Метаданни
Данни
- Серия
- Цикълът на боговете (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Le mystére des dieux, ???? (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Венелин Пройков, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Бернар Вербер
Заглавие: Загадката на боговете
Преводач: Венелин Пройков
Година на превод: 2014 (не е указана)
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман (не е указано)
Националност: френска
Печатница: „Инвестпрес“
Излязла от печат: 17.11.2014 г.
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Стефан Касъров
Коректор: „Колибри“
ISBN: 978-619-150-427-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8304
История
- —Добавяне
69. Борбата с Пан
Един сиринкс. Два сиринкса.
Стотици сиринкси се надсвирват.
Отварям очи. Всеки път, когато се будя, вече си задавам този въпрос: „Какъв свят ще открия, щом се повдигне завесата на клепачите ми?“.
Дръпвам възглавницата върху главата си и заспивам отново. Май в крайна сметка повторното заспиване ми е най-приятно, понеже имам чувството, че върша нещо забранено. Когато бях малък и не исках да ходя на училище, се преструвах на заспал с надеждата, че родителите ми ще решат да не ме безпокоят.
Във втория си сън виждам младата корейка от „Земя 1“ Юн Би, онази, която наблюдавах по телевизията[1]. Хубавкото момиче ми говори, като произнася думите извънредно отчетливо. Тя казва: Първи свят: реалността. Втори свят: сънищата. Трети свят: романите. Четвърти свят: филмите. Пети свят: виртуалният. Шести свят: на ангелите. Седми свят: на боговете. Осми свят: на Зевс.
Съществуват все още непознати за теб измерения — Деветият свят: на Създателя. Изговаря нещо неразбираемо. После ме умолява: „Брой! Моля те, брой и ще разбереш“. Тя сътворява в небето гигантска лазаня, в която напластените светове са номерирани, и добавя:
„Ако излезеш от голямата лазаня, времето и пространството престават да съществуват. Ти си в…“
Тук тя отново изрича нещо, което не проумявам. И тогава нетърпеливо ми повтаря:
„Не разбираш ли, че си в…?“
И пак ми показва гигантската напластена лазаня.
— Лазаня?
— Не. Вгледай се. Вдигни очи. Брой. Навсякъде има цифри. Те ще ти подскажат, че се намираш в…
— В какво?
Тя произнася съвсем отчетливо отговора, но аз пак не успявам да го чуя. И ето че тя е в коридор с куп врати. Отварям първата, на която пише РЕАЛНОСТ, и виждам бившата си съпруга от живота ми на смъртен: Роз. Тя се намира в нашия стар апартамент от периода на танатонавтите. Тя казва: „Заедно срещу глупаците“. Отварям втората и виждам Венера, смъртната, за която се грижех, докато бях ангел. Тя е във вила в Калифорния на „Земя 1“. Тя казва: „По-нататък, още по-нататък“. Отварям третата врата и виждам Мата Хари по време на процеса преди екзекуцията й от френската армия. Тя само заявява: „Трябва много да ми се говори и да бъда поливана“. Отварям четвъртата врата и виждам Делфин, която произнася: „Като са много и не са прави, това не значи, че правото е на тяхна страна“. Отварям петата врата. Там е Раул и казва: „Ще се кача горе преди теб“. Шестата врата — цар Пан изрича от престола си: „Любовта за меч, хуморът за щит, а?“. Усмихва се ехидно и добавя: „Ще видим дали щитът ще издържи, пък моят меч е винаги вдигнат“. Прави мръснишки жест към долната част на корема си и намига: „Не възбог, а бъз строг!“. Отварям друга врата и всички повтарят накуп: „Ще се кача горе преди теб“, „Любовта за меч, хуморът за щит“, „По-нататък, още по-нататък“, „Не е лазаня, а…“. И всеки пък, когато Юн Би иска да си довърши приказката, аз не чувам последната дума. Делфин иска да ми помогне и повтаря последната дума на Юн Би, обаче тя е все тъй неразбираема. Обръщам се към графичката от „Земя 18“: „Нищо не чувам, нарисувай ми го“. Тогава тя ми начертава нещо, което ми прилича на пластове от светове, едни върху други. И номерирани. „Брой! Моля те, брой!“. „Писна ми — казвам аз в съня си, — целуни ме, целуни ме“.
Забелязвам, че всъщност действително съм го казал и че Афродита действително се вкопчва в мен.
Отварям очи и се дръпвам.
— Помоли ме да те целуна — удивлява се тя.
— Извинявай, сънувах кошмар. Така де, сън, който не разбирам.
— Разкажи ми.
— Не, вече го забравих.
— Сънищата са като отлитащи птици, трябва веднага да ги хванеш за крилете — казва тя състрадателно.
Някой е наредил закуска върху масичката: ситни плодчета, грозде, прозрачна напитка, която прилича на ябълков сок, и странни плодове. За капак има и опечени с главите таралеж и катеричка.
Прибирам в едно чекмедже на шкафа двете трупчета и изяждаме плодовете.
— Днес трябва да бъдеш смешен — припомня ми Афродита. — Помниш ли вицове?
— Ще се сетя, като се наложи — отклонявам аз отговора, все едно ще ходя на устен зрелостен изпит.
— Яж — казва тя, — имаш нужда от сили.
— А нещо като душ или мивка дали има?
Навеждам се през прозореца и различавам тънко водопадче през клоните — сигурно от водосборно съоръжение на върха на гигантското обитаемо дърво.
Отиваме да се изплакнем. Местните ни наблюдават и се подхилват.
— Не може ли да вършите друго нещо? — пита Афродита.
— „Не може ли да вършите друго нещо?“ — повтаря едно детенце сатирче, но майка му му се скарва.
Правилото е променено. То се сепва и казва:
— Бъз с леща?
Явно новата повеля, променила номера с повтарянето, вече е стигнала до тях.
Останалите потвърждават: „бъз с леща“, макар че друг един предлага „бъз с нещо“, както и „бъз със среща“ — две версии, които явно не удовлетворяват сборището. Ако наистина само са повтаряли изречения цели осемстотин и седемдесет години, промяната трябва да е голяма мъка за техния ум.
Че и може тепърва осемстотин и седемдесет години да пробутват тая детинска смешка. Когато се прибираме в стаята, Афродита се справя отлично със ситуацията. Отваря един шкаф и измъква от него сухи, чисти зелени туники. Навлича едната и ми подава другата.
Орфей, Едип и Едмон Уелс пристигат при нас. И те са се преоблекли като дървесни хора. Общо взето, изглеждаме като бандата на Робин Худ в защитни облекла.
— Подготвен ли си? — пита ме Едмон Уелс.
— Колко време ми остава?
— Един час.
Бързо вадя от раницата си книгата на Фреди Майер, озаглавена „Сборник с вицове, за да бъде светът поносим в очакване на един по-добър свят“. Изчитам няколко и ги повтарям гласно, като за изпит.
— Подбирай ги кратки. Колкото по-къси са, толкова по-малко рискуваш.
— Не го подценявай — добавя Едип. — Нали видя как ни подреди с неговата бяла напитка? В устите ни още е налице привкусът на „шегата“.
— Не бива да подценяваме противника — отбелязва и Едмон Уелс. — Още повече че това си е част от тяхната култура. „Секс и хумор“.
Не знам дали да приема забележката като поощрение.
— Разбира се, хуморът е нещо относително, обвързано със съответната култура на всеки народ. Впрочем знаете ли кой е единственият планетарен виц, който пасва на всички култури?
— Някакъв, който пада и си разбива носа ли?
— Не, куче, което пърди — разкрива тайната Едип.
Аз се вкисвам.
— Благодаря за съвета. Голям пробив, няма що.
Четиримата ми спътници ме наобикалят, както би направил мениджърският екип на някой боксьор.
— Изненадай го.
— Ползвай интонации, не забравяй, вицът е като пиеска. За всяко действащо лице си променяй гласа. Това винаги е изненадващо — съветва ме Едмон Уелс.
— Никога не се смей на собствения си виц. Бъди невъзмутим. Сиринксите отново започват да вият под клонаците.
— Да вървим. Време е.
Борбата предстои да бъде проведена над едно дървесно езеро, доста дълбока локва, намираща се в нещо като хоризонтална хралупа сред вейките над палата на Пан.
Сатирите и моите приятели ни наобикалят, та никой да не може да подсказва вицове.
За да бъде изпитанието още по-гадно, двамата трябва да стоим прави и да запазим равновесие върху една греда над езерцето.
Девойче сатирче изсвирва със сиринкс, за да оповести началото на схватката.
Двамата с Пан се хващаме един друг за брадите. Аз се вкопчвам в косматия му израстък.
Отначало той си мълчи, само ме наблюдава иронично. После внезапно се изплезва. Това ме изненадва, но помня наказанието, ако се предам. Засмея ли се, се превръщам в козльо, губя приятелите си, губя Делфин, Афродита, губя моя народ.
Никакъв смях.
Той прави още няколко гримаси, но като вижда, че нищо не се получава, подхваща:
— Две крави си пасат на една ливада. Първата преживя: „Ти чу ли новините? Не те ли безпокои тая болест луда крава?“. Втората отговаря: „Мен лично не ме засяга, аз съм… заек“.
За щастие този виц го имаше в сборника на Фреди Майер. Като го знам, го възприемам без затруднения и маската ми си остава непокътната.
Все едно дуел — той е стрелял пръв. Мой ред е. Беше кратък, такъв ще съм и аз, и при това в същата област.
— Два заека играят покер. Изведнъж единият се вбесява: „Престани! Играеш само с карите и ми замириса на скара!“.
Ухилването му се поразширява уверено и той пак ми се изплезва. Моите приятели се безпокоят. Разбрали са — противникът е железен.
— Мой ред е — казва той. — Едно циклопче казва на татко си: „Тате бе, защо циклопите сме само с по едно око?“. Таткото се преструва, че не е чул въпроса, и продължава да си чете вестника. Циклопчето обаче все му повтаря: „Кажи бе, тате, защо циклопите сме само с по едно око? Всички в училище са с по две очи, а аз съм с едно“. Накрая таткото се вбесява и му казва: „Млъкни де! Писна ми на ташака от тебе!“.
Уф, и този го знаех. Май Зевс ми го беше разправил, при това споменавайки Фреди Майер. Все пак имаше полза от срещата ми с царя на Олимп.
Сега съм аз. Ще играя с контри срещу неговите вицове. Да му пусна един за баща и син.
— На един айсберг мече пита татко си: „Тате, вярно ли е, че сме бели мечки?“. „Ама разбира се, мойто момче, защо питаш?“. „Защото страшно съм пребледнял от студ“.
Смеховете сред публиката от сатири го притесняват, но Пан се удържа и си остава невъзмутим. Пуска своя:
— Две жаби край езеро. Първата вика: „Квак“. Другата отвръща: „Нямаш си представа, и аз щях да кажа същото“.
Някой се захилва зад мен. От моите хора. Орфей е. Трябва да внимавам, смехът е заразителен. Стискам здраво челюсти. Равновесието ми върху гредата е застрашено. Стягам се навреме. Веднага да нанеса моя удар.
— Пак две жаби. Едната вика: „Ква…“. А другата: „Все не се доизказваш…“.
Смехове сред сатирската тълпа. Един дори се смее, все едно че мека коза, забавно е. Добре че сме на разстояние от бреговете на езерцето. Ако бяха близо до нас, заразата щеше да е непреодолима.
Очите на оня срещу мен се връткат. Май трепна.
За малко да се разсмее. Значи, има начин.
Пан се подготвя за нов залп и произнася:
— Един смъртен минава пред погребално бюро и пита шефа: „Я, всичко пребоядисано в розово, що така?“. А оня отвръща: „А, за да привлека по-младежка публика“.
Пази хладнокръвие.
Напорът отвътре е силен. Подръпвам брадицата, за да не падна.
Бързо, анализ на комичния ефект. Дължи се на контраста между визуалната картина на магазин с надгробни камъни, който съответно е свързан със смъртта, и розовия цвят, съчетан с представата за по-млада клиентела. Тук е отровата.
Пан очаква моя виц.
Бързо, някакъв друг.
Затварям очи. Мъча се да си припомня школските лекции по философия. „Смехът“ на Бергсон. Кое ни разсмива? Раздирането, изненадата. Пердаша.
— Два омлета се пържат в тиган. Единият казва на другия: „Горещичко, а?“. Другият изкрещява: „Помощ! Говорещ омлет!“.
Врагът отново се подсмихва, но се стъписва и се овладява. Поема нататък:
— Диво и питомно прасе се разхождат. Дивото малко се стеснява, но накрая пита: „Е, и от колко време си на химиотерапия?“.
Споявам зъби. Майчице, избива го на черен хумор.
Много черен. Пробва гадости. Бях забравил, че жестокостта може и да разсмива. Като компенсация. Всеки се страхува от рака. Аз пък ще я карам полека.
— Знаете ли защо сатирите се смеят три пъти, като им се разкаже виц?
Той сбърчва вежди. В моя лагер приятелите са обнадеждени — виц за сатирите, това е нещо ново.
— Първият път е, когато им се разкаже. Вторият е, когато им се обясни. Третият е, когато го разберат.
Сатирската публика вие от възмущение. Моите хора са потресени, разбират, че просто съм адаптирал „изтъркан“ виц. Търсеният ефект не се получава. Изтървах възможността. Напрежението достига връх. Виждам, че моят противник вече си точи зъбите.
— Две мацки си говорят. Едната пита: „Абе, ти пушиш ли, след като се любиш?“. Другата отвръща: „Не знам, не съм поглеждала“.
Мъжкарско женомразство на ента степен. След черния хумор ме почва със сексистки. Не се смея и решавам да го подхвана на негов терен.
— Блондинка влиза в магазин за блондинки и вика: „Искам книга“. Продавачката блондинка отвръща: „За ценни книги е отсреща“. Клиентката я пита: „От коя среща се получава?“. И продавачката отговаря: „Навива се на третата“.
Удържа ухилването. Негов ред е.
— Един отива на басейн и не го пускат. Пита защо. „Защото пикаете в басейна“. „Е, и? Всички пикаят в басейна, много важно“. „Да, ама вие пикаете от дъската за скачане“.
Олюлявам се и контраатакувам:
— Един ескимос пробива дупка в леда и пуска конец с кука, за да хване риба. Изведнъж чува глас от небето, който му казва: „Тука няма риба“. Обръща се — няма никой, изплашва се, отива по-далечко, пробива друга дупка и пак хвърля конеца с куката. „И тука няма риба“. Пак се стряска, маха се и отива да дупчи по-далеч. И пак отеква гласът: „Казах ти, тука няма риба“. Ескимосът пелтечи: „Ама кой ми говори? Б… Б… Бог ли?“. „Не — отговаря гласът. — Аз съм директорът на пързалката!“.
Зад него ехти смях. Той обаче се държи здраво и пуска нов:
— Алпинист пропада в пропаст. Виси на една ръка и реве: „Помощ! Помощ! Ще падна, бързо, някой да ми помогне!“. В същия миг далечен глас му казва: „Ето ме, тука съм, аз съм, Бог. Довери ми се. Пусни се, аз ще сътворя една възглавничка долу под скалата и ще паднеш на мекичко. Вярвай в мен, пусни се, няма да умреш, всичко ще бъде наред“. Алпинистът се поколебава и след малко отново започва да крещи: „Помощ! Няма ли някой друг?“.
Като гореща вълна напрежението набъбва жестоко в белите ми дробове. Най-гадното е, че хем го знам този, ама ситуацията, интонацията, темата, залогът около божествеността внезапно ме разколебават. Пак се самозапушвам, стискам задник, стягам се. Цар Пан вижда, че едва се сдържам. Смига ми с око и нанася финален удар.
— Ако те е страх да не паднеш, призови Създателя, не е далеч — изрича той, сочейки върха на втората планина.
Никакъв смях. Ама в никакъв случай.
Припомням си неприятни моменти от детството, когато ми се е искало да се разсмея, след като това е било напълно недопустимо.
Например, когато на учителя ми по математика му се беше изкривила перуката. Не се сдържах, изкикотих се и той ме наказа да остана в училище след часовете.
НИКАКЪВ СМЯХ.
Така ми се иска да изригна в смях. Да изпусна напрежението, насъбрало се покрай стреса през последните дни.
Чак визуално си представям този смях, който се изкачва в мен като течност, като река, като поток — и го замразявам. Замразявам го с мрачни представи.
Сещам се за телевизионното предаване „Ума и дума“ — печални мигове от съществуването на моята душа. Покрай предаването изплува друг образ.
Аршибалд Густен със смехотворното си цигаре.
Поеми контрол, бързо.
Всички ме наблюдават. Орфей не се сдържа и прихва, сред тълпата се чуват и други кискания — от тях се получава верижен ефект, на който с мъка не се поддавам. В селцето на моя мозък пламват къщичка подир къщичка. Пожарът се разраства.
Бързо, да си мисля за трагедии.
Войната. Смъртта. Атомната бомба. Извиквам в съзнанието си образи на трупове. Касапници. Диктатори. Водачи на фанатични секти. Жозеф Прудон. Пречиствача. Цар Пан повтаря:
— Няма ли някой друг да ме спаси? Ще избухна в смях. Ще падна.
Тъкмо тогава мушичката се появява и каца върху носа ми, а това води неизбежно до кихавица. Намесата й е достатъчна, за да ми позволи да поема отново контрол над нещата.
Изплезвам се срещу моя противник, за да му покажа, че не е успял да ме победи.
Същевременно намествам мъничката херувимка, която ми носи късмет, на рамото си, за да ми помага до края на дуела.
Тълпата става нетърпелива.
Бързо трябва да измисля нещо друго.
Мушичке, вдъхнови ме.
Задържам мига, за да анализирам ситуацията като играч на шах. Всъщност цар Пан не се смее, защото моите вицове вече са му известни. Той обема универсалната памет за всички вицове из всички светове. Преминал е през цели хилядолетия живот, логично е да е натрупал повече вицове от мен. Единственият начин да го бия, е да го тресна с виц, който не му е известен. Трябва да сътворя нещо по мярка от реални кръпчици, смесени с личния ми опит. Да изобретя своя хумореска. Пан отвори дума за Бога на „Земя 1“. Това ми подсказва нещичко. Поемам си дъх и подхващам:
— Значи, един бог се спуска на своята планета. Среща смъртна, която се моли в храм. Чува я как нарежда: „О, Боже, чуй молитвата ми“. Отправя се към нея и казва: „Няма нужда от молитви, аз съм до вас, просто си кажете приказката!…“.
Възпроизвеждам гласчето на Делфин с нейния мил изговор, а колкото до бога, имитирам плътния глас на Зевс — това приляга в режисьорски план. Царят на сатирите явно е изненадан. Поддава се, започва да се хили. Продължавам светкавично:
— Богът добавя: „Религията ви е мое дело!“. Смъртната обаче не се предава: „Може да е ваше дело, обаче не сте истински вярващ!“.
Този пък направо залита. Хиленето му прераства в мъчително удържано хихикане. Като някакъв боксьор продължавам да нанасям удари.
— Тогава богът казва: „А може ли да ми вдъхнете вашата вяра в МОЯТА религия?“.
(От името на бога говоря с все по-плътен и по-сериозен глас, а женския глас изтънявам все повече и добавям специален акцент.)
— … А мацката заявява: „Мъчно ще е, щом е ваше дело, няма да ви пасне. Няма как да станете вярващ… в себе си!“.
Този път бог Пан изригва.
Под напора на смеха, който го обзема, той пуска брадичката ми, хваща се за корема, копитата му се хлъзват по гредата, разперва ръце, за да запази равновесие, обаче не успява и се пльосва във водата. Водната терапия не го успокоява, той продължава да се смее, кашля, плюе, задушава се и потъва под повърхността, като изпръсква всичко наоколо.
Гмурвам се и го улавям за някакъв крайник, за да го издърпам на брега. Една сатирка се втурва да му прави дишане уста в уста, бързо последвана от други самки. Те явно са чакали само тази възможност, за да се спуснат върху своя идол. Той се надига, плюе пак, поглежда ме и продължава да се кикоти на спазми.
— „Няма как да станете вярващ… в себе си!“ Смъртната разправя на бога: „Няма как да станете вярващ!“…
Подава ми ръка и аз я поемам.
— Браво. Едно на нула.
— Как едно на нула? Нали ставаше дума само за един рунд?
— Да бе, майтапя се. Никога не съм се смял така. Ще си удържа на думата. Утре заран ще ви отведа до единствения път към подстъпите на планината. Първо обаче тази вечер ще ми бъдете гости на едно празненство.
Той сочи с пръст към сърцето ми.
— Вие, Микаел Пенсон. Искам да се видя с вас насаме, другите нека да похапнат.
Пан ме повежда към дънера. Слизаме по стъпалата, завъртени по кората на дънера. Стигаме до кръстовище от клони, което образува нещо като вдлъбнато плато. Тук няма езеро, нито къщичка. Богът се насочва към зона, покрита с бръшлян. Задейства механизъм и веднага се разтваря врата от дървесна кора, откривайки коридор, който води нагоре.
— Катерича дупка ли?
Пан ме отвежда до помещение, издълбано в клон. Пали свещ и я поставя по средата на кръглата заличка. Тогава забелязвам маса, свещник и саксия със секвоя джудже, висока един метър.
— Дърво в дървото — промълвявам аз.
— Да, бог в бога, вселена във вселена, дърво в дърво — но специално това е доста особено и сигурно ще ви заинтригува.
Доближавам се и виждам, че плодовете му представляват прозрачни кълба, почти идентични с кълбата светове. Диамет-рите им не са по-големи от по три сантиметра.
— Светове, тъй ли?
— Не. Тези — не. Те са само отражения, като онези, с които сте работили в Олимпия. Истинските кълба със светове вътре са рядкост. Май вие мъкнете едно такова. Това си е нещо като обсерватория, сферите представляват релефни телевизионни екрани.
Приближавам се и разпознавам действително планети, които вече съм виждал.
— Защо държахте да ме доведете тук, царю Пан?
— Заради този ваш гениален виц.
Той се вглежда в мен ехидно и се поглажда по брадицата.
— Избухнах в смях, понеже веднага долових, че вашият разказ е истина. Действително сте били на планета, която сте контролирали, и действително сте срещнали една от вашите вярващи, нали?
— Да.
Той се замисля. После усуква с пръст една къдрица от брадата си.
— И тя ви каза, че може да сте нейният бог, но нямате нейната вяра, а?
— Точно така.
Той пак се разкикотва.
— Страшно вярно. Обущарите са най-зле обутите хора. И Бетовен е бил глух. Създаваш музика, а не можеш да я чуеш. Хем смешно, хем жалко. Измисляте мъдрост, а не сте мъдър. Измисляте вяра, а не сте вярващ. И смешно, и жалко! Разправете ми по-подробно.
— Тази смъртна започна да ме обучава на това, което й бе дала „моята“ религия. Научи ме да медитирам, да се моля.
Той се взира в мен и пак се разхилва. Засягам се:
— Накрая май ще се окаже, че ми се подигравате. Това би ме обидило.
— Не, не, ни най-малко. Просто ситуацията е комична. Умолявам ви, продължете вашия разказ. Страшно ме увлича.
— Тази смъртна не оспорваше възможността аз да съм нейният бог, но установи, че не мога да се възползвам от своята религия, тъй като не съм я разбрал действително. Докато тя, след като бе прекарала живота си, вярвайки ревностно, бе осъзнала цялата й мощ.
— Съвсем логично. Значи е искала да ви… посвети?
— Вече беше започнала да го прави, когато ме върнаха тук. От кеф той тропа с копита по пода.
Изчаквам да приключи, като се опитвам да не се възмутя. Повтарям:
— Защо ме доведохте тук?
— За да ти благодаря, че така ме разсмя. Той се надига и ми подава един анх.
— Някои от тия планети познати ли са ти?
През предмета, който ми служи вместо лупа, сякаш успявам да разпозная „Земя 1“. Както и други „земи“, които бях мернал в мазето на Атлас, водни „земи“, „земи“ с различни технологии, с различен морал, с други транспортни средства.
— Ще ти издам първата велика тайна. Слушай ме добре и ако можеш, ме разбери.
Той прави пауза и произнася внимателно:
— Съществуват… Преходни места между световете.
— Преходни места ли?
Той погалва кълбата плодчета.
— Всички тези „земи“ си приличат, населяват ги повече или по-малко хуманоидни обитатели, които живеят в сходен пространствено-времеви обем. Нали е ясно?
— Разбира се.
— Ами те са като планети сестри.
— Не усещам накъде биете.
— Трябва да си се запитал защо техните истории си приличат. Започвам да се досещам и леко ми се завива свят.
— Трябва също да си се запитал защо някои информации преминават от една към друга, сякаш са свързани помежду си.
Нали Юн Би измисли с _Korean Fox Петия свят на „Земя 1“ — и съвсем случайно на „Земя 18“ се бе пръкнала игра, която се нарича Пети свят. Някои изречения… „Като растение съм, трябва много да ми се говори и да бъда поливана“… „Като са много и не са прави, това не значи, че правото е на тяхна страна“… Това е бил смисълът на моя сън. Пластовете в лазанята са свързани. Световете са свързани. Историите на планетите се развиват съзвучно._
— Каква е тая работа с „преходните места“?
Бог Пан застава срещу дървото и погалва с пръст една вейка.
— Всичко е разклонено… Разклоненията свързват световете плодове. Сокът навсякъде е един и същ. Листата представляват поемащи светлината плоскости. Между пъпките с различен размер съществува обвързаност. Посредством молитви. Посредством медитация. Посредством универсалната енергия, надхвърляща пространствено-времевия обем. Животът.
Този козльо започва да ми става доста интересен. Той продължава:
— Така например единствено чрез мисловния си процес някои лица съумяват да обхванат листа, върху който се намират. Тогава могат да преминат по разклоненията и да се прехвърлят от една плоскост в друга, от едно измерение към друго.
От един пласт лазаня към друг.
Още по-силно ми се завива свят. Пожелавам да седна. Той ми посочва кресло и се настанява срещу мен.
— Преходни места, значи? — казвам аз. — Хора, които излизат извън телата си не за да се насочат към континента на мъртвите или към рая с ангелите… а към други измерения, към други планети? Така ли?
— Дори не е нужно да се умира, да се става ангел или бог. Дори не е нужно да си вярващ. Това е просто състояние на съзнанието. Достатъчно е да се знае, че е възможно. Понякога насън, понякога при епилептична криза, при алкохолно опиянение, при изпадане в кома.
— Също и при транс, свързан с творческа дейност, при писане, донякъде изпитах това, когато бях писателят Габриел Асколейн.
Цар Пан се навежда напред и промълвява почти в ухото ми:
— А и при транса на шаманите. Понякога при медитация излизаш извън тялото си, посещаваш разни места, пътуваш, изследваш. Драги ми Пенсон, вие май сте били един от пионерите на излизането от телесната обвивка на „Земя 1“. Пък и доколкото ми е известно, наскоро с вашата приятелка Делфин на „Земя 18“ сте се досегнали до зоната, в която бъдеще, минало и настояще се събират.
— Вярно е, но не знаех, че…
— Че хиляди хора са вършили това преди вас? Това е и обяснението за паралелно изникващите изобретения по „земите“ сестри. Понякога дори се случва тях да ги бъде на една и съща планета по едно и също време.
Взирам се в секвоята бонзай и започвам да проумявам значимостта на откровението на Пан.
— Значи, Пречиствача… е отглас от Хитлер на „Земя 1“?
— Някои духове могат да се местят из паралелните светове и да пренасят идеи. Както най-хубави, така и най-ужасни.
Dies irae на Моцарт. Същото, но под друго име! Прудон успява да се прокрадва из разклоненията и си взима каквото му е нужно! Оттук черпи силата си.
— Значи, идеите се предават като зараза не само по една земя, а по всички земи във Вселената?
— Именно. Затова и идеята на една-единствена личност може да доведе до по-значителни по следствия от война, в която участват хиляди бойци. Една идея се предава по цялото дърво и съответно — във всички плодове.
— Както един кръвен вирус заразява цялото тяло.
— Добрият сок се разлива. Също и лошият. Младата смъртна жена, която те е обвинила, че не си вярващ, трябва интуитивно да е прозряла това, което току-що споделих с теб.
Сега се сещам за астралните приключения, които Делфин твърдеше, че преживява посредством „своята“ делфинска религия. Тя твърдеше, че посещава други светове „почти като нашия“, където получава отговори на въпроси „почти като нашите“.
— Храмовете могат да служат като усилватели, доколкото множество хора един до друг, които се молят или медитират, създават групов ефект. Това се нарича „егрегор“.
— Но нали, ако се съберат където и да е другаде, пак ще се получи?
— Разбира се. Сам или в група, всеки може да пътува до паралелните „земи“, стига просто да осъзнае, че тези екскурзии са възможни.
— До другите „земи“ и до другите измерения?
— Да — нашироко, нависоко и надълбоко.
Царят получовек, полукозел вече ми прави силно впечатление. Вече не го възприемам като прост вечен тарикат, а като мой нов наставник, водещ ме към следващата стъпка.
— Това ще да е обяснение защо е толкова трудно да бъде конструирана алтернативна история — казвам аз.
— Действително оттук иде този основен проблем. Първият сценарий на „Земя 1“ е повлиял върху всички сценарии при останалите „земи“ във времето и пространството.
Пан приглажда брадицата си.
— Но вие сте тук, далеч от Олимп, как знаете това?
— Пан. Моето име означава „всичко“. Аз знам почти всичко.
Той насочва своя анх към един екран на стената и аз виждам Юн Би и Korean Fox.
— Тях особено много ги обичам. Юн Би… храбрата мъничка корейка, която се бори срещу родителите и срещу обкръжението си, и независимо от всичко открива своите дълбоки корени, създавайки с един тайнствен непознат авангардна компютърна игра. Питах се кой е Korean Fox. Всъщност е млад инвалид, страдащ от множествена склероза. Ужасна болест. Но пък е с прекрасна душа. Чиста.
Образите им застиват на екрана. Щастливата двойка е придружена от дете.
— Срещнаха се, залюбиха се. Но първо дълго си говориха. Korean Fox се опасяваше, че тя ще го отблъсне, щом види колко е съсипан от неизлечимата си болест. Тя обаче беше изминала дълъг път към съзряването на нейната душа. Обикна го за това, което представлява, без да обърне внимание на жалкото му тяло.
— Ами Делфин?
— Делфин може да бъде сравнена с Юн Би. Невероятна жена. Отначало не ви се струваше много хубава, нали? Постепенно възприятието ви за нея се промени. Надмогнахте привидността.
— Значи сте знаели?
— Да. Аз зная всичко благодарение на това дърво обсерватория. То е Списък на възможните „земи“. Затова толкова се смях, понеже ми стана ясно, че се „изповядвате“. Надсмяхте се над себе си. Пък и каква шантава ситуация: някакъв бог среща една от своите вярващи, а тя му помага да открие собствената си религия!
— Вие сте ме наблюдавали?
— Естествено. Мисля, че напълно сте заслужили това пояснение. Утре ще продължите вашия път към едно все по-голямо прояснение.
— Мислите ли, че е възможна среща със Създателя?
Цар Пан се изправя и поглежда през прозореца на кръглото си убежище. Приканва ме да се присъединя към огледа и ми сочи с пръст един район.
— Зелената област — съобщава ми той.
— Кой обитава там горе?
— Вашето следващо изпитание.
— Не се правете на тайнствен.
— Наистина искате да знаете. Ами, хм… Дяволът.
— Дяволът ли? Та дяволът не съществува — казвам аз. — Това е измислица на смъртните, за да се стряскат един друг… или да отхвърлят лица, които не им допадат.
Пан усуква къдри от брадицата си и се подсмихва странно.
— Във всеки случай тук не мислим така.