Бернар Вербер
Загадката на боговете (71)

71. Стикс

Шумолене на листа. Под краката ни пропукват сухи съчки. Стотици разноцветни птичета излитат като изблици от пари. Сред влагата и топлината бръмчат насекоми. Дребни свенливи животинки надничат към нас през дървесните корони. Вият се змии, пърхат крехки пеперудки. Но сят се опияняващи аромати на цветя.

Мачете открива пътя пред нас, разсича стените от зеленина. Сатирите ни водят през екваториалната гора в южната част на Еден към втората планина. Местни жени са ни осигурили дрехи, подходящи за ходене и за по-хладно време.

Афродита върви до мен, имам чувството, че леко се е прегърбила. Малко преди да тръгнем, тя бе надала вик в банята. Богинята на любовта беше открила бръчка върху лицето си. Часове наред я успокоявах, докато най-сетне се подготвим за пътуването. За едно божество, което би трябвало да въплъщава красотата, първата бръчка, предвещаваща белезите на старостта, си е потресаващо явление.

И тъй — броячът на бомбата със закъснител вече работи. Афродита е наясно, че ще стане възрастна жена.

Начело на върволицата, включваща нас петимата и двайсетина сатири, е бог Пан, който ни води уверено. Крачи бързо и със златно мачете освобождава пътечките от клонаците.

Затягам презрамките на моята раница, в която са ковчежето със „Земя 18“ и сборникът с вицове на Фреди Майер, както и манерка с вода и изсушени плодове, раздадени ни от местните.

Вървим.

Минаваме покрай пропасти, покрай плътни гъсталаци със странна фауна и флора.

Чат-пат някой сатир измъква духалото си и по някоя змия пада, а дребните хора с кози крака бързо я прибират. Никога не бихме могли да се оправим из този път и да се придвижим напред без тяхната помощ.

Стигаме до мост от лиани над огромна пропаст. Тя е толкова широка, че другият край на моста не се вижда, обгърнат от плътна мъгла.

— Нашата територия свършва тук — съобщава ни бог Пан.

— Какво има от другата страна?

— Територията на Хадес.

Всички сатири плюят на земята вкупом, за да не бъдат застигнати от носителя на това прокълнато име.

Нашата групичка тръгва към моста от лиани. Сатирите са притеснени.

— Вие ходили ли сте там? — обръща се Едмон Уелс към цар Пан.

— Къде, в ада? Не! Кой би искал да се срещне с Дявола?

— Ние — ако покрай него минава задължителният път, за да се доберем до Създателя — отвръща решително Афродита.

Сатирите потропват с копитца по земята, сякаш тръпнат от неизказан страх.

— Какво им става? — пита Едип.

— Не обичат да стоят толкова близо до пропастта. Ние дори за всичкото злато на света не бихме минали по това мостче от лиани — пояснява Пан. — Но разбирам, че за вас е важно да опитате. За да разберете.

— Не вършим нещата не защото те са трудни. Нещата са трудни, защото не ги вършим — заявява Едмон Уелс.

Сатирите се поокопитват, а Пан ме сграбчва за рамото и искрено ме прегръща.

— Драго ми е, че те срещнах, Микаел. По-нататък ще разкажа за вашето приключение на нашите деца и ще има да се забавляват.

Приемам това като комплимент. Той поема ръката на Афродита и се навежда да я целуне по най-старомоден начин.

— Приятно ми беше да се срещна и с вас… госпожице Афродита.

Набляга на „госпожице“, за да й стане съвсем ясно, че в неговите очи тя никога няма да бъде „госпожа“.

После се сбогува и с Едмон, с Едип и с Орфей.

— Възхищавам се на вашата смелост — изтъква в заключение царят. — Ще ми се и аз да можех да превъзмогна страха си и да мина по този мост от лиани. Но може би съм прекалено стар или прекалено страхлив, за да посетя ада.

— Ако става дума за същия ад, в който вече съм бил — отвръща Орфей, — той се ядва.

— Абе знаеш ли, тук всичко е почти както в митологията, но никога съвсем. Според мен адът в Еден едва ли ще прилича на някой друг.

Той пак придобива язвителния си козльов вид.

Разделяме се с последни помахвания и ние тръгваме по моста от лиани. Едмон Уелс е пръв, после Афродита и аз, после Орфей, който води своя сляп приятел.

Пътят е хлъзгав, понеже има мъх. Дъските под краката ни пропукват, късчета дърво се откъртват и падат безкрайно към дъното на пропастта. Вкопчваме здраво ръце в проядения парапет.

Колкото повече напредваме, толкова по-силен и по-противен мирис на мърша долавяме. Ако това е адът, вони като бунище.

Едип крачи мъчително, но Орфей е безкрайно търпелив.

Афродита сваля сандалките си и крачи боса. Аз толкова силно стискам въжения парапет, че ставите ми са побелели.

Вече сме изминали сто метра по моста, а зад нас сатирите все тъй ни наблюдават. Мъглата отсреща не се разсейва.

Навлизаме сред този облак.

— Виждате ли нещо напред?

— Не, нищо. Но внимавайте, тук дървото е гнило.

Все по-трудно се диша. Край глезените ни минава ледено течение.

— Ами сега?

— Все тъй нищо.

Някакви звуци се носят около нас. Накрая разбираме — май някакви гарвани съобщават, че пристигаме.

Все тъй напредваме, без да различаваме другата страна.

— Няма ли край? — възмущава се Едип.

— Мостът действително е много дълъг — признава Орфей, — а имам чувството, че и мъглата става по-гъста.

— И дума не може да става да се върнем — заявява Едмон Уелс, — вече няма начин да не сме по-близо до отсрещната страна.

Някъде високо се носят други странни звуци, които не са гракане на гарвани. Дъските под краката ни вече са по-нарядко, трябва да минаваме над големи дупки, държейки се за парапета, без да имаме нищо под краката си. За Едип изпитанието е особено тежко.

Както си напредвам с провесени крака, хванат само с ръце за моста, ме напада гарван. Ритам го с пети. Ала ето че още гарвани се намесват. Крилете им се плъзгат по мен. Един ми се нахвърля — още малко и клюнът му ще се забие в гърдите ми. Извъртам се, за да се спася, и той разкъсва плата на раницата ми.

Сборникът с вицове на Фреди Майер и храната, подарена ни от сатирите, падат в умопомрачителната пустота отдолу. Аха-аха и ковчежето да ги последва. Застивам. Ала ето че друг гарван се спуска срещу мен. Точно когато ме наранява в корема, трепвам и така ковчежето със „Земя 18“ излита от раницата. Безценният предмет пада.

Афродита светкавично го подхваща с ръка за едната дръжка.

Махвам към нея с благодарност.

— За малко — отбелязва тя.

Захапвам здраво дръжката на ковчежето и продължаваме да се движим нататък. Вкусът на ръждиво желязо ме успокоява.

Делфин е в ковчежето. А ковчежето е в устата ми.

Чувствам се като онези рибки, цихлидите от езерото Малави, които носят малките си в устите си, за да ги закрилят.

Пред нас изникват нови дъски. Отначало са в окаяно състояние, после стават по-здрави. Най-сетне краката ни намират опора.

Гарваните са все тъй наоколо, но с анховете си изтрепваме доста, а останалите не смеят да се приближат.

Мъглата започва да се разсейва.

— Различавам отсрещната страна на пропастта! — съобщава Едмон Уелс.

— Виждам дървета — добавя Афродита.

— Вече се питах дали този мост изобщо води до някъде — въздъхва изтощеният Едип.

— Вярно, първия път, като ходих до ада, не съм минавал през такова премеждие — признава Орфей.

Стъпваме бодро по стабилна плоскост. Мирисът на леш отслабва. Най-сетне се добираме до отсрещната страна.

— Благодаря — промълвявам аз към Афродита.

— Не съм се замисляла — казва тя, сякаш за да се извини, че е спасила своята съперница. Короните на дърветата от отсамния ръб на пропастта са много по-пищни и грамадни.

Плътната сянка от тях потапя гората в постоянен мрак. Вятърът фучи през клонаците и от време на време донася полъх на гадна воня.

Афродита поема ръката ми и я стиска силно.

— Пуснете ме напред — предлага Орфей. — Имам чувството, че разпознавам отделни елементи от гледката. В тази посока би трябвало да има вход, малко по-надалеко.

Аз тръгвам с Едип отзад. Напредваме през джунглата по наклонения подстъп към планината. Преди пропастта растителността бе като тропическата, тук е като при студените райони — има трънаци и дъбове с възлести клони.

Отстрани долавяме присъствие на някакви твари.

Когато за пръв път чуваме вълчи вой, почти се успокояваме — нали ни става ясно що за нови врагове ни причакват.

Ускоряваме ход, те са все повече.

— Събират се, за да ни нападнат — заявява Едмон Уелс. Спираме се и вадим анховете.

Наоколо отново се разнасят неясни звуци.

— Ще изчакат тъмнината, тогава ще ни нападнат — обажда се Едип.

В този миг изникват три грамадни звяра с разпенени муцуни и алени очи.

Стреляме и ги отстраняваме с лекота.

Ала ето че с ръмжене се появяват нови вълци.

— Изглеждат гладни.

— Отдясно, внимавай.

Пускам залп и изтрепвам три броя.

Вече ни нападат отвсякъде. Десетки са. Стават стотици. Анхът ми загрява между пръстите и зарядът му се изтощава. Вдигам от земята пръчка, но един от зверовете ме връхлита. Покосявам го с бекхенд като на тенис. Сражавам се побеснял, спътниците ми също пердашат внушителните гадини, които аха-аха да ни повалят — но се разнася музика. Орфей се е покачил на клон, за да се измъкне от преследващата го глутница, измъкнал е лирата си и изсвирва няколко акорда.

Вълците моментално отстъпват. Събират се да слушат мелодията.

Изправяме се съсипани, дрехите ни са се превърнали в дрипи.

— Продължавай, не спирай! — умолява Афродита.

Орфей засвирва по-нежно, вълците полягат едни подир други. Странно, но и дърветата сякаш се свеждат към Орфей. Възхитен съм.

— Музиката ти е вълшебна, митът за тебе е напълно основателен. Как го правиш? Той изрежда още няколко акорда и всички вълци заспиват.

— Всички имаме някакви дарби — отговаря Орфей, — важното е да бъдат открити и да работим по тях.

Той променя звученето, дърветата отново затрептяват. Клоните им се извиват в определена посока.

Едмон Уелс посочва доста високо над главите ни вход на тунел, който прилича на зинала уста. Две изпъкналости, създаващи отгоре усещане за очи, довършват впечатлението за живо възвишение.

— Орфей, сигурен ли си, че това е входът на царството на Хадес? — пита Афродита.

— Във всеки случай така изглеждаше на „Земя 1“.

Отново съм смутен при мисълта, че световете са съзвучни. Нали Пан ми бе обяснил, че както има „хоризонтална свързаност“ между равностойните светове, така съществува и „вертикална свързаност“ между низшите и висшите светове.

Олимпия на Еден е копие на Олимп от „Земя 1“.

Боговете и чудовищата са същите, каквито ги е имало в митологията, измислена от елините на „Земя 1“.

Страните и културите нерядко също си приличат. Дали пък „Земя 1“ не е основата на всичко?

Не, „Земя 1“ също е под влиянието на съседните светове, висши и низши. Пан ми е разкрил едно от ключовите познания за Вселената.

„Земя 1“ е като шахматен комплект, разположен сред облак от шахматни дъски. Свързват ги невидими разклонения.

— За какво мислиш, Микаел? — пита Афродита.

Тя потърква машинално бръчката край очите си, сякаш се надява с опъване на кожата да успее да я заличи.

— За теб — отговарям аз.

— Щастлива съм, че спасих твоята планетка. От тона й долавям, че все пак съжалява малко.

Осъзнавам понятието „тук и сега“. Тук и сега имам шанса да изживея възможно най-свръхопасното премеждие редом с най-прекрасната сред жените. Само дето физическата красота вече не е от значение за мен. Стойност има само духовната красота.

Засега душата ми е обвързана само с една жена и това е Делфин. Където и да съм, тя е с мен. В сърцето ми.

— Ами ако заобиколим този отвор? — предлага Едмон Уелс.

— Тъй или иначе — казва Орфей, — я погледнете, че стените в тази пещера са гладки и вертикални. Нямаме друг избор.

Катерим се дълго през тъмната гора, преди да достигнем до малката хоризонтална плоскост с форма на устна, по която се влиза в разтворената паст на пещерата. Мъглата се е върнала и не ни дава възможност да различим нищо на повече от пет метра разстояние. Напредваме бавно.

Едва-що сме се приближили и ето че облак от прилепи се издига и ни досяга, заставяйки ни да се долепим до земята.

— Предполагам, че това е персоналът от приемната — казва Едмон Уелс. На вълни се носи дъх на сяра и леш.

Пред нас Орфей хваща парче дърво, събира тънки лиани и ни научава да правим факли.

Вече пристъпваме някак си с факлите в ръцете навътре в пещерата, която трябва да е двайсет метра на височина. Орфей изсвирва бегло няколко трели, за да оценим размерите на галериите и да се укротят животинките, които биха могли да ни нападнат.

Музиката като защитно средство.

— Никога ли не ти се случва да изсвириш фалшива нота? — пита Едмон Уелс.

— Всяка несръчно изсвирена фалшива нота е фалшива нота. Всяка фалшива нота, изсвирена убедително, представлява… импровизация.

Около нас сълзят сталактити. Внезапно долавяме полъх от съседна галерия.

— Същински лабиринт, може би трябваше да оставяме белези, за да можем да се измъкнем от него — казва Едип.

— Ако и тук е като в оня ад, дето съм го посещавал, няма да се измъкнем през входа — подчертава Орфей.

— Във всеки случай изходът, който ни интересува, трябва да бъде над тази пещера, ако искаме да продължим да се изкачваме — добавя Едмон Уелс.

Афродита колебливо взима късче сяра и начертава жълт кръст върху скалата отстрани. Продължаваме през редица проходи, които ни отвеждат към други. Гадната миризма се променя, прилепите стават все по-големи.

— Сигурен ли си, че знаеш накъде ни водиш? — обръща се Афродита към Орфей. Той изсвирва нов акорд, който се разнася, ехтейки из тунела.

В този миг стигаме до кръстопът и забелязваме жълтия кръст, начертан преди време от Афродита с парчето сяра.

— Изгубихме се — промълвява отчаяно тя. — Въртим се в кръг.

— Не, не, със сигурност има някакъв път — пресича я Орфей.

Стигаме до нова галерия, която води нагоре, а цветът и миризмите в нея са различни. Върху стената проличава жълт кръст, подобен на надраскания от богинята. А този път сме уверени, че не сме минавали оттук.

— Страх ме е — отронва Афродита и се вкопчва в мен.

Аз я прегръщам, притискам я към себе си, за да я успокоя.

— Аз пък мисля, че това е добро предзнаменование, някой чертае тези кръстове, за да ни насочва — заявява Едмон Уелс.

Напредваме, следвайки жълтите кръстове — и действително виждаме как… един се изписва самичък върху стената пред очите ни.

— Това е Дяволът, той полага тези кръстове, за да се озовем в ада — продумва разтревожено Афродита.

— Това е някой, който използва вълшебния шлем, дето прави Хадес невидим — отсича Едмон Уелс и сочи дирите от стъпки, които се подреждат върху земята близо до мястото, където внезапно се бе появил последният жълт кръст.

— Невидим човек!

— Невидими хора — изтъквам аз, показвайки други следи от стъпки около нас. Осъзнаваме, че ни заобикалят лица, които ни наблюдават и действат, без ние да можем да ги съзрем.

В крайна сметка жълтите знаци ни отвеждат до широка пещера, през която тече подземна река. До едно кейче се полюлява издължен плавателен съд, в който има лодкар с вид на венециански гондолиер. Носи голяма шапка, украсена със зелен шнур, която засеня напълно чертите му. Фигурата му е обгърната от дълъг плащ.

— Това е Стикс, реката на мъртвите — едва успява да изрече Орфей, като прибира лирата си и явно е обсебен от спомена за сполетялото го на едно подобно място.

— Или поне едно от копията й — довършва Едмон Уелс.

— В такъв случай мъжът на тази лодка е Харон, придружителят на мъртвите — добавя Афродита.

— Какво ще правим? — пита разтревожено Едип.

— Не е моментът да се опитваме да се връщаме назад — повишава глас Орфей. — Късно е за това. Да продължим. Ще видим докъде ще стигнем.

Гондолиерът се надига с едва доловимо хихикане в мига, когато стъпваме в лодката. После потапя дългото си весло в мътната вода. Плавателният съд поема по реката, покрита от прозирна мъгла.

Стикс.

Нашият неприветлив кораб със загадъчен кормчия плавно преминава през поредица от мрачни пещери. Отгоре висят сталактити.

Внезапно ни понася бързо течение. Гондолиерът насочва плавателния съд на милиметри от нагъсто разположените сталагмити. Понякога различавам под проблясъците безсмислено ухилената му уста.

Достигаме до място, където се оттича друг воден ръкав. По брега седят същества, загърнати в дрипи, и плачат. Едмон Уелс, който е отбелязал явлението в Енциклопедията, ни напомня, че това навярно е Коцит.

Коцит — първият ръкав, реката на стоновете.

По-надалеч при друго разклонение на реката бавно се въртят в кръг създания с празни погледи.

Лета — вторият ръкав, реката на забравата.

Корабчето ни се придвижва все по-бързо по зеленикавата водна повърхност. Остра миризма опарва гърлата ни — откриваме ново водно течение, тук повърхността е от течно гориво, което пламти. По бреговете се гърчат обгорели същества с раздрани кожи.

Флегетон — третият ръкав, реката на огъня.

А основното течение Стикс все тъй води към брегове, където някакви създания се бият. Дерат се, хапят се, извиват си един на друг ръцете, ритат се, дърпат се един друг за косите. Стикс — четвъртият ръкав, реката на омразата.

Някои падат в гадната вода, където продължават да се млатят, пръскайки другите. По-нататък стената вече е червена. Край големи клади същества в дрипи крепят други същества в дрипи на уреди за изтезания, обсипани с шипове, или по колела за разчекване. Някои пък влачат други към стълбове, окачат ги на тях и ги шибат с камшици, горят ги и ги режат с бръсначи. Ехтят оглушителни писъци.

Нашият гондолиер все тъй се подсмихва под шапката си.

Корабчето напуска червената зона и стига до сивкав район. От свода падат капки като дъжд.

Поглеждам нагоре и забелязвам, че цялата горна част на пещерата е запълнена с глави, вкопани в самите скални плоскости, които плачат.

— Техните сълзи пълнят реката Стикс — съобщава ни Орфей. Вглеждам се в лицата горе и ми се струва, че разпознавам едно от тях. Люсиен Дюпре.

Богоубиецът.

Ако той е тук, тук може да е и Мата Хари. Неволно изкрещявам:

— Мата!

Множество женски гласове моментално ми отговарят.

— Аз съм Мата, тук съм!

— Не, аз съм, ето ме!

— Не, насам!

— Аз съм Мата, освободи ме от ада.

— Не, мен.

— Ела, аз съм твоята Мата!

Скоро зазвучава цял хор от пискливи женски гласове.

Харон все тъй се подхилва, но лицето му си остава под сянката на шапката.

— Успокой се — наставлява ме Афродита, — тя не е тук.

Откъсвам се от богинята на любовта и продължавам да се взирам в главите, които се открояват по свода.

Най-сетне лодката достига до кейче, Харон ни махва с ръка да продължаваме без него. Тръгваме по тъмно стълбище, което силно вони на гнилоч. Слизаме. Водят ни изникващи жълти кръстове, подобни на начертания от Афродита. Невидимите същества са се появили отново.

И ето че стъпки се открояват в прахта, сочейки ни накъде да вървим.