаме, не губим нищо.

Ето че се вслушват в моя съвет. Орфей добросъвество започва да ближе стената, Афродита се задоволява с целувки, а Едмон Уелс опипва най-меките участъци.

И аз се отдавам на „баране“, както моят аз в бъдещето. Ето че успявам да пъхна пръста си, той се провира наполовина в прозрачната стена.

— Получава се! Продължавайте!

Още целувки, близане, ласки. Дори мушичката гали едно ъгълче от преградата. Виждаме в далечината тълпата гневни олимпийци, която се е устремила към нас. Стената започва да потръпва. Става сивкава, непрозирна, покрай вертикалната линия се очертават други.

— Разтвори се, хайде, разтвори се, мембранке. Натискам с показалец. И той хлътва! Подир пръста — и ръката.

Всички полагаме огромни усилия.

Афродита се прилепя до стената и се търка в нея, Едмон Уелс я гали и мърмори нещо. Сега стената се огъва, страничните линии побеляват и се разрастват, все едно се пропуква лед.

Натискам. Ръката ми се провира до рамото.

Доближавам теме и го използвам като таран. Прониквам с чело до веждите. Това ми напомня твърде отдавна преживени неща. Откъм другата страна е топличко.

Затварям очи, клепачите ми се трият в нещо. Носът ми е леко притиснат, но минава. И устата. Вдъхвам влажен въздух.

В тъпанчетата ми се прокрадват звуците в новото пространство.

То е нещо като широк тунел, обгърнат от същата тази прозирна, жива преграда.

Вятърът или каквито и да било неща отвън вече не се чуват. Чудесно е усещането да си откъснат от външнината.

Отдавна преживени неща — но наопаки.

Продължавам да натискам, прокарвам гърдите, единия крак, цялото тяло. Това е. Озовавам се от другата страна на мембраната. Усещане за завръщане.

Мястото е уютно, топло, тихо, отдолу е гъвкаво, въздухът е изпълнен с ухание на млечна плът.

Каня със знаци моите приятели да идват при мен.

Подир безброй галения и целувки моите четирима спътници също преминават през живата стена. Едип се промушва последен, дърпат го Едмон Уелс и Орфей. Тъкмо навреме. Олимпийските бунтари за малко да се доберат до нас.

Те се спират пред все по-непрозирната стена. Посейдон е отпред, вади анха си и прави опит да отстрани препятствието с мълнии.

Незабавно се получава обратният ефект: стената потръпва за последно, втвърдява се и пак става невидима.

Разярените богове стрелят, блъскат, удрят стената, подпомогнати от кентаврите, грифоните и химерите.

Говорят ни, но не ги чуваме.

Едмон Уелс дори си позволява да им изпрати въздушна целувка. Така им подсказва решението, обаче те приемат жеста за провокация и стават още по-груби и по-заплашителни.

— Ако не открият тайната, никога няма да могат да преминат — отбелязва Едип.

— Само време изгубихме с тези простаци — добавя наперилата се отново Афродита. Придвижваме се през прозрачния, топличък и влажен тунел към върха на планината.

Стената става все по-непрозирна, оттенъците й варират към бежово, розово, а накрая и червено. Светлината отвън не може да си пробие път и сега напредваме по мек, червен, топъл канал.

— Вероятно сме доста близо до върха — преценява Орфей.

Достигаме до гъвкава ципа, през която тук-там се процеждат лъчи светлина.

— Дали това е „последното було“.

— Още малко и ще има Откровение. Последно разбулване на реалността — казвам аз. Орфей се приближава, протяга ръка и се спира. Едип е наострил слух и пита:

— Какво става? Да не те хвана шубе?

Писва ми, пристъпвам и рязко повдигам пурпурната завеса.