Бернар Вербер
Загадката на боговете (75)

75. Черно лале

Двойката с мрачните тоги ни повежда към една низина, вдълбана в скалите. В най-ниската част има холандска мелница насред поле, осеяно от черни лалета. Един комин пуши, а по околните безлистни дървета са накацали гарвани.

Мата Хари ми бе говорила за своето детство в Холандия, в родното й градче Леуварден, сред лалета, полдери и вятърни мелници.

— Тя сама си изгради декора — пояснява Персефона, — за да пасва на личния й опит. Обзет съм от неприятно предчувствие.

Прекрачвам прага на мелницата, чиито криле проскърцват над нас въпреки безветрието. Вътре е пълно с прахоляк и паяжини.

На стената различавам портрети на самия мен, също и скулптури и снимки с моя образ. По масата се търкалят мръсни чинии с мухлясали парчета гауда.

Хадес се е доближил до мен, полага ръка върху рамото ми и ми се усмихва съжалително, като явно е искрен.

— Тя много ви обича и за да страда, избра да живее с ваши изображения.

— Къде е?

— В съседната стая. Спи, но аз ще я събудя и тя ще дойде. Ще хване ей тази кърпа и вие ще я отведете от моя свят. Разбира се, остава си проблемът, какъвто имаше и при Орфей. Ако се обърнете или се опитате да я заговорите, я губите завинаги. Ако пък я изведете вън, двамата пак ще се съберете.

— Няма да се обърна, няма да разговарям — заявявам решително аз.

Мисля си и за Делфин. Изпитвам чувството, че подобно на моряците, дето си имали по една жена на всяко пристанище, поддържам любовни връзки във всяко измерение. И тези любови не се изключват взаимно.

Обичам Делфин. Обичам Мата Хари. По определен начин обичам и Афродита. Както навремето, когато бях смъртен, обичах Амандин и Роз. Всяка от тях бе породила нещо. Но съм бил подготвен не само за един урок.

„Тук и сега“ действително ми се иска да спася Мата Хари, а и обожавам Делфин.

Поемам напред.

Хадес се обръща към Персефона и промълвява:

— Адът — това са техните желания. Толкова са… смехотворни.

Престорвам се, че не съм го чул.

Заставам с лице към вратата, Хадес пъха в ръката ми края на една кърпа.

— Когато усетите, че някой се е хванал за кърпата, тръгвайте. Ще трябва да вървите право натам.

Посочва ми зелен коридор с изумрудени стени.

— В дъното е изходът, водещ към върха на планината. Тръгвам с вашите приятели, ще ви чакаме.

Стискам кърпата в дясната си ръка.

Изпитвам смътното усещане, че съм участник във фокус с неочакван за публиката край. Това не ми харесва.

И все пак желанието ми да се събера отново с Мата Хари е по-силно от неприятното чувство, че самият Дявол може би ми погажда номер. Чакам дълго с кърпата, провесена зад мен.

Внезапно долавям присъствие — приближават се ситни стъпки. Една ръка улавя кърпата. Ще ми се да кажа нещо, но се сдържам — само след минути ще бъда отново с Мата Хари. Вече разсъждавам как тя ще ревнува, виждайки Афродита, но ми е пределно ясно, че ще си остана с по-важната от тях за мен. Поне що се отнася до това измерение. Мата.

Поемам на път, сърцето ми бие лудо. Отзад ме следват ситните стъпки.

Навлизам в дългия изумруден тунел, чийто изход свети като фар.

Колко хубаво е, че тя е тук, а не е преобразена в безмълвна муза (подобно на Мерилин Монро) или в сирена (като бащата на Раул). Само да не се подлъжа от любопитство като Орфей. Дано неговият неуспех да ми послужи за урок.

Напредваме, сърцето ми бие все по-ускорено.

Присъствието зад мен следва ритъма на крачките ми.

Казвам си, че щом тя е тук, значи, все пак е искала да се самонакаже за нещо… но за какво? Мата Хари е била жертва. Никога не е причинила зло на когото и да било.

Продължаваме да крачим, ала ето че се случва нещо странно. Стъпките зад гърба ми се забавят, кърпата е опъната по-ниско.

Аз си вървя. Остават стотина метра до изхода.

Кърпата се смъква постепенно, а стъпките стават по-ситни, зачестяват…

Какво се е случило?

Тя трябва да се е навела.

Така ми се иска да й кажа нещо.

Стъпките заситняват съвсем, забавят се, а кърпата пада все надолу.

След малко кърпата вече е опъната към земята, стъпките спират.

Уморила ли се е?

Ще ми се да я заговоря.

Мата! Надигни се, скоро пристигаме!

Прехапвам си езика, за да не отворя уста, изпъвам врат, за да устоя на желанието да се обърна и да разбера какво става.

Скоро чувам зад себе си хлипане, обаче не разпознавам гласа на Мата Хари.

Подир мен не върви Мата Хари.

Вече не мога да издържа, обръщам се.