Бернар Вербер
Загадката на боговете (79)

79. Към върха

Наклонът вече е стръмен, на високото въздухът се диша по-леко, обаче вървенето става по-мъчително.

Дълго крачим по пътечки, все по-стръмни. „Земя 18“, която нося във вече зашитата ми раница, ми натежава.

Да мъкнеш цял един свят километри наред, макар и да е в някакво си ковчеже, си е изморително. Сещам се за Атлас и изпитвам състрадание към него.

За мен обаче това не е само един свят. Там се таи надеждата ми за бъдещето. Делфин.

Детето ни, което ще се роди. Общността от нови приятели. Ето че се движа по-бодро.

Пътеката, криволичеща сред скалите, изчезва — трябва сами да се насочваме. Отпред Орфей разтваря растенията, които ни препречват пътя. Въздухът става по-плътен, захлажда се. Никой от нас не обелва дума, издишваме пара.

Насреща ни планината с окъпания в мъгла връх е покрита от снежна пелена, която се спуска на ивици от билото като сметана върху сладкиш.

Наклонът вече е съвсем стръмен, достигаме до нещо като плато — Едмон Уелс предлага да си починем.

Пред нас се открива обширна гледка: Зевсовата планина на запад, както и бреговите линии.

Рисунката ми е била точна. Островът прилича на голям триъгълник, леко вдлъбнат покрай подстъпите на първата планина.

— Сега поне сме наясно. Планините са две, а не три — изтъква Едмон Уелс. — Ако се доберем до този връх, няма да има друг, до който да се изкачваме.

Иззад първата планина извира черен дим и всички си мислим за Олимпия — за града, обхванат от гражданска война.

— Те си мислят, че се бият за победа. Това не е така. Бият се, за да се самоунищожат. Особено са за оплакване тези, които ще умрат последни — въздъхва Едмон Уелс.

— Това е вашата теория за „апоптозата“, нали?

— Самите ние, когато бяхме богове, изоставихме някои от нашите смъртни, за да могат други да постигнат успех. Припомни си, Микаел, как нашият кораб се отдели от брега, понесъл всичката ни надежда… И мравките също понякога жертват безброй „войници“, та да може царицата им да избяга.

Надигащият се черен дим все по-мощно застила първата планина.

— Цялата Олимпия навярно тъне в кръв и пламъци.

Мушичката каца върху пръста ми, сякаш за да ми припомни, че ми носи късмет с присъствието си.

Небето вече помръква, когато достигаме до заснежената зона.

Стъпваме все по-тежко. Студът прониква дори през дрехите ни. Потта прилепя тогите към кожата.

Макар аз да не се държа много приветливо, Афродита върви все тъй близо до мен.

Нощта настъпва и решаваме да лагеруваме на едно ново малко плато.

Анховете ни са се изтощили при нападението на вълците, така че палим огън с кремъци и сухи съчки. Едип се оказва извънредно сръчен в това нелеко упражнение. Блясва искрица, подпалва късче плат, платът бива пъхнат под клонките. Огънят се разгаря. От него струи живителна топлина.

Орфей обаче насочва вниманието ни към едно странно явление. Над нас по небосвода се изписват тънки бели букви. Наистина — съвсем за кратко, но ги забелязваме. Седим смутени.

— Какво видяхте?

— Букви, изписани наобратно. Получаваше се думата „АТАКД“ — казва Орфей.

— Не, май беше „ГОБ“ — поправя го Афродита.

Аз пък май бях видял „АН“. Споглеждаме се неуверено.

— Това е колективна халюцинация — отсича Едмон Уелс. — Понякога поради атмосферния слой звездите ни се привиждат издължени. Поредица от точки може да бъде възприета като права или крива линия. А въображението ни й придава знаковост.

— Било е северното сияние и туйто. Тази планета е толкова малка, че покрай планините се получават ефекти на северно сияние.

За да ни поразсее, Едмон Уелс взима една горяща клонка.

— Това ме подсеща за виц на Фреди Майер. Астроном открива в небето планета, която го заинтригува. Буквално се разорява, за да купи какво ли не оборудване, непрестанно успява да подобри оптичния образ на въпросната планета, все се взира в нея. После умира, молейки своя син да продължи да я изучава. Синът следва завета на своя баща, купува все по-мощни телескопи, за да постигне по-добра видимост на небесния обект. Един ден успява да различи повърхността на планетата и забелязва, че по нея сякаш са надраскани някакви знаци. Знаците приличат на букви. Буквите оформят фраза — гигантска фраза, изписана върху повърхността.

Слушаме Едмон Уелс с интерес.

— Фразата гласи: „Кои сте вие?“. Тогава синът на астронома се свързва с всички обсерватории по света и всички насочват телескопите си към интригуващата повърхност. Същинско планетарно явление. Според учените няма спор: разумни същества са съумели да изрисуват гигантски надпис, видим откъм друга планета, при това на нашия език. ООН се обръща към всички нации, за да се предприеме голям проект: да се отговори на посланието. Избират пустинята Сахара, булдозери разкопават огромни бразди, за да бъде изписан отговорът към инопланетяните. Отговорът гласи: „Ние сме земляни“. Ето че всички обитатели на земното кълбо се взират в небето, очаквайки следващо изречение. И внезапно повърхността на онази планета се променя. Сякаш заличават с техните булдозери въпроса „Кои сте вие?“, за да изпишат ново послание.

— И какво било то?

— „Не разговаряме с вас.“

Подир всичко преживяно настъпилото отрезвяване е добре дошло. Това е то силата на хубавия виц. Всичко се възприема другояче след него.

Афродита се доближава до мен. Неуморно съзерцавам дългата й руса коса и големите изумрудени очи. Мъничко се е смалила, лекичко е остаряла, ала, макар и да е изтощена, е толкова великолепна, че сякаш нищо не може да не бъде отразено в естествения й чар.

— Целуни ме — мълви тя. — Моля те. Правя го.

— Имам усещането, че скоро ще достигнем до откровение, което няма да ни бъде приятно — казва тя.

— Не се боя от срещата със Създателя. Тя смръщва лице.

— Имам лошо предчувствие. Едмон Уелс се примъква към нас.

— Ей, влюбените, нещо не е наред ли? Ако ви е студено, недейте да страните от нас, елате по-близо до огъня.

— Афродита се страхува от онова, което ще открием там горе. И другите се присъединяват към нас.

— От Великия Бог ли? Сигурно е някакъв като Зевс, но по-огромен, по-красив и по-силен — предполага Орфей.

— Това е съвсем опростенческа представа — казва Едип. — Винаги гадаем, преди да срещнем някого, и винаги се лъжем.

— За щастие — казва Едмон Уелс. — Бих бил много разочарован, ако Великия Бог там горе бъде такъв, какъвто съм си го представял.

Пускам пак моя знаменит въпрос:

— А ако вие срещнете Великия Бог, какво ще поискате от него?

— Аз бих го попитала… защо е измислил такава сложна система при сексуалността на хората — казва Афродита.

Едмон Уелс надига глава.

— Ако аз срещна Създателя, ще го попитам… дали вярва в себе си. Незабележимо се отдръпвам от Афродита.

— Ако аз видя Великия Бог, по-скоро ще го попитам дали вярва в мен — оповестява Орфей. Всички се поотпускаме.

— Аз ако видя Бог, ще го попитам… защо е създал Вселената, вместо нищо — казвам аз.

— Може би всички отговори са достижими за нас. Просто не задаваме правилните въпроси — отбелязва Афродита. — Обаче приближавайки се до НЕГО, обръгваме.

През мъглата около върха на втората планина проблясва светлинка.

Мушичката каца на пръста ми. Потръпва от студ. Аз я взимам в ръцете си и я доближавам до огъня.

— Според мен очакващото ни надхвърля и най-смелото въображение — заявява Орфей. — Това ще бъде върховно откровение. При всяко положение трета планина няма, видяхме одеве. Когато се озовем там горе, ще узнаем всичко за тайния механизъм на Вселената.

Афродита се притиска силно към мен. Никога не съм долавял такава тревожност у богинята. Всички заспиваме край припукващия огън.